XXXVI. Гръмотевицитѣ на краснорѣчието.
Тачевъ направи знакъ, че иска да слуша сега, и устреми очи на червената трибуна, дѣто докладчикътъ бѣше замѣстенъ отъ единъ ораторъ.
— Този ораторъ отъ противната партия ли е? – попита Кардашевъ съсѣда си.
Тачевъ го бутна въ лакъта да мълчи, и още пó-силно опули очи и наостри уши къмъ трибуната.
— Чувашъ ли? Този ораторъ оспорява избора! – извика Тачевъ.
— Какъ?!
— Искарва официални документи, които доказватъ, че Крушковъ нѣма нужнитѣ години…
Едвамъ издума това Тачевъ, блъсъци съ юмруци и съ моливи по банкитѣ, оглушиха думитѣ на оратора и двайсетина рѫцѣ замахахѫ и поискахѫ отъ прѣдсѣдателя думата.
— Буря ще има! – каза Тачевъ.
Наистина, ораторътъ изненада партията на Крушкова съ внезапното и ловко атакуване Крушковия изборъ. Тя не бѣше приготвена за това. Тя кипна отъ гнѣвъ. Единъ дъждъ обидни думи полетя възъ оратора. Той, толкова горещъ, колкото и язвителенъ, отговори съ такива.
Атмосферата се напълни съ електричество.
Много крака затропотихѫ, за да заглушѫтъ гласътъ му.
Обадихѫ се викове:
— Лъжешъ!
— Тие документи сѫ подложни!
— Това е подлость!
— Да се отложи!
— На комисията! – викахѫ други.
Прѣдсѣдательтъ звънеше.
Но шумътъ се увеличаваше.
Ораторътъ, сé пó-смѣлъ и по̀-дързъкъ, намираше удоволствие въ това раздразнение на противната партия. На нейнитѣ знакове отъ негодование, той отговаряше съ нови стрели, вѣрно пуснати и въ живо мѣсо забодени.
Привърженницитѣ го ободрявахѫ съ викове: „Вѣрно!“ „Говори!“ „Крушковъ вънъ!“
Врявата растеше. Прѣдсѣдательтъ, немощенъ прѣдъ този топотъ и крясъкъ, въ който несилний му гласъ неможеше да се чуе, ограничи се само съ сърдити махания къмъ размирницитѣ, и съ бѣсно дрънчене звънеца. Кардашеву се чинеше, че на всѣка минута ще го зафучи
въ нѣкоя глава – поне той не би се одържалъ отъ такава опасна съблазънь на негово мѣсто. Ораторътъ се спрѣ и съ спокойно-ироническо лице чакаше утихване, за да продължава. Но Събранието закипѣ, прифанато отъ полудата ни бѣсна умраза, избухна бурята… Отъ думи дойдохѫ на заканителни движения, на сочене юмруци, на свирѣпо махане рѫцѣ, на тупане и блъсъкъ съ краката.
Единъ господинъ съ голѣма глава, съ пълно, почървенѣло отъ ядъ лице, наеженъ, като глиганъ, ревящъ ужасно, скокналъ правъ, думаше нѣщо на оратора, което потъваше въ мълвата, и яростно удряше банката си, която трѣщеше подъ желѣзния му юмрукъ и отфърляше книжата, що стояхѫ на нея.
Тая ураганска сила фащаше мѣсто за десеть депутатски гърла, а юмрукътъ му би убилъ единъ биволъ.
Кардашевъ вѫтрешно си каза, че ако би билъ депутатъ, той непрѣмѣнно би си избралъ най-далечното мѣсто отъ тая стихия…
Не по̀-малко живо участие зимаше въ караницата единъ другъ великанъ, само съ по̀-човѣшка физиономия и съ пó-голѣмъ търбухъ. Той, влѣзналъ въ кулоара, неустрашимо се пулеше на първия, съ признаци на ужасенъ гнѣвъ и блъскаше чинътъ на съсѣда си, комуто прѣмаза рѫцѣтѣ съ единъ новъ ударъ на дѣсницата си.
Другъ единъ тщедушенъ и малъкъ господинъ испущаше пронизителни остри писъци къмъ нѣкого си, за нѣщо си, безъ да бѫде забѣлѣженъ отъ никого. Той напраздно стрѣляше свѣткавични погледи и търсеше да срѣщне нѣкои чужди – за да видатъ колко е гнѣвенъ – но никой не обърна внимание на него и той сѣдна безнадѣжно.
На най-заднитѣ чинове, единъ усамотенъ депутатъ, несъразмѣрно кѫсъ и дебелъ, ревеше, като единъ Стен‐
торъ. Единъ нубийски левъ, който на̀двечерь заревава, и дава хаберъ, че ще дири храната си, не растреперва пó-силно пустинята си. Тя завчасъ порасте и около него: околнитѣ банки се обезлюдиха, а дамитѣ въ ложитѣ надъ него си затулихѫ ушитѣ съ рѫцѣ. Единъ турчинъ прѣдъ него, който до сега спеше, се сепна, погледна го уплашенъ, и излѣзе благоразумно… Подиръ, като пръсна тоя ужасъ около си, левътъ сѣдна съ растреперана грива – тоесть, брада, убѣденъ, че поне нѣщо отъ рика̀нието му стенографитѣ сѫ сфанали за протокола.
Единъ други дебелъ депутатъ, чървенъ, въ срѣдата, се караше съ други единъ – тънъкъ, като глистъ, съ безконечно дълги рѫцѣ, които махахѫ по ужасенъ начинъ, когато другъ до тѣхъ – сочеше юмрука си на послѣдния, отчаянъ, че го не чува и плѣсна̀ колкото можа̀ банката прѣдъ тѣхъ съ снопътъ законопроекти и правилници, що държеше, които се расфърчахѫ, и така привлѣче вниманието на махающия.
Единъ другъ, съ лъскава плѣшива глава, която наумяваше пълнолуние – сѫщо говореше нѣщо къмъ прѣдсѣдателя отъ банката си, прѣдъ самия обладатель на глиганската физиономия, и често бришеше съ рѫка росицата, съ която краснорѣчието на послѣдния прохлаждаше пълнолунието му.
Образувахѫ се групи въ кулоаритѣ и при ораторската трибуна, рѫцѣтѣ махахѫ, звънецътъ прѣгасна. – Срѣдъ заглушителната мълва сѣки викаше, и никой не чуваше.
Вълнението се прѣдаде и въ редоветѣ на публиката; страститѣ на банкитѣ заразихѫ и галерията. Кардашевъ слушаше около себе си прѣния и между женитѣ: нѣколко клетви исфръкнахѫ изъ деликатнитѣ уста къмъ едни или други банки:
— Поразени синове!
— Богъ да ви убий!
Или пъкъ: „Скандалджий!“ – „Хайдутаци!“ – „Бѣсни звѣрове!“
И очитѣ пущахѫ искри отъ негодование.
Раздражението бѣ по̀-силно на трибунитѣ, цѣли станали на крака. Дрипавиятъ господинъ се расправяше ожесточено съ нѣколко съсѣда, привърженци на болшинството. Въ горещината си, той забрави, че не е при свети Краль и извика едно доста гръмливо „Долу!“ Двама разсилни го измъкнахѫ на вънъ, – не безъ мѫка обаче.