XXXIII. Въ зелената кѫща.
Като разговаряхѫ тъй, двамата души излѣзохѫ изъ улица „Царъ Шишманъ“ и се озовахѫ на площада прѣдъ Народното Събрание.
Хубавата блѣдо-зелѣна сграда, съ трицвѣтни прѣпорци, съ народния левъ, съ ироническата усмивка на златния си надписъ „Съединението прави силата“, стърчеше величаво на своето усамотено възвишение.
Тълпи народъ прѣдъ входа.
Тачевъ и Кардашевъ заобиколихѫ сквера и пробихѫ прѣзъ тълпата, за да си зематъ билети.
Когато заехѫ мѣстата си на галерията въ Народното Събрание, тѣ го намѣрохѫ пълно. Всичктѣи ложи и трибунитѣ бѣхѫ почернѣли отъ свѣтъ; и депутатитѣ долу бѣхѫ сички на мѣстата си.
Ставахѫ сега разисквания по нѣкой финансовъ законопроектъ. Прѣнията не бѣхѫ много интересни.
Кардашевъ прѣдпочете да си отдаде вниманието на трибунитѣ. Той зазѣпа съ любопитство по тие редове хора отъ разни възрасти и външностни, устремили погледи къмъ оратора. На най-горния чинъ, на лѣвата трибуна, сѣдяхѫ най-късно дошлитѣ слушатели. Между тѣхъ позна нѣколцина отъ двѣтѣ воюющи армии при градската градина; единъ си често избрисваше бузата, изъ която бликаше кръвчица, щомъ сваляше кърпата си. – Това бѣхѫ славни слѣди отъ борбата. Кардашевъ позна очуденъ въ него дрипавия господинъ на госпожа Олимпияда, генералътъ, който даде одевѣ сигнала за псувнитѣ, може-би, по̀-послѣ, и – знака за юмруцитѣ. Като ровеше съ погледа си изъ тая гѫста тълпа Кардашевъ забѣлѣжи на другиятъ край на трибуната, непрѣмѣнниятъ Каишевъ. Въ сѫщия мигъ Каишевъ срѣщна очитѣ си съ неговитѣ, и му климна, като му говореше нѣщо съ рѫцѣтѣ си.
— За епитафията ми напомня! – каза си безпокойно Кардашевъ.
Той обърна погледъ по̀-насамъ, по ложитѣ. Тѣ бѣхѫ напълнени отъ по̀-избрано общество. Имаше много госпожи, сé на прѣднята линия – задъ тѣхъ, прави, стояхѫ мѫжетѣ. Прѣдъ самия него се улучихѫ двѣ млади. Едната отъ тѣхъ често се прозяваше, като закриваше съ гантирана рѫка празното мѣсто на два паднали прѣдни зѫба. Другата – богато пудросана, съ исписани очи подъ вуалъ, съ чипичъкъ носъ, но твърдѣ мила, обърна се къмъ нея, съ една божественна прозявка, която искара на мегданъ
два великолѣпни наниза отъ бѣли бисери, незакривани отъ тъничката ѝ рѫчица.
— Матилдо, омръзна.
— Страшно!
И двѣ нови прозявки подчъртахѫ тоя диалогъ.
Кардашевъ забѣлѣжи тогава, че сѫщитѣ знакове на омръзване правяхѫ повечето румени уста на прѣднята линия на ложитѣ.
— Днесь нищо нѣмà!… – забѣлѣжи Матилда съ обезсърченъ видъ.
— Да, нищо, – издумахѫ двата великолѣпни наниза бисери.
Кардашевъ веднага разбра отъ дѣ произлазяше неудоволствието на съсѣдкитѣ му.
Ни едно истропотване долу, ни една крамола, нито двѣ хули бѣхѫ още размѣнени мѣжду народнитѣ прѣдставители…
Зрѣлището ставаше еднообразно.
И публиката се прозяваше, и справедливо.
Но съ най-голѣмото нетърпѣние се отличавахѫ прѣднитѣ линии на ложитѣ.