XLI. Госпожата въ трауръ.
— Тачевъ, коя е оная благоприлична госпожа, облѣчена цѣла въ черно? – попита шепнишкомъ Кардашевъ другаря си и му посочи на една отъ крайнитѣ ложи една съ приятно бѣло лице дама и рѫцѣ въ черни рѫкавици, която сега не приказваше съ никоя.
При Кардашевото запитване Тачевъ се обърна и погледна госпожата, що му крадишкомъ посочваше другаря му.
— Госпожа Царивоева, пошъпна му Тачевъ.
— Коя Царивоева?
— Вдовицата на покойний майоръ Царивоевъ, загиналъ прѣди толкова години…
— На героятъ?
— Да. Тя носи още трауръ по него; – прѣдлагали ѝ сѫ добри кандидати рѫката си, тя е отказвала – допълни Тачевъ, – па се обърна пакъ, и си пое разговора съ другия.
— Значи, Царивоевата вдовица! – думаше си на ума Кардашевъ, като изглеждаше приятното ѝ, запечатано съ тиха меланхолия лице, и което сега изведнажъ му се стори, че има скръбно изражение… – Бѣдниятъ Царивоевъ, той жертвува живота си за отечеството! Такава ранна и геройска смръть! Една отъ малкитѣ свѣтли имена въ най-новата ни история… Той заслужва да жалѣятъ за него. Тая вдовица, тъй траурно облѣчена, и тъй сериозна срѣдъ другитѣ, като пеперуди пъстри госпожи и като тѣхъ леки, пази още въ сърдцето си образа на мѫжа си – гоероя. Млада още, и хубава, тя държи жива скръбьта въ душата си, и вмѣсто да търси нови радости въ втори бракъ, тя оставя да вѣхне младостьта ѝ въ тая трогателна привязанность и вѣрность на единъ скѫпъ споменъ. Тол‐
кова години вдовица! А между това, ни кандидати не сѫ липсвали, нито гласътъ на природата не е билъ нѣмъ… Каквото и да думатъ – това е единъ героизмъ. Защо непрѣменно да вѣрваме, че всичкитѣ вдовици, сѫ вдовицитѣ на Командора!… Ето единъ скроменъ и безшуменъ героизмъ на проста душа. Тя си носи храбро кръста на скръбьта, за една велика загуба, която и отечеството не може да забрави. Благородна душа! Ето, една тема умилителна, която никога не бѣхъ мечтаялъ да срѣщнѫ срѣдъ атмосферата на Народното Събрание.
И вдѫхновенна мисъль свѣтна въ ума му.
— На края – продума си той зарадванъ – на края, но найдохъ: нѣма да жалѫ лутанията си днесь. Усѣщамъ вдъхновението…
И Кардашевъ, като мислеше това, продължаваше да гледа вдовицата, която сега приказваше тихо съ една съсѣдка.
Той рѣши да си иде подъ тие впечатления, безъ да иска повече разяснения отъ Тачева. Боеше се да не би Тачевъ съ нѣкакво подмѣтане или клюка чута въ кафене, да му пропѫди очарованието, както толкозъ пѫти го губѝ днесь.
Току що тръгваше Тачевъ свръши разговора си.
— Защо ме пита̀ за госпожа Царивоева? – попита той Кардашева, като погледна сѫщо вдовицата.
— Попитахъ… Какво мислишъ за госпожа Царивоева? попита той неволно.
— Защо?
— За мене тя е високо симпатична личность.
— Симпатично лице, да. Защо личность?
— Подиръ седемь години тая жена носи още трауръ за мѫжа си. Това на нашъ, поетически язикъ, се нарича любовь, душевна възвишенность… Може да е глупаво, но е възвишенно… Защо се смѣйте?
— Защото повтаряте Карафинковата работа! Вий пакъ се въсхищавате отъ добродѣтели!
Тачевъ продължаваше да се усмихва иронически.
— Азъ знамъ, че тѣ не живѣяхѫ добрѣ съ мѫжа си – прибави той. Ставахѫ сцени между тѣхъ доръ бѣше живъ, тя го необичаше… Какъ го е залюбила, като лежи въ гроба – това неотбирамъ!
Кардашевъ го погледна смаянъ.
— Ти заключавашъ отъ траурнитѣ дрѣхи? – подзе пакъ Тачевъ. – Това е една приструвка – не любовь и скръбь. Па може да е и кокетство, защото черното ѝ иде.
— Чини ми се, че много леко сѫдите, и обяснявате по доста баналенъ начинъ траура на тая жена… Допускамъ, че може да не е имала силна любовь къмъ покойния си мѫжъ, допускамъ даже, че отъ кокетерия носи жалѣйни дрѣхи – има това въ София – Но какъ ще ми обяснишъ факта, че тя още се не жени, и остая въ тоя тежъкъ самотиенъ животъ, особенно тежъкъ за една млада още жена?… Чакай, знамъ – ще ми кажете, че има любовникъ, може-би?
— Не, това не искамъ да кажѫ, и не знаѭ нищо, нито съмъ чулъ до сега клюки. Но причината е много проста, дѣто не влазя въ бракъ.
— Кажете я!
— Какъ? не се усѣщате коя е причината?
— Не!
— Интереса!
— Какъвъ интересъ?
— Тя е майорка! тя приема мѫжовата си пенсия; щомъ се ожени – пенсията се изгубва, а тя е значителна – около осемь хиляди лева! Такива пари позлатяватъ всѣка самотия!
Като да подтвърди Тачевитѣ думи, г-жа Царивоева въ тая минута показваше сичкитѣ си зѫби съ едно великолѣпно кикотене съ съсѣдката си, като сегисъ-тогисъ
повдигаше евантайля си до устата, ужъ да си закрие безочливо лъсналото отъ смѣхъ лице.
Кардашевъ се блъсна въ челото съ въздѫшка, па излѣзе.