Докторъ Андрозовъ.
Докторъ Андрозовъ се твърдѣ смути, когато, като отвори Подѣлковата вратня и влѣзе въ двора, видѣ отъ тамъ, прѣзъ отворения прозорецъ на стаята, дѣто лежеше болниятъ му, че блѣщукахѫ вощени свѣщи, а въ сѫщий мигъ замириса му на тамянъ!
— Умрѣлъ е! избъбла той и бърже се повърна по стѫпкитѣ си и излѣзе на пѫтя.
Защото не сѫ еднитѣ дяволи, които бѣгатъ отъ миризмата на тамяна…
Стрѣскането му, слисването му бѣха голѣми на докторъ Андрозова. Снощи той бѣше оставилъ болния си въ значително подобрено състояние, тифозната криза бѣше прѣминала благополучно и той обяви тьржественно на домашнитѣ на Подѣлкова, че опасность нѣма вече и даже не счита за нуждно да посѣщава Подѣлкова. Домашнитѣ и самъ Подѣлковъ обаче помолихѫ доктора да забикаля пакъ всѣки день. И докторътъ днесь, съ най-голѣмо спокойствие бутна вратнята имъ, – когато зърна въ стаята зловѣщитѣ признаци, които означаватъ присѫствието на покойникъ.
Какъ тъй, вопрѣки сичката му увѣренность и дългата му лѣкарска опитность, болѣстьта вне‐
запно бѣше земала такъвъ гибеленъ обратъ, щото тъй скоро бѣше уморила Подѣлкова?
Докторъ Андрозовъ бѣше въ твърдѣ скверно състояние на духа!
Право да кажемъ – досадата му произлизаше не толкова отъ скръбь или съжаление за смрътьта на единъ неговъ клиентъ: броятк е почтенъ на оние, които той не бѣ могълъ да спаси отъ косата на смрътьта. Докторитѣ иматъ своята философия, която ги успокоява: „Ние изцѣряваме оние, които сѫ способни да бѫдѫтъ изцѣрени: на осѫденитѣ душа неможемъ да дадемъ“. Тъмни, неопрѣдѣлени фрази, но достатъчни, за да възстановѫтъ душевния миръ на доктора… Народната мѫдрость и тя се е притекла на помощь на философията на докторитѣ, въ много пó-абсолутна и отсѣчена форма: „Ако има вѣкъ, ще има и лѣкъ!“ казва тя за болния.
Досадата на докторъ Андрозова произлазяше отъ това, че той имà глупостьта да се цапне рано-рано у Подѣлкова, когато Подѣлковъ бѣше прострѣнъ вдървенъ и окруженъ съ вощеници и съ заупокойни молитви. Навѣрно, видѣли сѫ отъ кѫщи, видѣ ли сѫ позорното му бѣгство – знакъ на нечиста съвѣсть – непрѣмѣнно така щяхѫ да си го истълкуватъ огорченитѣ домашни на покойния.
Такава случка бѣше първата въ дългогодишната му докторска дѣятелность. Когато Андрозовъ оставяше вечерьта единъ свой боленъ въ опасно положение, или се сѫмняваше макаръ на косъмъ въ осъмването му, той се пазеше да не иде сутрѣньта у болния, додѣ го не повикахѫ нарочно. Когато по нѣкогажъ, по нѣкое нравственно побуждение, или по друга причина, се рѣшаваше да
наруши благоразумното си правило, той по̀-напрѣдъ съ голѣма внимателность слухтеше и душеше за да улови какъвъ-годѣ признакъ за „умрѣло“ въ кѫщата, и само когато наблюденията му го успокоявахѫ, буташе портата.
Защото, има ли по̀-неприятно нѣщо за единъ докторъ, по̀-глупаво положение, отколкото да се окуми въ домътъ на единъ свой боленъ, който има нужда вече отъ попъ, а не отъ докторъ? Послѣ, сърдититѣ погледи на домашнитѣ, прикрититѣ или явни натяквания и вайкания, винаги жестоко оскърбителни за доктора!
Въ случая Андрозовъ бѣше увѣренъ, че е каралъ Подѣлковото лѣкуване съ голѣмо внимание – Андрозовъ бѣше винаги внимателенъ къмъ богатитѣ болни – (Подѣлковъ бѣше богатъ), и ако е умрѣлъ тъй внезапно, то е защото е билъ осѫденъ да умре. „Ако има вѣкъ, ще има и лѣкъ.“
Но както и да е, нему му бѣше много скверно и горния афоризмъ недостатъчно го примиряваше съ факта, (Подѣлковъ бѣше богатъ). По една неумолима асосиация на идеи, той си припомни сега пъкъ случаи на сгрѣшавания или нерадения отъ негова страна, съ смъртотворни послѣдствия. И, въпрѣки нежеланието му, неприятни спомѣни се будяхѫ, шатряхѫ въ ума му; работи отдавна минали и забравени, сега въскръсвахѫ въ поразителна ясность и реалность прѣдъ него. Той си припомни, напримѣръ, когато веднажъ, подиръ вечеря, при кафето си, една бѣдна сиромахкиня отъ тѣхната махала се втурна у него и съ уплашенъ гласъ го повика при злѣ болния си синъ. Това обезпокоение го ядоса и той попита грубо: – „Имашъ ли петь лева?“ – „Единъ левъ само имамъ, майка!“ – „Нѣмашъ? Азъ не ходѫ!“ Сиромахкинята си
излѣзе расплакана. Прѣзъ нощьта момчето умрѣ, лишено отъ наврѣменна медицинска помощь. Другъ пѫть, на една нѣвеста отъ Ючъ-Бунаръ, поради повърхна и небрѣжно направена диагноза, той прѣдписа, вмѣсто нуждното лѣкарство, съвсѣмъ друго, пагубно въ положението, въ което се намираше болната. Той разбра грѣшката си, когато я завари, че бере душа… Ами нещастния Калудовъ?.. Ами евреинътъ Нахимъ? Тѣ спѫтъ сега на Орландовци, и той знае отъ що… И други и други… Истина, сичкитѣ тие бѣхѫ бѣдни и незначителни хорица… Но тие спомени ядосвахѫ доктора – не че съвѣстьта му имаше нѣкаква намѣса тука – а тъй, просто му теготѣхѫ съ своята досадливость, както една упорита муха, която ти каца постоянно на носа, или лѣплива паяжина закачена на шапката ти…
Едвамъ бѣше извървѣлъ педесетина раскрача, прислѣдванъ отъ подобни мисли, докторътъ видѣ, че отъ срѣща се зададе Подѣлковата женена сестра, която бѣ видѣла, че излазя отъ братови и́. Когато снощи той напусна болния, тя бѣше тамъ и чу тържесвитното му увѣрение, че братъ ѝ е спасенъ. Очевидно, тя не знаеше още скръбната новина, та лицето ѝ бѣше така спокойно, стори му се даже весело. Той прѣблѣднѣ, обзе го малодушие, помисли даже да удари на друга страна, да я не срѣщне, но бѣше късно. Тя го приближи.
— Добрутро, господинъ докторе, какъ е бачо? попита тя усмихната вече!
— Госпожо, бѣхъ… Братъ ви е… Тая зарань… Човѣщина…
Андрозовъ смънка думитѣ си, той не чувствоваше земята подъ себе си. Но като забѣлѣжи упла‐
шеното лице на сестрата, той излъга, за да се избави отъ неприятности:
— Братъ ви… доста добрѣ е…
Лицето на сестрата се проясни.
— Да, и азъ бѣхъ у дома тая зарань и бачо е още по̀-добрѣ. Та за това наредихме да му се свети масло… Нека Господъ си има милость за него, петь дѣца дребни има…
— Да? извика докторътъ съ такъвъ страшенъ гласъ, щото го чу цѣлата улица ; – да идемъ, да идемъ!
И той се повърна скоришката съ Подѣлковата сестра и влѣзе въ стаята на оздравляющия боленъ.
Два свещенника четяхѫ молитви за здраве, срѣдъ димътъ отъ кадилницата, и при нѣколко вощеници, турени на послана съ месалъ маса. Подѣлкову бѣше толкова подобрѣло, щото бѣше можалъ да стане правъ и да присѫствува на маслоосвещението.