Доносъ.
Лѣтенъ день. Нàдвечерь.
У Хърдличка около една маса, прѣтоварена съ пълни и прѣсполовени чеши съ бира, сѣдяхѫ нѣколко души софийски граждане и съ голѣмо внимание слушахѫ другиго, като имъ четеше развълнуванъ послѣдний брой отъ столичния вѣстникъ Народенъ Бранителъ.
По лицата на слушателитѣ се четяхѫ чувствата, които будеше въ душитѣ имъ тоя прочетъ.
Нѣмаше нужда да бѫде човѣкъ физиономистъ, за да познае, по бръчкитѣ на челата, по стрелянето на погледитѣ, по навѫсването на вѣждитѣ, по свиването на кожата на лицето, че тие чувства бѣхѫ гнѣвъ, негодование, отвращение.
Защото онова, което слушахѫ, бѣше единъ градъ отъ псувни, и мръсни думи, и ругателства противъ имена, високо държани въ уважението на столицата; то бѣше една верига отъ невъобразими клевети, противъ най-чиститѣ репутации, противъ най-безукоризненитѣ чела; частний животъ, семейна честь, деликатни чувства – сичко бѣше оплюто, охрачено, обругано въ сквернословния листъ. Авторътъ на тоя нравственъ смрадъ, който се не подписваше подъ него, но който бѣ всѣкиму извѣстенъ – и се гор‐
дѣеше съ това – веднажъ на недѣлята даваше си удоволствието, срѣщу една мѣсечна плата, скритъ задъ пусията на вѣстника си, да зачерни нѣколко имена, да убие нѣколко чести, да фърли скръбь и отчаяне въ нѣколко мирни семейства.
И при сичко това, четяхѫ го.
Обществото се възмущава отъ мерзоститѣ, които чува изъ обълванитѣ уста на нѣкой пияница, но ги чете и слуша охотно, когато сѫ типосани на книга.
Даже повече: голѣма часть отъ публиката очаква съ видимо нетърпение появлението на тие съблазнителни листове, за да ги поглъща лакомо, и да плюе послѣ.
Всѣка недѣля тоя вѣстникъ изригваше въ въздуха една ужасна вълна отъ отрова, която внасяше микробитѣ на растлѣнието въ всѣка душа, що дъхнеше труповонната ѝ атмосфера…
Едно цѣло поколение растеше въ тие миазми и се въспитаваше по тие гнусотии.
А това поколение е бѫдѫщето!
_____
На другитѣ маси ставахѫ други разговори, чужди на политиката и на кальта ѝ.
Двама господиновци, прави, ухилени, слушахѫ музиката, която завърташе автоматната фигура въ ѫгъла – срѣщу десеть стотинки.
Едно чесско семейство пиеше пиво на друга маса и правеше да се тресе заведението отъ гърлясти смѣхове, прилични на гороломни талази, отъ които се раздувахѫ руменитѣ лица и се повдигахѫ до скъсване богато валчеститѣ корзети на чехкинитѣ.
Една дружина отъ троица души, на противоположния край, приказваше по̀-тихо. Двамата бѣхѫ граждане, третиятъ носеше полицейска униформа. Той бѣше софийский градоначалникъ.
Дума ставаше отъ нѣколко врѣме между тѣхъ за присѫтствието въ града на една зловрѣдна шайка крадци и обирници, за фащането на която сичкитѣ трудове на полицията остаяха ялови.
Единъ отъ събесѣдницитѣ исказа мнѣние, че трѣбва да се обѣщае отъ полицията парично възнаграждение за оногова, който ѝ помогне въ откриването на злосторцитѣ.
Другиятъ събесѣдникъ казваше друго нѣщо.
Градоначалникътъ си обрисваше мустакитѣ, ако вѫтрѣ въ нѣколко дена не тури на рѫка тия нехранимайковци.
— Парично възнаграждение бива само за извънредни разбойници, които чака вѫже, като Яко разбойникътъ – допълни той, като си обриса бирената пѣна отъ чернитѣ мустаци.
По това нѣщо се обадихѫ нѣкои и отъ ближната маса. Разни слухове и мнѣния се прѣдавахѫ по поводъ на обирницитѣ.
Отъ масата, дѣто бѣ четенъ вѣстника, дигна се единъ господинъ съ малко лице, остъръ носъ и остъръ погледъ, и приближи до нашата маса, като казваше полуухилено:
— Господинъ градоначалнико, да ви раскажѫ една случка, която ме порази вчера, и за която ми дойде на умъ, като чувахъ разговора ви за злодѣйцитѣ въ града…
— О Беровичъ! – извика градоначалникътъ весело, като очакваше да чуе нѣкаква остроумна смѣшка отъ Беровича, понеже Беровичъ минуваше въ столицата за духовитъ шеговникъ.
Беровичъ се исправи и облѣгна едната рѫка на облѣгалото на стола и каза:
— Минувахъ изъ цариградската улица. Тъкмо срѣщу старото военно училище излѣзохѫ нѣколко циганчета, които
ловѫтъ уличнитѣ кучета, спустнахѫ се на едно малко кученце… Ама малко, жълтичко, гладко, съ хубаво герданче. Фърлихѫ му халката на врата и го фанахѫ. То се растреперило така ей… Уплашило се, горкото… Докѫдъ да имъ извикамъ да го оставатъ, тѣ, мазницитѣ, го пустнахѫ въ дупката на клѣтката въ колата си… Доѣдя ме страшно… Кому можеше зло да причини тая гадинка? – Бѣше колкото юмрукътъ ми голѣмо!
— За това ли ти се е раступало сърдцето, Беровичъ? – изсмѣ се градоначалникътъ. – Успокой се: господарьтъ му на твоето кученце ще ида да си го откупи и да си го прибере. Той трѣбва да го пази у дома си. Распореждание е дала полицията, че всѣко куче, найдено само̀ на улицата, се фаща и унищожава, ако до три дни го не потърси нѣкой… Какво искашъ да пийшъ?
— Благодарѫ. Но азъ не свършихъ – подзе пакъ Беровичъ. – Тамамъ фърлихѫ кученцето въ клѣтката, ей зададе се едно едро куче, голѣмо като овчарско и съ дебелъ вратъ, като на влъкъ. То идеше тъкмо къмъ циганчетата, безъ да подозрѣва каква имъ е длъжностьта… Ама тъй вървеше бавно, важно, гордо, като нѣкой лордъ или министръ…
— Свали ли му шапка? попита единъ шеговито.
— Не му свалихъ шапка, ами го посочихъ на циганчетата. Тѣ възвивахѫ къмъ Раковска улица. Дяволитѣ недни, не го закачихѫ и си отивахѫ. Въ сѫщото врѣме кучето се повърна по тротуара и се вмѫкна въ пепиниерката тамъ. То само̀ влѣзе въ примката. Именно него трѣбваше да уловѫтъ! Извикахъ пакъ съ гласъ циганчетата, но тѣ се усмихвахѫ дяволски и си отминахѫ… Пáленцето уловихѫ, а овчарския мурджа оставихѫ свободенъ, за да може, въ които кълки ще да забие остритѣ си зѫби.
— Значи, вие правитѣ заявление противъ пристрастието на циганчетата? питаше усмихнато градоначалникътъ.
— Не, но ми дойде на ума, че сѫщото пристрастие се упражнява и отъ полицията – къмъ други кучета, и то бѣсни!
— Ти зафана съ алегорий, Беровичъ!
— Гоните и фащате кокошаритѣ, а единъ Яко разбойникъ оставяте свободенъ да разбойничествува и убива… Немà мислитѣ, че Яко разбойникътъ не сѫществува вече?
Градоначалникътъ се изсмѣ гръмко.
— О драгий Беровичъ, много късно се пробуждашъ. За Яка ли питашъ? Той, ако се не лъжа, прѣди три години и нѣщо си, видѣхъ го въ Черната-Джамия, какъ искà да литне къмъ небето, но увисна на единъ метръ надъ земята. Пò-високо не отиде…
— Вие убѣсихте вратътъ му, а душата му остана въ София. Тя сега въ другиго живѣе. Азъ знамъ единъ новъ Яко, единъ другъ убиецъ, по̀-страшенъ – и не въ Рила вече, – когото още полицията не е фанала, а законътъ е безсиленъ да прикачи на вѫжето.
— Кой е този господинъ, напримѣръ? – попита градоначалникътъ, като още не знаеше какъ да земе Беровичовитѣ думи. – Сериозно ли говоришъ? Или майтапишъ се?
— Вие се майтапосвате, господинъ градоначалникъ! Азъ ви обаждамъ за единъ опасенъ разбойникъ, вие си пиете бирата спокойно. Това е осѫдителна небрѣжность! отговори Беровичъ, чието лице пазеше пълна сериозность.
Градоначалникътъ го изгледа въ недоумѣние.
Тоя разговоръ бѣше привлѣкъль доста любопитни.
Нѣкои фанахѫ да фърлятъ подигравки на смѣтка на градоначалника.
Нѣму му стана неловко. Беровичъ го поставяше въ трудно положение. Той стана отъ масата си и се обърна съ строгъ видъ къмъ Беровича:
— Господинъ Беровичъ, вие може-би имате желание да се гаврите!
— Ни най-малко! азъ правѫ доносъ!
— Тогава подкрѣпете доноса си! Вие сте длъжни веднага да ми посочите името на злодѣеца.
— Не го знаѭ…
— Покажете жилището му!
— Могѫ.
— Дѣка живѣе?
— Въ *** ска улица.
— Кой номеръ?
— Не съмъ съгледалъ. Но кѫщата знаѭ.
— Заведете ни тамъ.
— Готовъ съмъ.
Любопитството растеше, заедно съ мълвата за разбойникътъ, когото ще прѣдаде Беровичъ. Нѣкои сé мислѣхѫ, че е шега. Но се убѣдихѫ най-послѣ въ противното, когато градоначалникътъ се обърна, къмъ единъ стражаръ.
— Манчо! тичай въ участъка и повикай още трима стражари! Нека дойде и старшия приставъ.
И градоначалникътъ погледна Беровича.
— Хубаво правите, господинъ градоначалнико! – каза Беровичъ – излишното въ много случаи не бърка, особенно въ тоя: вие ще имате работа съ най-опасния злодѣецъ въ столицата!
— Манчо! повикай сичкитѣ стражари, колкото намѣришъ свободни въ участъка, и ни догони! – заповѣдá пакъ градоначалникътъ.
* * *
Когато излѣзохѫ изъ Хръдличка, вече притъмняваше.
Минуването на градоначалника и Беровича, послѣдвани скоро отъ десетина въоружени стражари възбуди вредъ очудване и тревога. Уличнитѣ хлапаци, лустраджийчетата и вѣстникопродавцитѣ ги подирихѫ и образуваха единъ видъ резерва на потерята.
Нови стражари се присъединихѫ къмъ нея, когато заминахѫ край другъ единъ участъкъ.
Въ *** ска улица Беровичъ застана прѣдъ една вратня, при която бѣ запаленъ вече фенеря.
— Тука е.
— Въ тая кѫща?
— Да, той живѣй въ лѣвата стая, на втория катъ, съ спуснатитѣ завѣси на прозорцитѣ; вий безъ друго ще го намѣрите вѫтрѣ, защото свѣти. Добра сполука, Азъ испълнихъ длъжностьта си, сега вие испълнете вашата. Сбогомъ!
И Беровичъ отмина бързо.
Градоначалникътъ постави караулъ на портата отъ двама души, а съ останалитѣ си хора се покачи по стълбата, която водеше въ стаята на прѣстѫпника.
Той се спрѣ прѣдъ вратата ѝ, побутна, но тя бѣше заключена извѫтрѣ. Той извика:
— Въ името на закона отворете!
Вратата се отвори.
Въ стаята, прѣтрупана съ книжа и вѣстници, стоеше единъ момъкъ.
— А! извинете, господинъ Пандиковъ! извика очуденъ градоначалникътъ, като позна въ него редактора на Народенъ Бранителъ.
— Какво желаете? попита редактора, сѫщо зачуденъ отъ присѫствието на толкова стражари прѣдъ вратата му.
— Една грѣшка съ кѫщата, — каза градоначалника смутенъ, и слѣдъ нѣколко нови извинения за обезпокояването, оттегли се позорно съ контрашайката си и я отпрати назадъ.
Градоначалникътъ се завърна страшно гнѣвенъ въ полицията и рѣши още сутриньта да тегли на сѫдъ Беровича, за подигравка съ законнитѣ власти, и съ единъ миренъ гражданинъ.
Той не се досѣти тогава, че никога по̀-основателенъ доносъ не е билъ правенъ на полицията.