XXXI. Втора битка, въ която дрипавия господинъ е генералъ.
Замина бързишкомъ една шумна дружина.
— Долу! викахѫ нѣкои изъ нея, като бързахѫ къмъ исхода на градината.
Отъ тротуара на улица Левски обадихѫ се други гласове:
— Ура!
Първитѣ принадлежахѫ на единъ късъ отъ публиката на опозиционний митингъ, а вторитѣ на хората отъ правителственний митингъ, свършенъ и той вече – въ нѣколко минути.
Опозиционеритѣ възвихѫ изъ друга алея, за да се не срѣщнатъ съ правителственнитѣ.
Но прѣстрѣлката слѣдваше прѣзъ желѣзнитѣ прѣчки на градинската ограда и гѫстината на акациитѣ.
— Долу подлецитѣ!
— Долу разбойницитѣ!
— Да живѣй господинъ Табаро̀въ!
— Долу!.. Ура! – Абрàнски! И имената на вождоветѣ фърчахѫ срѣдъ мѣшавата на партийната бѣснотия.
— Да живѣй народа! Долу шпионитѣ!
— Долу!!!! лакеитѣ!
— Долу!!!
Заглушителенъ ревъ цѣпи въздуха.
И тука Кардашевъ зачу единъ необикновенъ гласъ, който надминуваше сичкитѣ по своята сила и бѣсъ. Градината ехтеше. Той съгледа въ отходящата тълпа на опозицията, че се издигаше слупената капела на дрипавия господинъ.
Той викаше така ужасно.
Ревотътъ слѣдваше, съ вариации:
— Смръть на прѣдателитѣ!
— Долу пѣсъчнитѣ торби!
— Долу русскитѣ рубли!
Дрипавиятъ господинъ на госпожа Олимпиада даде, пръвъ, рѣшителна посока на борбата.
Той изригна бомбата на една страховита псувня.
Това бѣше сигналътъ.
Тротуарътъ прати́ въ отговоръ десетина още по̀-ужасни.
На които градината отговори съ единъ дъждъ по̀-смъртоносни.
На които тротуарътъ отговори съ една градушка космонастръхвателни.
Бомбитѣ се закръстосахѫ. Боятъ, усиленъ отъ прилива на новъ ентусиазмъ, закипѣ въ сичката си гороломна сила.
Въ кѫсо врѣме сичкия арсеналъ на обществото на столичнитѣ хамали, на пайтонджийския еснафъ, на подземнитѣ кръчми, на вертепитѣ – се исхарчи; исчерпа се сичкиятъ псувателенъ словарь заетъ намъ отъ добритѣ ни съсѣди: турцитѣ, ромѫнитѣ и сърбитѣ. Сконфузи се даже и Унгария… Нѣколко гипсови богини въ градината се исчервихѫ. Пайтонджиитѣ въ улица Левски спрѣхѫ колата, и съ зѣпнали уста, въ нѣмо въсхищение, поглъщахѫ сладостно тая атмосфера отъ псувни, съ видътъ, като че искахѫ да кажатъ: „Докѫдъ човѣкъ живѣй, сé има да научи нѣщо повече“.
Кипежътъ на битката отмина нататъкъ. Скоро той се слѣ въ единъ непрѣкъснатъ шумъ.
Кардашевъ погледна въпросително другаря си.
— Сбихѫ се, чувашъ?
— Да, – каза Тачевъ, като се ослушваше въ яростнитѣ крясъци, които градинския шумолакъ не даваше да се чуятъ ясно.
— Но това е цѣлъ бѣсъ! – каза Кардашевъ – Впрочемъ, прибави той, като се замисли: – пó-обичамъ това отъ другото… И Тацитъ е казалъ: „Прѣдпочитамъ крамолитѣ на свободата прѣдъ тишината на тиранията!“