Драма.
Една зимна вечерь прозорцитѣ на салона, въ който се даваше танцовалната вечеринка, пропущахѫ прѣзъ своитѣ спустнати чървени завѣси мѫтна, румена, празднична свѣтлина въ мрака на улицата. Гръмливи звукове отъ оркестра искачахѫ буйно на мелодични талази изъ балний салонъ и гаснѣяхѫ далеко въ тъмния и студенъ въздухъ на нощьта.
Съпрузитѣ Каржинови идяхѫ пѣшкомъ по сухата улица и бързахѫ къмъ зданието, дѣто ставаше вечеринката. Тѣ вървѣхѫ мълчишката. Кога миняхѫ подъ фенеритѣ, человѣкъ лесно би забѣлѣжилъ, че тя и той, имахѫ физиономии изопнати и погледи гнѣвни. Нѣкаква неприятна семейна сцена очевидно бѣ прѣдшествувала тръгването имъ за бала.
Въ входа на освѣтленото здание и въ дрѣхарницата госпожа Каржинова не погледна нито веднъжъ мѫжа си; лицето и́ пазеше озлобено, студено изражение. Неговото бѣше съвсѣмъ блѣдо; той ѝ стрѣлна нѣколко сърдити погледи, пълни съ безмълвенъ гнѣвъ, но не срѣщна отговоръ въ нейнитѣ, които прѣзрително го избѣгвахѫ. Когато, прѣдъ огледалото, жена му си привтъкваше нà ‐
бързо маргарната карфица въ косата, той се приближи до нея и и́ пришушна съ покоренъ и умолителенъ гласъ:
— Калиопи! Не ме мори! Обѣщай ми, че нѣма да ме мѫчишъ!
Жена му мълчишката се извърна и тръгна къмъ салона; той я послѣдва съ убито лице.
Наистина, едно неприятно спрѣчкване бѣше произлѣзло тая вечерь между Каржинова и жена му. Той бѣше твърдо рѣшилъ да не дохажда на танцовалната вечеринка; тя бѣше твърдо рѣшила да се намѣри на нея. Отъ тамъ – размѣнѣние на остри думи, подозрѣния противъ Калиопи въ нечисти намѣрения, гордо възмущение отъ Калиопи противъ грубостьта и несносний характерь на ревнивиятъ си мѫжъ. Тя обяви най послѣ, че той ако нежелае, тя сама ще иде. Съ ярость и смръть въ душата той отстѫпи на упорството и́ и се съгласи. Защото можешъ слънцето да направишъ да се спре – това чудо бѣше сториль веднажъ Исусъ Навинъ – нежели да спрѣшъ отъ бала една кокетка, готова и натруфена вече за него.
Въ салона лицата и на двамата изведнажъ, като на актьори, кога излазятъ на сцената, измѣнихѫ своето изражение. И двѣтѣ станахѫ усмихнати, ясни. Само лекото нервно подръпване на горнята устна у Каржинова издаваше тревогата на душата му. Игритѣ бѣхѫ захванали отъ половина часъ. Салонътъ, блѣскаво освѣтленъ и накиченъ, ехтеше отъ оркестра; подъ ритмътъ, на звуковетѣ изящно облѣчени двойки се въртяхѫ, заградени отъ зрители въ черни рединготи.
Веднага Каржиновъ приблѣднѣ повече. Прѣзъ рамото на едного той видѣ, че къмъ Калиопи се приближи единъ високъ чернобрадъ кавалерь съ
скромно-нѣжна усмивка на лицето и и́ направи низъкъ, напѣренъ поклонъ. Тя стана и се хвана съ него да играе.
— Да, това е, не се лъжахъ… избъбла си Каржиновъ съ зѫбитѣ и се отмахна. Той мина въ буфета съ рѣшение да не поглежда вече въ салона. Каква полза да гледа и да се терзае? Имаше нужда отъ уединение, за да остане самъ съ мислитѣ си и съ мѫката си; но тука най-малко можеше да го намѣри – при толкова познайници. Той не можà да се отърпи, стана отъ масата, дѣто бѣ сѣдналъ отъ приличие при двама близки приятели, и отиде пакъ въ салона. Подиръ една минута Каржиновъ се появи съ чърти пò-изопнати и пó-развалени, но не смѣя да сѣдна въ буфета, а излѣзе на двора. Тамъ, въ тъмнината, съ притиснати гѫрди и разгорещена глава, той закрачи изъ освѣжителния нощенъ студъ. Имаше нужда да диша, но гѫрдитѣ му задъваше камъкъ. Освѣтленитѣ завѣси на салона, прѣзъ които проникваше мѫтна багрова свѣтлина, гьрмежа отъ музиката, глухия шумъ отъ стѫпи и гласове въ буфета – сичко това го раздражаваше, растройваше, струваше му, се като единъ врагъ, като единъ пъкленъ заговоръ противъ него, противъ неговото спокойство, животъ, честь.
— Да, казваше си той, като ходеше между оголенитѣ дървета на двора, моето положение е положение на человѣкъ, който се дави, и вижда, че нѣма спасение… Тя е интригантка, тя знае, че азъ не желаѭ това, че за това именно не искахъ да дойдѫ тука тазъ вечерь, както и азъ знаяхъ, добрѣ цѣльта и́, причината на упорството ѝ: тя дѣйствително за това иде… Тя знае, и азъ знаѭ. И нито тя има милосърдието да ме
пощади, да ме не мѫчи, нито азъ имамъ куража да направѫ да се уважи моето мѫжко достойнство – даже и съ цѣната на единъ малъкъ скандалъ. Единъ скандалъ? О нито е за мислене!... Па каква полза отъ това? Тогава сичко ще бѫде изгубено… А азъ я обичамъ, азъ немогѫ да жиѣѭ безъ нея… Тя ме жертвува на своитѣ прищѣвки, на своята мръсна жажда за интриги и кокетства, и нито капка, нито капка – не любовь, а състрадание човѣшко… Азъ бихътъ рпѣлъ геройски, нѣмишкомъ, ако само моето сърдце страдаше; но тукъ е моето самолюбие! Но за нея ни едното, ни другото не струватъ ни бодка… А исходъ? Не виждамъ…
Минутитѣ и часоветѣ минувахѫ дълги, като вѣкове за Каржинова. Прѣзъ една отъ почивкитѣ, той, отъ приличие, се сбра съ нея. Влѣзохѫ въ буфета безъ да говоратъ. Тя пи съ голѣма охота двѣ чеши лимонада, нему се заключи гърлото и той неможа нито капка да глътне отъ пивото си. На боязливото му прѣдложение да си вървѫтъ, тя отговори сухо, че неще още, и се повърна въ салона, дѣто музиката засвири. Той я послѣдва несъзнателно. Тя се пакъ улови съ оногова, въ валса; отпусна си талията въ рѫцѣтѣ му, прислони си галено главата до рамото му и се завъртяхѫ, като вихрушки. Сегисъ-тогисъ той ѝ избъбляше нѣкоя кѫса дума, и тя му отговаряше съ една усмивка. На Каржинова се струваше, че сичката публика гледа на жена му и прониква интригата съ оногова. Досрамѣ го и той пакъ влѣзна въбуфета.
Полунощь мина и Каржиновъ пакъ потърси Калиопи, за да си идатъ, но я ненамѣри. Нѣмаше я ни въ балний салонъ, ни въ буфета. Инстинк‐
тивно, като я търсеше съ погледъ изъ публиката, той чуствуваше и отсѫствието на оногова, и отъ това му улекваше. Но дѣка ще е Калиопи? Въ дрѣхарницата, той узна, че тя си отишла. Каржиновъ остана треснатъ.
— Сама си отишла! помисли си той болезненно; – отъ злоба, отъ ядъ…
Па се облѣче и тръгна за у тѣхъ си.
Изъ пуститѣ улици Каржиновъ вървеше цѣлъ потопенъ въ мрачнитѣ си мисли. Той не сѣщаше цалувкитѣ на мразовития вѣтъръ, който бѣше избухналъ и го брулеше въ лицето. Вѣтърътъ го зашеметяваше, заглушаваше, заслѣпяваше, а той мислеше бурната сцена, която го чака у дома му. Да, тя ще поиска да се прѣдстави сърдита, но той трѣбва да покаже характеръ.
Когато му отворихѫ, той влѣзе въ стаята си, запали свѣщъ и извика слугинята.
— Кога се завърна госпожата?
— Тя си не е още дошла, отговори слугинята, очудена отъ измѣненото лице на господаря си, и излѣзе.
Каржиновъ остана на мѣстото си, зяпналъ, неподвиженъ, вдървенъ.
— Свърши се тя вече! измънка най-послѣ съ нѣкаква глупава усмивка по лицето, па се тръшна на леглото си въ най-дълбока безнадеждность. За него не сѫществуваше вече ни капка съмнение: тя го бѣше издѣбнала и отишла скришомъ съ оногова… безъ срамъ, безъ страхъ, безъ милость! Подирь тоя позоръ му остаяше едно самоубийство. Животъ нѣмаше за него вече… Той си затули очитѣ съ рѫцѣ и заплака. Неодържими, луди хълцания повдигахѫ високо гѫрдитѣ му. Той поимà така около четвертъ часъ; послѣ, сякашъ се по‐
уталожи. Стана, отиде въ другата стая, дѣто спеше двѣгодишното му дѣте, и се наклони надъ него. Тоя тихъ, ясенъ образъ го успокои повече.
— Не, каза си той, това не е възможно; това е наше дѣте, и то ми дума, че моята жена, майка му, не е способна за такава подлость. Не се може това, нали, Сандо? Азъ клеветѫ майка ти! Нали си съгласенъ съ мене? Кѫдѣ ми бѣше ума та прѣдположихъ най-лошото! Тя ми е сърдита, и въ паметозлобието си, за да ми направи на пукъ, защо да не е излѣзла съ нѣкоя отъ приятелкитѣ си, която я е задържала у нея половинъ часъ? Защо да не е отишла право у сестра си, за да си поизгълчи? Какъ тъй, прѣди да си прѣдположѫ най-понятното, най-естественното, азъ помислихъ най-чудовищното? Постѫпката ѝ, дѣто е излѣзла безъ да ми се обади, е безобразна; но другото е невъзможно, несмислимо… толкова е ужасно! О безразсѫденъ скотъ е баща ти, Сандо!
Заедно съ такива мисли и тревогата на Каржинова намаляваше. Той слушаше собственнитѣ си думи и се самоипнотизирваше чрѣзъ тѣхъ; той дохождаше въ онова странно, безволно настроение на чувствата, въ което человѣкъ се вдѣтинява и не може да не вѣрва онова, което му е необходимо да вѣрва. Друга алтернатива нѣмаше. Ясниятъ образъ на заспалия Санда, сякашъ нѣмѣшката защищаваше майка си, той бѣше единъ безгласенъ и всесиленъ адвокатинъ неинъ. Може ли сега такова тихо, свѣтло, ангелско спокойствие да пази лицето на сина му ако майка му въ тая минута бѣша такова чудовище, каквото я мислеше прѣди малко? Не, непрѣмѣнно би се отразила каква-годѣ сѣнка или бръчица по това чело, мислеше си Каржиновъ. И той, успокоенъ подъ чаровното
покровителство на дѣтето си, не смѣше да отстѫпи отъ него, отъ страхъ да не би магията да исчезне и да го нападнатъ пакъ страшнитѣ терзания на съмнението.
Срѣдъ шума на вѣтъра, на пѫтя се чу гърмежъ отъ пайтонъ, па се спотаи.
— Тя е! каза си Каржиновъ, но почувствова, че ще се удуши отъ вълнение.
Слѣдъ една минута той позна стѫпкитѣ на Калиопи. Вратата се отвори и тя влѣзна.
Каржиновъ, исправенъ, като истуканъ, впери очи въ жена си. Тя разбра какво означава тоя погледъ.
— Да, каза тя сопнато и сърдито, като си развръзваше ротондата, не щяхъ да ти обадѫ, не щяхъ да те питамъ и излѣзохъ! Така ми бѣше кефа, така направихъ…
Въ тие дързки думи, въ тоя безочливъ тонъ на Калиопи се криеше виноватость на гузенъ човѣкъ, който си туря маската на искуствено негодование, за да обезорѫжи друго. Но Каржиновъ нищо не забѣлѣжи. Той, смаянъ, чакаше да чуе обяснението, което съставяше за него въпросъ на животъ и на смрътъ.
— Кѫдѣ бѣше? попита той съ сухъ, трепетенъ гласъ.
— Съ любовника си бѣхъ! каза тя ожесточено – напустни ме!
— Калиопи! извика Каржиновъ, и падна на колѣнѣ прѣдъ жена си.