XLII. Матрапанчевъ.
Слънцето залѣзе задъ Верила-Планина. То озари съ послѣднитѣ си пламъци пó-високитѣ дървета отъ пепиниерата, изъ хладнитѣ аллеи на която безлюдието и тишината растеше. Прѣдвечерниятъ сумракъ стоеше вече изъ гѫститѣ клони и подъ тѣхъ. Цвѣтни́цитѣ испущахѫ ароматитѣ на своитѣ късни цвѣтя; птицитѣ още цвърчахѫ, като се въртяхѫ около мѣстата на нощната си почивка. Облацитѣ, придобили розово-огненъ цвѣтъ, плавахѫ по синето небе, носени отъ вѣтъра къмъ Витоша, на която озарената съ руменъ блѣсъкъ чука послѣдня поздравлява слънцето. Нѣкои рѣдки минувачи изъ аллеитѣ потънахѫ въ завоитѣ на шумака изъ дѣто идяхѫ провлѣчени звукове отъ русска пѣсень, пѣяна отъ нѣколко студенти. Кардашевъ, сѣдна на единъ уединенъ столъ прѣдъ буфета, съ чаша пиво прѣдъ себе си, мислеше върху тая верига отъ разочарования, що го слетѣ днеска. Нему бѣше почти съвѣстно отъ толкова скръбни открития. Слѣпиятъ случай, на който той разчиташе за намѣрата на лова си, дойде му на помощь само да посѣе въ душата му още по̀-силенъ и отровенъ пессимизмъ. И какъ тъй сè пошлости и подлости! Ни единъ свѣтълъ проблѣскъ! Спомни си той, тоя дълъгъ редъ имена: Каишевъ, Григоровъ, Конковъ, Зоевъ, този простакъ – Братемойевъ, този бездушникъ – Панчорковъ, и кръвнишкий Вангела и нискоегоистичний Танаска, и Карафинкова, и безхарактерний Крушковъ, и
г-жа Царивоева, смѣтлива кокетка! Цѣлъ сонмъ нъравствени грозоти!…
И чудно, сега само единъ образъ му се мѣркаше оцѣлѣлъ въ тоя катаклизмъ отъ падения, и окрѫженъ съ ореола на идейность, въ симпатично освѣтление!
Тоя образъ бѣше Матрапанчевъ.
Тоя дриплю бѣше единъ характеръ!
Основателно или неоснователно, той се бѣше обявилъ врагъ на правителството, и тая си умраза той доказа съ самопожертвования, каквито бѣхѫ достѫпни на неговото безпомощно положение: той си даде сичката сила на дробоветѣ въ митинга, въ градината, нанесе удари и получи, слѣдъ, като отфърля Тачевото прѣдложение за служба; остана твърдъ на идеята си, ако щешъ – на ината си. За него, той днесь си изложи лицето на тоегитѣ, утрѣ може да изложи гѫрдитѣ си на куршумитѣ!… Такива хора сѫ способни на това. Смѣшенъ и нищоженъ отъ напрѣжъ въ дрипитѣ си, той сега въставаше съвсѣмъ новъ човѣкъ въ мислитѣ на Кардашева. Тоя окаяникъ има едно свое убѣждение, че правителството е лошо, и знае да искаже това убѣждение и понесе жертви за него. Отфърлилъ службата! но това е геройство въ неговото положение!
Той съжаляваше, че отблизо не упозна тая интересна личность, странна, но крайно симпатична. Но и това, което узна за неговата нъравственна физиономия е доста. Той има своята тема. Хубостьта на този характеръ ще излѣзе още по̀-блѣскава изъ дрипитѣ на гладния бездомникъ Матрапанчова. Кардашевъ рѣши още тая вечерь да се тури на работа и да се занимае съ тоя релйефенъ образъ.
Когато си мислеше това, прищявката на случаятъ, който толкосъ пѫти го срѣща̀ днесь съ Матрапанчева, до‐
веде му го и сега. Матрапанчевъ, съ нѣколко вѣстника подъ мишница, тичаше изъ аллеята па самъ, за да продаде на публиката, насѣдала прѣдъ буфета и вѫтрѣ. Като излѣзе изъ другата му врата, той се запѫти и къмъ Кардашева, съ останали подъ мишница само четире-петь листа.
— Купете си новия вѣстникъ, господине! Митингътъ!
И великанътъ му поднесе единъ вѣстникъ.