Братаковата теория.
Въ другата стая бѣше адски шумъ. Врѣва, писъкъ, глъчъ отъ развилнѣли деца, които се боратъ и се биятъ. Сегисъ тогисъ изъ тая заглушителна музика искокваше въ висока нота нѣкое ругателство, което извикваше усмивка по лицето на Братакова, надуто, чървено, прищяво, съ нѣкакъвъ рѣдъкъ мъхъ отъ странитѣ вмѣсто брада.
До Братакова на мендеря стоеше гостътъ и приятельтъ му – Панчевъ, человѣкъ на срѣдня възрасть, русъ, съ физиономия тиха, изразителна, съ погледъ уменъ. Той, и сега, както винаги, заваряше у Братакова сѫщия бѣсенъ шумъ – злата му честь го докарваше сѐ когато дѣцата бѣхѫ у тѣхъ си – и за това една скрита досада часъ по часъ прохвръкваше въ видъ на малки исправени бръчки по блѣдото му чело.
На срѣща имъ, на столъ, сѣдѣше госпожа Братакова, възрастна едра жена, съ лице распуснато и самодоволно, съ лека искуственна усмивка по него. Тя често поправяше нѣщо на новата си свилена рокля, синь цвѣтъ, току-що облѣчена на̀бързо, поради идването на госта.
И нея, както и мѫжа ѝ, врясъкътъ на дѣцата я оставяше съвсѣмъ безстрастна. Очевидно, тѣ
намирахѫ твърдѣ просто нѣщо това, дори приятно, за госта имъ.
При единъ новъ залпъ отъ викове, които заглушихѫ разговора имъ, Панчевъ прѣкъсна думата си и погледна строго и очудено, по́-напрѣдъ къмъ полуотворената врата, послѣ къмъ домовладиката и жена му.
— Ето на̀, днесь – срѣда – нѣматъ училище и вижте какво сѫ дигнали кѫщата на главата си… У насъ е сѣкоги така, господинъ Панчовъ, каза госпожа Братакова, като притваряше леко вратата, отъ дѣто идеше врясъкътъ.
— Славомире! Славомире! извика мѫжътъ ѝ.
Втурна се въ стаята пъргаво десетгодишно момченце, зачървенѣло, съ израмчена жилетка, съ подигнатъ крачулъ на единия панталонъ, признаци на борбата, изъ която излазяше.
Майката гледаше нѣжно малкия герой.
Славомиръ съ игривъ вървежъ се запѫти къмъ баща си.
— Иди се поздрави съ господинъ Панчова! подкани го майка му.
— Стой тамъ! заповѣда му бащата.
Славомиръ се спрѣ, тури си рѫцѣтѣ отзадъ и гледаше хитро съ знаменателна усмивка баща си. Явно бе, че той знаеше какво ще му каже баща му.
— Славомире, де кажи сега на господинъ Панчова „онова“.
— За Джамджова ли?
Госпожа Братакова се искикоти, па зафърля погледи ту на сина си, ту на госта, съ щастливото изражение на човѣкъ, който готви нѣкому приятна изненада.
Славомиръ си искриви чертитѣ на лицето, намуси се, за да добие сериозенъ видъ, и съ единъ
гласъ, на който се мѫчеше да прѣдаде дъртешки тонъ и смѣшна грубость, захвана да подражава съ карикатурни прѣувеличения говора и движенията на едного отъ своитѣ наставници.
Баща и майка прѣмирахѫ отъ смѣхъ.
— Страшенъ артистъ, каза Братаковъ на Панчова; послѣ се обърна къмъ сина си: – Я раскажи сега за бунта, ти какво прави въ бунта?
— Знайте ли, господинъ Панчовъ, нашъ Славомиръ е вече и бунтовникъ? обади се майката засмѣна.
Славомиръ зарасказва съ увлѣчение участието, което и той бѣше земалъ въ единъ училищенъ бунтъ, извършенъ отъ ученицитѣ отъ петий и шестий класъ, (Славомиръ бѣше отъ пьрвий класъ) и какъ уловилъ за „козята“ брада единъ учитель и какъ и той викалъ на директора: „Долу!“ Расказа още, съ кикотене, какъ издѣбвалъ учителя си по историята, (Славомиръ се учеше слабо), и измѣнявалъ съ искусно издраскване бѣлѣжкитѣ му за него и нулата направялъ на 5. Подиръ това, безъ да бѫде поканенъ, насърдченъ само отъ благоволителнитѣ погледи на родителитѣ си, расказа и други свои подвиги юмручни и хитри продѣлки, на които бѣхѫ жертва другаритѣ му..
— За възрастьта си извънредно развитъ, забѣлѣжи Братаковъ, когато Славомиръ мина въ другата стая и си зе мѣстото въ борбата и въ врявата.
— Хитро е, като дърто, допълни майката.
— А пъкъ другиятъ, Борисъ за кавга, умира, влѣче си пояса за кавга, забѣлѣжи Братаковъ.
Панчовъ нищо не продума прѣзъ сичкото врѣме на Славомировото самовъзвеличание.
— Чини ми се, че много ги изгалвате, рѣче той, когато госпожа Братакова излѣзе. Той пръвъ пѫть си позволи тая скромна бѣлѣжка на приятеля си.
Братаковъ го погледна въпросително.
— Споредъ мене, подзе Панчовъ храбро – той сега рѣши да искаже едно мнѣние, което отдавна стѣснението го неостави да каже Братакову – ти разваляшъ дѣцата си, Братаковъ, извини… Не туряшъ никакво ограничение на тѣхнитѣ инстинкти, а у дѣцата най-първо лошитѣ инстинкти се събуждатъ, и развиватъ послѣ въ наклонности, въ пороци, които сетне ни училището, ни животътъ неможатъ да поправатъ.
— Кое ти наричашъ лоши инстинкти? попита Братаковъ, като заглади силно мъхътъ по исприщеното си лице.
— Напримѣръ, всичко това на което вие се въсторгавахте, ти и госпожата, ей-сега-ей, въ Славомирча: подигравкитѣ съ по̀-старитѣ, побойничеството, обиждане другаритѣ си, лошитѣ изражения и прочие. Ако ми позволишъ – аз знамъ, че бащината любовь сичко извинява и търпи – но на твое мѣсто не бихъ съ такова поведение исхабилъ децата си… Напримѣръ, азъ не бихъ допустналъ и това…
Панчовъ недовърши, а само посочи съ погледъ стаята, дѣто се дигаше врявата.
— Бре, я мълчете тамъ! извика повелително Братаковъ къмъ дѣцата, па се обърна къмъ Панчова:
— Видишъ ли, Панчовъ, подзе той, като си пакъ заглади лицето, азъ имамъ съвсѣмъ друго мнѣние по тоя въпросъ. Ти казвашъ, че отъ бащинска слабость оставямъ да праватъ това. Лъжешъ се. Не отъ слабость, или отъ обичъ, а
нарочно. Не искамъ да имъ стѣснявамъ природата. Защо? Азъ не желаѭ синоветѣ ми да бѫдѫтъ ни светци, ни божи́-кравици. Тие чърти у тѣхъ, които, незнамъ защо, наричашъ лоши инстинкти, азъ, напротивъ, ги виждамъ като едни задатки отъ голѣмо значение за тѣхното бѫдѫще, у насъ. Това сѫ тѣхнитѣ орѫжия, съ които щѫ ги пустнѫ въ живота. Нека още отъ сега привикнатъ на дръзкость и дяволщина́, за да не се поддаватъ лесно на подлецитѣ и шарлатанитѣ, на които обикновенно ставатъ жертва тихитѣ, нъравственнитѣ и овчитѣ натури. Нека бѫдѫтъ вълци, а не овци! Азъ желаѭ да знаятъ да обиждатъ, та тѣхъ да не обиждатъ! Нека бѫдѫтъ побойници – тѣ да биѭтъ, не тѣхъ да биѭтъ; да бѫдѫтъ шарлатани, за да живѣѭтъ чрѣзъ глупостьта на другитѣ… Да прѣзиратъ сичко, да не признаватъ никакъвъ авторитетъ, ни идолъ, ни прѣдразсѫдъкъ, подиръ които се влачи стадото на глупцитѣ… Защо да се срамуватъ? Нека бѫдѫтъ безсрамни! но да знаятъ да си забранятъ интереситѣ… Ти знайшъ ли? нѣма да повѣрвашъ! Славомиръ единъ пѫть ми удари два юмрука, защото безъ да щѫ му сѫдрахъ тетрада.
— А! Това е вече върхътъ на чардафонщината! извика Панчовъ повече и повече слисанъ отъ всичко онова, което чуваше, но безъ да се надѣва да чуе и послѣднето.
— Да, удари ме, продължаваше развълнувано Братаковъ, съ лице още по̀-разчервенѣло, и азъ въ душата си рѣкохъ: „Браво! Като би баща си, той ще бий сѣкиго, нѣма да се остави да го мачкатъ.“ Поплювковцитѣ, срамежливитѣ и честнитѣ будали – на днешно врѣме, който е честенъ, е будала – сѣкога сѫ плѣчка на смѣлитѣ вага‐
бонти… Знамъ, ще хванешъ да ми говоришъ принципи! Пардонъ. Тѣхниятъ принципъ трѣбва да бѫде единъ: да си оплетѫтъ кошницата. Споредъ мене, това е главната добродѣтель въ настоящия вѣкъ, и най-умната добродѣтель: да имъ бѫде добрѣ… Добрѣ ли е да се оставатъ телешки други да имъ разбиѭтъ живота, да останатъ на пѫтя, голи и нещастни? Да бѫдѫтъ вѣчно обидени, онеправдани, излъгани отъ сѫдбата, да скимтѫтъ, като обрани просеци и цѣлиятъ свѣтъ да имъ бѫде кривъ? Съ една рѣчь, искамъ дѣцата ми да бѫдѫтъ съврѣменици на своето врѣме и синове на своята срѣда…
— Но ти самъ не си такъвъ! извика прѣхласнатъ Панчовъ, ти би се отвращавалъ отъ баща си, и отъ себе си, ако би ти далъ такава отхрана!
— Не! Азъ съжалявамъ, че не сѫ ми я дали, отговори Братаковъ въ силно раздражение; – нѣмаше така да пропадне мизерно цѣлия ми животъ – отъ страхъ да недокачѫ еди-кому си интереситѣ, отъ стѣснение да не нарушѫ еди-кой си принципъ и глупость… Да!... Това е моятъ погледъ на въспитанието, господинъ Панчовъ; – който дава днесь друго, той прави прѣстѫпление противъ доброто бѫдѫще на дѣцата си; а азъ не съмъ врагъ на моитѣ…
Прѣнието се продължи доста врѣме. Панчовъ излѣзе твърдѣ възнегодувалъ отъ кѫщата на приятеля си.