XXXVII. Една свѣтла мисъль
Прѣдсѣдательтъ, надаренъ съ рѣдко търпѣние, изгуби надѣжда обаче да види умиротворението на събранието и се накани да дигне засѣданието. Въ тая минута ораторътъ, въ началото тъй надмѣненъ и прѣдизвиквачъ, убѣди се, че нѣма да дочака вниманието и си сѣдна на мѣстото, доволенъ отъ бурята, която произведе… Отдръпването му отъ трибуната докара едно поутихване… Прѣдсѣдательтъ побърза да извика другъ ораторъ.
Едвамъ той се намѣсти на трибуната, за да брани избора, единъ очилатъ депутатъ, съ лице шишкаво и умно, станá отъ стола си и съ гласъ гръмоподобенъ извика:
— Господинъ прѣдсѣдателю! Дайте ми за единъ мигъ думата!
— Нѣмате вие думата, господинъ Цуцовъ! – отговори му прѣдсѣдательтъ.
— Думата искамъ! – изгърмѣ депутатътъ, като блъсна гнѣвно банката си; – думата искамъ за да покажа исходъ изъ този батакъ!
— Прѣди васъ сѫ записани двайсеть и седемь души! Не ви давамъ думата! – и прѣдсѣдательтъ из ‐
дрънка: – Господинъ Чинторовъ: говорете! – обърна се той къмъ оратора на трибуната.
Но единъ новъ потресающъ викъ на Цуцова привлѣче общото внимание къмъ него: възцари се гробна тишина.
— Да каже, да каже! обадихѫ се отъ разни страни. Любопитството порасте.
Желанието да го слушатъ съ усили – не само отъ надеждата, че ще чуятъ нѣщо извънредно, но и че ще чуятъ Цуцова да говори. Цуцовъ бѣше единъ отъ оние рѣдки оратори, които могѫтъ да се слушатъ. Неговото огненно краснорѣчие го издигахѫ двѣ цѣнни качества: съдържателность и краткость. И, когато други многоглаголиви оратори срѣщахѫ неуважителна глъчка или равнодушие – на банкитѣ, а горѣ – прозявки, появлението Цуцово на трибуната въдворяваше тишина и сбираше сичкитѣ внимания.
— Позволете му, господинъ прѣдсѣдателю! викаше Събранието.
Прѣдсѣдательтъ настояваше да бѫде съблюденъ правилника.
Ораторътъ отъ трибунато се обърна къмъ прѣдсѣдателя:
— Отстѫпвамъ мѣстото си на господинъ Цуцова!
Това великодушие направи добро впечатление и срѣщна признателни погледи.
— Господинъ Цуцовъ, говорете! – извика прѣдсѣдательтъ.
Сички се обърнахѫ къмъ любимия ораторъ, който стана на мѣстото си.
— На трибуната! – викаха нѣколцина.
— Азъ щѫ говорѫ отъ мѣстото си, господа, защото нѣма да ви утруждавамъ и щѫ бѫдѫ кратъкъ. Народното Събрание и така е вече уморено: то желае не говорене, а исходъ изъ това положение, по единъ простъ и ясенъ въпросъ, на който рѣшението е подъ рѫката ни. Г-да народни прѣдставители! По тие злополучни провѣрки ния исхарчихме на вѣтъра милиони думи, казани и стенографирани, понеже седемдесеть и петь оратори говорихѫ до сега, което краснорѣчие костува̀ на народа около стотина хиледи лева, а най-непоправимата загуба е безцѣннитѣ дни изгубени напраздно, когато толкова малко ни остаятъ за да посвѣтимъ на купъ отъ величайша важность въпроси… Не ви казвамъ нищо за шумнитѣ сцени прѣдизвикани отъ тия ялови и страстни прѣния, както сегашната – и които, съ срамъ го казвамъ, привличатъ и днесь сичкий тоя свѣтъ (той показа на галерията). Ето и днесь сѫ двайсеть и осемь записани оратора… Нека рѣшимъ въпроса за депутатското пълнолѣтие на господинъ Крушковъ не на основание на спорни документи и заинтересувани рѣчи, а съ освѣтлена съвѣсть, и по начинъ, който да направи честь на народното прѣдставителство, а най-много – на заинтересувания.
Господа, народни прѣдставители! Азъ виждамъ прѣдъ себе си господинъ Крушкова, чиято интелигентность, честность и кавалерски характеръ сички високо цѣнимъ. Нѣка се обърнемъ къмъ него. Той да ни помогне! Той съ една дума ще ни освѣтли, защото отъ синца ни той най-добрѣ знае възрастьта си. Азъ правѫ позивъ къмъ благородството, къмъ доблестьта на господина Крушкова – да ни каже искренно своето убѣждение; а молба – на Народното Събрание: да го повѣрва, и базира рѣшението си на неговото изявление.