Докторъ Джанъ-Джанъ.
(Фантазия-вшутявка).
Докторъ Джанъ-Джанъ се върна отъ Европа съ голѣми мечтания въ главата и съ велерѣчивъ дипломъ въ пазвата.
България му се видѣ малка за широкитѣ бълнувания на честолюбието му; тѣсна за свободното размахване крилата на гения му.
Всички обаче младежи, що се връщатъ отъ Европа, идатъ съ подобенъ багажъ въ главата и въ пазвата; но щомъ минатъ границата при Царибродъ освѣжителний дѫхъ на дѣйствителностьта и на житейската мѫдрость вѣйва на тѣхъ и изгонва изъ главитѣ имъ голѣмитѣ мечтания; тѣ стискатъ само здраво дипломътъ въ пазвата.
Тѣ стѫпатъ въ България, вече съ опрѣдѣлени кроежи, съ практически цѣли.
Едни да печелатъ пари, за да се оженатъ;
Други – да се оженатъ – па да печелатъ пари;
Трети – иматъ вече втораченъ орловий си погледъ въ спокойний столъ при една зелена маса, въ нѣкое държавно учреждение.
На други – се мѣрка въ златистий оризонтъ на тѣхнитѣ надежди едно кресло…
Всички, съ една рѣчь, идатъ съ най-опрѣдѣлени намѣрения, съ най-благородни апетити – да бѫдѫтъ гости на държавната трапеза.
Докторъ Джанъ-Джанъ мина границата безопасно, и нищо не остави тамъ отъ съкровищата си.
Ето защо той като се намѣри въ България, не помисли ни за жена, ни за пари, ни за канцелярски столъ, ни за кресло даже.
Той даже не помисли да стане полезенъ человѣкъ.
Той рѣши да стане славенъ!
И заработи докторъ Джанъ-Джанъ за славата си.
Той фана да пише.
Защото, на кое друго поле растѫтъ пó-раскошно лавритѣ на славата отколкото на книжовното поле? Семковъ даже съзрѣ това.
И докторъ Джанъ-Джанъ писва̀.
Исписа докторъ Джанъ-Джанъ много хартия, голѣмо количество мастило отиде въ проза и въ стихове, въ велерѣчиви редове, въ учени фрази, въ високи думи, въ дѫлбокомислени многоточия и въ гениални въсклицателни!..
Но славата не идеше.
Но докторъ Джанъ-Джанъ не се обезсърдчаваше: той си припомни сѫдбата на всички велики хора… „Никой не е пророкъ въ отечеството си“.
И пакъ писва̀ той, само измѣни тона. Той си каза: „За да бѫдешъ славенъ – бъди страшенъ!“
Тогава настана единъ периодъ въ неговата книжовна дѣятелность, който би се нарекълъ истрѣбителенъ, или периодътъ на молниитѣ и гръмотевицитѣ.
Юпитеръ отъ Олимпъ не ги бѣ изсипалъ толкова възъ грѣшната земя!
За щастие, той не уби никого.
Нито, за жалость, славата дойде.
Защото славата е едничката куртизанка, която не иде на ония, които и́ смигатъ на улицата, или праватъ да свѣтне въ рѫката имъ блѣсъкътъ на златото… или чървения печатъ на докторский дипломъ.
Каквото ще и да казва авторътъ на Венеца на Българската Мусса – Славата се не купува!..
Тогава докторъ Джанъ-Джанъ направи като Мохамеда: понеже планината не дойде при него – той отиде при нея. Той си наложи самъ лавровий вѣнецъ и се прогласи славенъ!
Викторъ Хюго казва, че славата състои отъ единъ грандиозенъ шумъ, съставенъ отъ нѣжни звукове на цигулки, отъ заглушителни гърмежи на тъпани, отъ звънтежа на литавритѣ, отъ бѣсний лай на псета, отъ гладний вой на вълци, отъ скърцането на хиледи ненамазани кола и отъ пѣснитѣ на серафимитѣ.
Но около докторъ Джанъ-Джана царуваше тишина. Никакъвъ подобенъ шумъ не оживи пустинята около него.
Той би се полъстилъ даже отъ една псувня!
Нищо. Само нѣколко потиснати кикотяния нѣкѫдѣ се разнесохѫ и умрѣхѫ въ царственната тишина около него.
— Апатия! Умственна недозрѣлость до разбирането на гения! Сгань нечувствителна! Общество неблагодарно!
Отъ тогава се ожесточи докторъ Джанъ-Джановото сърдце…
* * *
Единъ день, една гениална мисьль му дойде.
— Азъ само когато умрѫ, щѫ бѫдѫ оцѣненъ, когато влѣзѫ въ гроба моята слава ще въскръсне… Нека умрѫ! Желалъ бихъ да чуѭ тие чавки какъ ще заграчатъ подиръ носилото, което отнася една национална слава, която невѣжеството не щя да припознае, завистьта уби съ клеветитѣ си… тоесть съ мълчанието си – поправи се докторъ Джанъ-Джанъ.
Като изрѣче тие думи докторъ Джанъ-Джанъ обяви на домашнитѣ си, че отива на расходка въ Костенецъ, за една недѣля, качи се на желѣзницата и вечерьта бѣше въ раскошнитѣ поли на величественнитѣ Родопи.
Ни домашнитѣ му подозрѣхѫ намѣрението му, ни пѫтницитѣ проникнахѫ причината на неговата навѫсена замисленность и безмълвие. Нѣкои си обяснихѫ тая му мрачность чрѣзъ разстройство на желѫдъка му, други мисляхѫ, че го боли зѫбъ.
Тоя прозаиченъ народъ не бѣше въ състояние да отгатне трагедията въ тая неудовлетворена и голѣма душа.
Друсливата талига го пое отъ станцията Баня-Костенецъ, и го понесе прѣзъ храсталива поляна къмъ Костенецъ.
* * *
Талигата влѣзе въ селото и спрѣ прѣдъ Джуровия ханъ.
Докторъ Джанъ-Джанъ се качи на горний катъ, въ стаята си, послѣдванъ отъ ханджиятъ.
Въ стаята имаше едно желѣзно легло по чаршафа на което рояци дървеници играяхѫ кадрилъ; надъ него стѣната бѣше цѣла зацапана отъ мѫченическа кръвь на тоя игривъ народъ.
Но тие зрѣлища на животъ и на смръть не привлѣкохѫ вниманието на докторъ Джанъ-Джана, цѣлъ оглѫбенъ въ мрачния си замисълъ.
— Какво желаете, господине? попита учтиво ханджиятъ, като крадишкомъ бръсна̀ съ рѫка по чаршафа.
Докторъ Джанъ-Джанъ не отговори. Той ходеше развълнуванъ.
— Билъ ли си въ София, приятелю? – попита докторъ Джанъ-Джанъ.
Ханджиятъ фърли гръмоносенъ погледъ къмъ чершафа, дѣто животътъ и движението пакъ се поднови съ по̀-голѣма сила и отговори:
— Биле сме въ София, господине, и живѣли сме тамъ дори!
— Живѣлъ си? Тогава трѣбва да познавашъ тамъ… първитѣ хора?
— Познаваме.
— Познавашъ ли докторъ Джанъ-Джана?
— Познавамъ. Познавамъ и докторъ Цолевъ – той бѣше тая пролѣть тука и го водихме на водопадътъ – ваша милость, идéте, господине, на водопада – брахме му и нѣкакви билки… Познавамъ и бай Таска, дѣто направи хотелъ „Черно-Море“ – осемдесеть хиляди лева му костува̀; познавамъ и други богаташи тамъ…
Докторъ Джанъ-Джанъ прѣсѣче тая излиятелность, която зимаше застрашителни размѣри, и попита пакъ:
— Та познавашъ ли докторъ Джанъ-Джана?
— Познаваме го.
— Виждали ли сте го?
— Кой? Джанъ-Джана ли?
— Докторъ Джанъ-Джанъ! – забѣлѣжи внушително докторъ Джанъ-Джанъ, като натърти на думата докторъ.
— Да! Докторъ Джанъ-Джанъ!.. повтори и ханджиятъ.
— Какъвъ е той?
— Тоесть, не сме го виждали – замънка смутенъ ханджиятъ, – но сме чували за него… И ние, като сме при гората, не сме на оня край на свѣта я!
— Какъвъ човѣкъ е той? – попита недовѣрчивия докторъ Джанъ-Джанъ.
— Кой? докторъ Джанъ-Джанъ ли?
— Да.
— Какъ, голѣмъ човѣкъ! И тука – питай когото щешъ – сѣки го знае… И мойтѣ дѣца го знаятъ… И най-малкия Стефанъ – той е въ четвърто отдѣление сега!
На докторъ Джанъ-Джана свѣтна лицето отъ удоволствие.
— Значи, помисли си той, моята популярность е прогърмѣла въ това затънтено село, когато столицата ме игнорира.
Ханджиятъ прибави:
— Лани, когато азъ бѣхъ въ София, той доходѝ и се окѫпа при водопада… Тогава проби и циреятъ на нашъ Стефана.
Ханджиятъ не забѣлѣжи свирѣпия погледъ на госта си, защото самъ фърляше такъвъ на чаршафа му, дѣто дървеницитѣ прявяхѫ митингъ.
— Какво желаете още, господине?
— Желаѭ да ме оставитѣ самъ, отговори навѫсено докторъ Джанъ-Джанъ.
Щомъ ханджиятъ излѣзе, докторъ Джанъ-Джанъ заключи вратата, извади съ мрачна рѣшителность изъ пазвата си единъ…
* * *
Но защо да расказвамъ тая трагическа история? Защо живота да бѫде пъленъ съ отчаяни борби, съ злочести нравственни катастрофи, съ горчиви разочарования?
Неговитѣ бурни вълни всѣки день поглъщатъ безброй жертви, разбити въ скалитѣ му, уморени въ буйственния кипежъ на яростьта му!.. Но азъ трѣбва да продължавамъ. Повѣствовательтъ, който се е наелъ да рисува живота, нѣма право да прѣмижава прѣдъ мрачнитѣ му страни; тѣ сѫ необходими и за искренната правдивость на изображението му, и за пълнотата на хармонията въ него – понеже нѣма картина безъ лучи и сѣнки, нѣма драма безъ възторги и страдания!..
Но да слѣдвамъ настоящата.
Докторъ Джанъ-Джанъ, заключи вратата задъ ханджиятъ и извади изъ пазвата си, съ мраченъ и злокобенъ видъ, единъ…
Да, извади единъ… моливъ!
И сѣдна при масата и написа съ растреперена рѫка слѣдующата трагическа депеша:
„София, редакция вѣстникъ Народъ; копие: Правдини, Новъ Гласъ, Народенъ Стражъ, Прѣпорецъ и семейство доктора Джанъ-Джанъ. Вчера докторъ Джанъ-Джанъ, при расходка изъ Родопи убитъ. Стайковъ“.
Депешата щеше да се прѣдаде утрѣ на телеграфа. Подписа, който носеше бѣше измисленъ.
Докторъ Джанъ-Джанъ прочете дваждъ и триждъ депешата.
— Да турѫ ли и отъ какво е убитъ? – помисли си той; – да турѫ напримѣръ, че е падналъ отъ скала въ една пропасть – Не, това е много безинтересна смърть, па може да подозрѫтъ самоубийство, а азъ не желаѭ това; – да турѫ – отъ куршумъ на разбойници! Такава смръть ще ме направи симпатиченъ, но никаква идейность, ни борба нѣма въ нея… Ще кажатъ още на присмѣхъ, че куршума е билъ пустнатъ отъ ловчийска пушка срѣщу нѣкой заякъ, а попадналъ въ мѣсото на бѣдния Джанъ-Джана. Просто глупаво… Най-хубаво е да бѫдѫ жертва
на человѣшка ненависть, на адска злоба, кипнала противъ мене поради смѣлостьта ми да говорѫ истината, да бичувамъ нищожеството; нека бѫдѫ падналъ, като искупителна жертва на прогресса, на свѣтлината.. Ореолътъ на такава смръть е величественъ. Но какъ да стане това?
Докторътъ остави да рѣши въпроса извънъ хана, тури въ пазвата депешата и се запѫти прѣзъ тѣснитѣ улици на селото въ планината.
_____
Цѣла нощь докторъ Джанъ-Джанъ не можа̀ да заспи – отъ вълнующи мисли и отъ гладни дървеници. Той си прѣдставяше послѣдствията отъ депешата си; шумътъ, изумлението, което щеше да причини скръбната вѣстъ въ столицата; той си прѣдстави неизбѣжната реакция, внезапний избликъ отъ симпатии, съжаления за тъй рано загиналий великъ талантъ, а подиръ това – цѣлий хоръ отъ въсфаления, отъ въсхитени прѣвъзнасяния всичко онова, което той бѣ далъ на България и което тя губеше съ неговата смрътъ. Сега сичкитѣ страсти, глухи ненависти и тайни зависти, които бѣхѫ образували този заговоръ отъ мълчание около неговото име, щяхѫ да капитулиратъ и да се замѣнѫтъ съ въсторгъ и адмирация. Хората прѣдпочитатъ да фърлятъ вѣнци възъ гроба на умрѣлитѣ, нежели цвѣтя по пѫтя на живитѣ, понеже не имъ бъркатъ вече, не прѣчатъ на тщеславието имъ, не плашатъ нищожеството имъ. Докторъ Джанъ-Джанъ четеше вече умственно, и цѣлъ покъртенъ, панегирически антрефилета и цѣли членове, дѣто му се мѣркахѫ чудно-сладостнитѣ за неговото самолюбие фрази: „Този младъ гений…“ „Този арсеналъ отъ науки!“ Тази рано покосена слава на България“… Тази нова велика жертва на нашата прѣстѫпна апатия!.. Тѣ гъмжахѫ изъ редоветѣ, като драгоцѣнни камъне по златото на една корона. Джанъ-Джанъ даже се просълзи въ леглото си, умиление испълни душата му; той даже видѣ
носилото си и по него безконеченъ върволякъ отъ съграждане и почитатели, и пѣснитѣ на хорътъ, и рѣчитѣ на ораторитѣ. Признателното отечество бърза, уви, малко късно, да поправи неправдата, сторена на единъ великъ свой синъ… И той захълца истинската!
Но веднага се усмихна самъ на себе си. Той се досѣти, че нѣма да умре, че депешата, която утрѣ ще се удари въ София, (той ще я даде на нѣкой селенинъ да я занесе въ телеграфната станция, а самъ ще отпѫтува за Бѣлево), е назначена само за испитня на човѣшкото нищожество; че като прѣдизвика първий избухъ отъ съчувствия горещи и се упои отъ зашеметителния тамянъ на славата, макаръ само за единъ день, той ще даде повторно депеша отъ Бѣлево, за да опровергае Стайковата, като подла мистификация.. Любопитно ще е тогава да види изумлението и побѣсняването на сичкитѣ тие господа, на които тъй хитро той измами искренностьта! Не, тази идея бѣ гениална.
Зараньта, изнуренъ отъ силни и остри вълнения и отъ остри муцуни, той стана съ хлътнали отъ безсъница очи и се накани да приведе въ испълнение плана си.
Внезапно една неприятна, съвсѣмъ прозаическа мисъль го стрѣсна̀: ами домашнитѣ му? Какво ще бѫде тѣхното положение когато узнаѭтъ отъ печата смрътьта му! За да се постигне цѣльта му, той не трѣбваше да ги прѣдупрѣждава… Но какъ да ги държи единъ или два дена въ ногтетѣ на тая адска вѣсть!…
Той намѣри сега своята гениална идея идиотска.
И фърли изъ прозореца депешата, която падна долу на купището.
А въ тая депеша се съдържаше славата му.
Една свиня се спустна и я изѣде!