Членъ 33.
На 188… г. столичний ежедневенъ вѣстникъ Български Стражъ печаташе едно дълго антрефиле, което се зафащаше съ тие думи:
„Духътъ на кражбата, грабежа и разбойничеството е проникналъ даже и въ оние свещенни учреждения, които иматъ назначение да прислѣдватъ тия прѣстѫпления и да защищаватъ обществото отъ злодѣйцитѣ. Завчера въ тукашния окрѫженъ сѫдъ единъ отъ служащитѣ е направилъ кражба съ счупване (взломъ) и си е присвоилъ правителственни пари. За наказание, тоя чиновникъ е само уволненъ. Това възмутително дѣяние не показва друго нищо, освѣнъ че днесь нѣма гаранция за имота и интереситѣ на никого противъ хищенията и грабежитѣ които се явно покровителствуватъ отъ човѣцитѣ на закона… Това е едно знамение на врѣмето…“
И сé въ такъвъ духъ вѣстникътъ слѣдваше да развива своята благодарна тема, да прави широки обобщения отъ случая, язвителни и еластични загатвания за правителството и, съ злъчний язикъ на партийната страстность, да фърля тежката си присѫда върху цѣлий системъ на управлението…
Прокурорский надзоръ се възмути и повдигна сѫдебно гонение противъ вѣстника – за оклеветяване държавенъ служитель.
А ето каква бѣше работата:
Въ това оклеветяване имаше „отъ крилце перце“. Прѣди нѣколко дни разсилниятъ на окрѫжний сѫдъ, Дамяновъ, както се види, въ нетрѣзво състояние, счупва чекмеджето на масата въ съвѣщателната стая, въ което се пазяла нѣкаква сума, като вещественно доказателство по едно углавно дѣло, распилява сѫщий день половината, а другата занася у тѣхъ си. Щомъ жена му се научава отъ дѣка идатъ тие пари, дохожда въ ужасъ, тичешкомъ ги занася на сѫда и пада на колене, расплакана, облѣна съ сълзи, да моли прошка за мѫжа си. Виноватиятъ разсиленъ, до прѣди тоя случай познатъ като честенъ и пъргавъ служитель, горчиво раскаянъ и уплашенъ, сѫщо иде подиръ малко та си исповѣдва грѣха и се моли да иматъ милость за челядьта му. Сѫдътъ прѣдъ видъ на прѣдишното му добро поведение, и по съображение да се избѣгне врявата на такъвъ процессъ, задоволява се съ пó-хуманно наказание: уволнение само на разсилния.
Дошла до ухото на опозиционний вѣстникъ, тая случка, както подобава, биде подфаната, раздута съ много ловкость и сламката ставаше планина.
_____
Голѣма тълпа слушатели се трупахѫ въ деня на гледането сѫдбата, въ сѫдилището.
На стола на подсѫдимитѣ, между двамата си защитници – потулнитѣ редактори на Български Стражъ – сѣдеше явния му – Исаиевъ.
Исаиевъ, човѣче просто, малограмотно, бивши берберски слуга, съ смутена физиономия и плахъ погледъ, който сегисъ-тогисъ очудено бѣгаше по голѣмата тълпа присѫтсвующи, бѣше се принудилъ отъ сиромашия, да приеме на себе си високата честь и опасно величие да се подпише – той до толкова можеше – Отговоренъ редакторъ на „Български стражъ“.
И отъ петь мѣсеца, насамъ сирѣчъ, отъ какъ сѫществуваше вѣстника, срѣщу тоя сиромахъ прокурорътъ бѣше възбудилъ купъ углавни сѫдби за оклеветяване чрѣзъ печата, и присѫдитѣ на окрѫжний сѫдъ, които още висяхѫ на по̀-висшитѣ инстанции, бѣхѫ толкова много и тежки, щото ако се подтвърдяхѫ окончателно и влѣзняхѫ въ законна сила – числото на годинитѣ на затвора му въ Черната-Джамия щѣше май да достигне годинитѣ на знаменитий Латюда. 1
И отъ сегашната сѫдба Исаиевъ нищо не знаеше: ни какво е писано въ вѣстника, ни какво ще го питатъ въ сѫдилището. Вѣстника го пишехѫ други, и въ сѫдилището щѣхѫ да отговарятъ други вмѣсто него. Отъ него се бѣхѫ искали само двѣ леки нѣща: да подпише призовката – той до толкова можеше – и да бѫде готовъ да влѣзе въ Черната-Джамия, срѣщту мѣсечна плата!
И той бѣше готовъ. Смущаваше го само тоя свѣтъ…
Обвинителний актъ, както обикновенно бива, дългъ, уморителенъ, прѣплетенъ съ цитати отъ набѣдената статия, съпоставени съ членове отъ закона за печата, и обязателно безграмотно съста ‐
венъ, биде прочетенъ отъ члена-докладчикъ на сѫда срѣдъ общото внимание. Прокурорътъ и въ обвинителната си рѣчь поддържà и доказа, че вѣстникъ Български Стражъ е наклеветилъ злоумишлено единъ държавенъ служитель, и искаше за отговорника максимума отъ наказанието прѣдвидено въ членъ 28 на закона за печата: „Който лъжливо прѣдпише другиму нѣкое прѣстѫпно или друго опозорително дѣйствие, счита се за клеветникъ и се наказва съ затворъ отъ единъ мѣсецъ до една година и съ глоба до 1000 лева“.
Защитата не счете за нужно да говори дълго. Сѫдътъ бѣше самъ констатиралъ кражбата на Дамянова и не можеше по никой начинъ да признае за клевета твърдението на вѣстника. По това съображение защитата и не бѣше направила отводъ на сѫда, като съпричастенъ въ подсѫдното дѣло.
Но прѣдсѣдательтъ ѝ зададе третий пѫть въпроса: може ли да прѣдстави неопровержими доказателства, съ които да подкрѣпи набѣдата противъ разсилния?
— Господинъ прѣдсѣдателю, каза защитникътъ, за да ви отговора, щѫ повтора молбата си, която имахме честь да ви направимъ, и тука, и въ писменното си обяснение по̀-рано: да се повика самия разсиленъ Дамяновъ, въ качество на свидѣтель, и подъ клетва да се испита истина ли е или не е онова, което се съдържа въ статийката ни. Това е нашето главно доказателство..
Шушукане изъ публиката. Мнозина се извръщатъ нѣкѫдѣ къмъ дъното на стаята. Какво има тамъ?
Прѣдсѣдательтъ пази леденото си изражение. Той не е доволенъ отъ тоя отговоръ.
Кратко съвѣщание съ тихъ гласъ между него и членоветѣ.
— Сѫдътъ не може да допустне подобно доказателство, обръща се прѣдсѣдательтъ къмъ защитника.
Недоволно шушукане изъ публиката; мърдане нѣкакво.
Прѣдсѣдательтъ налѣга звънеца.
— Тишина!
— Ако желаете друго доказателство още пó-убѣдително и неопровержимо, то господа сѫдии, азъ го имамъ готово въ самитѣ васъ…
Прѣдсѣдательтъ се намръщи.
— Моля, моля…
Прокурорътъ поиска думата:
— Понеже господа защитницитѣ се втеляватъ и публично показватъ, че не знаятъ най-елементарнитѣ нѣща, то азъ ще имъ прочетѫ 33 членъ отъ закона за печата, който посочва единственното доказателство, което се изисква отъ отговорника, и което е длъженъ да прѣдстави, ако иска да не мине за клеветникъ. Ето какъ гласи членъ 33:
„Истинностьта на прѣстѫпното дѣяние се доказва само съ присѫда, влѣзла въ законна сила, неопровержимъ документъ.“