Двѣтѣ врати.
Въ сѫдебното засѣдание на Апелативния Сѫдъ тоя день се разглеждаше твърдѣ проточеното, упорно и страстно дѣло на Дика Юрдановъ съ Никола Зарговъ. Дѣлото бѣше гражданско и вече три години и половина бѣше пѫтешествувало, докѫдъ дойде до тука, благодарение на искуснитѣ уврътки и маневри на адвокатитѣ имъ.
Но, вмѣсто това протакане да умори странитѣ, още повече ги ожесточаваше и разпрята имъ ставаше по̀-непримирима и зла.
Адвокатитѣ не съ пó малко присърдце бѣхѫ прѣгърнали интереситѣ имъ, и въ увлѣчението на прѣнията не си щадяхѫ взаимно нападки, уязвления, укори въ незнание, недобросъвѣстность, въ фалшивость!...
Тая страстность се допадаше на странитѣ. И истецътъ и отвѣтникътъ си честитяхѫ вѫтрѣшно избора на защитницитѣ си. Защото и извѣстно, че само тамъ, дѣто има чувство, има е сила; чувството е елементъ необходимъ въ краснорѣчието, особенно въ адвокатското, дѣто то, заедно съ фразата часто служи да замѣстя липсата отъ
доказателства… Адвокатитѣ, при това, си стрѣляхѫ такива гнѣвни погледи, щото мислеше човѣкъ, че само уважението къмъ мѣстото ги одържаше да се не хвърлатъ единъ възъ други съ юмруци. И странитѣ бѣхѫ доволни. „Зло куче стадо пази.“
Распаленитѣ прѣния се свършихѫ и сѫдътъ се оттегли въ съвѣщателната стая.
Малцината присѫствующи въ залата на засѣданието излѣзохѫ въ коридора да запалатъ по една цигара, додѣ сѫдътъ състави резолюцията си.
Зарговъ бѣше въ твърдѣ раздражено състояние на духа. Той бѣше почти увѣренъ, че ще спечели тука; но перспективата, че непрѣмѣнно ще се влачатъ и на пò-висшата истанция, може би съ години още, го озлобяше страшно противъ Юрданова и жажда за мъсть му гореше гѫрдитѣ.
— Чакай, каза си той, трѣбва да повдигнѫ противъ него углавно дѣло, за което говорихъ съ адвокатина си. Азъ имамъ сичкитѣ срѣдства, за да го пратѫ въ затвора за нѣколко години, азъ щѫ го съсипа!
Работата се отнасяше за нѣкакви тежки клевети противъ него, издумани прѣдъ свидѣтели отъ Юрданова, въ минута на едно иступление отъ гнѣвъ и умраза.
Това рѣшение, зето окончателно, докара сякашъ едно успокоение на Заргова; чакъ тогава запали една цигара и заходи изъ коридора.
_____
Мина се врѣме и сѫдътъ се бавеше. Зарговъ се умори отъ ходене и се опрѣ при една врата съ силно нетърпѣние изобразено на лицето.
Както бѣше облѣгнатъ до вратата, той чу хоратá изъ вѫтрѣ и машинално погледна прѣзъ
дупката. Въ стаята двама души, приятелски сплели лакти, се разхождахѫ съ цигара въ рѫка и разговаряхѫ смѣхишката.
Зарговъ доста се зачуди, като позна въ тѣхъ двамата адвокати.
— Що значи туй? каза си той; – одѣве си хвърляхѫ оскърбления публично, а сега такава нѣжность.
Той се спотаи и зе да се услушва.
Разговорътъ между двамата защитници ставаше върху расходката, която се каняхѫ да направатъ съ фамилиитѣ си въ недѣля на Горня-Баня; послѣ мина на сѫдбата.
— Сѫдътъ се бави, каза Зарговий защитникъ, като погледна часовника си; – сякашъ че има нѣкоя Соломоновска расправия прѣдъ себе си. Както и да е, азъ печелѫ. Вие ще касирате, нали?
— Разумѣва се, отговори защитникътъ на отвѣтника.
— Макаръ, че и тамъ ще изгубите, изсмѣ се първиятъ.
— Че тоя процесъ е изгубенъ по сичкитѣ инстанции, това знаяхъ още когато го приехъ. Но азъ не обезсърдчихъ Юрданова… Защо? азъ ако го не земѫ, други нѣкой подлецъ ще го земе… Сега сме такава сгань въ столицата, щото възъ куче да хвърлишъ, нашего брата ще ударишъ.. Благодари ми ти, че ти доставямъ една сигурна побѣда, и много добрѣ заплатена, не е ли така? казваше Юрдановия защитникъ.
— Да, усмихна се другиятъ хитро, – за мене; послѣ и ти да поскубишъ една патка. И твойта, и мойта сѫ доста приходни, нѣма какво да се плачемъ.
— Тоя подлецъ има право, поне за мене, пошушна си горчиво Зарговъ.
— А бе чуй, пое пакъ защитникътъ на Заргова, една нова афера, почерпи! Моятъ клиентъ ми искà съвѣтъ да подигне ли углавенъ процесъ противъ твоя?
— За клевета ли? Знамъ. Но той нѣма сериозни доказателства, ще изгуби тамъ…
— Въ това и азъ нѣмамъ никакво съмнѣние… Но той е много ожесточенъ…
— Аманъ, съвѣтвай го да отвори тоя процесъ. Прѣкрасенъ случай – да поощавѫ още мойта патка.
— Добрѣ. Ще го подигнемъ. Азъ ти се отплащамъ и ти доставямъ една побѣда блѣскава. Видишъ ли? Нашето е: „Сговорни калугери въ срѣда мѣсо ядѫтъ.“
— Благодарѫ… Но вие съ госпожата ще бѫдете на Горня-Баня? Ще ви се надѣваме тамъ.
— Тъкмо на десеть часътъ въ недѣля зараньта.. Само ти днесь се много разглаголствова, байно, и си позволи одевѣ такива деликатности…
— Азъ отговаряхъ на твойтѣ… Нашата професия е такава. Каикчи кавгасѫ.
Двамата се искискахѫ.
— Ние плачимъ на чуждъ гробъ, разбира се, подзе Зарговиятъ защитникъ; – какво ми е менъ, да си правѫ лоша кръвь за чужди бабини деветини? Ние сме като докторитѣ: колкото боли тѣхъ сърдце за клиентитѣ, които уморяватъ, толкова и намъ чини тровенето на нашитѣ. Ний за очи колкото джавкаме се… „Каквото сърдце болѣло, таквизъ и сълзи пролѣло“… Но прѣдстави си, тие хаплювци зиматъ за сериозно нѣщо нашата врява!.. Ти колко мислишъ да отпънешъ отъ твоя,
за да го защищавашъ по новия процесъ? Виждъ, ти ще го избавишъ отъ „шестъ години затворъ“… Дяволо! Искамъ процентъ отъ онова, което ще получишъ… Инакъ, нѣма да съвѣтвмъ прислѣдването.
— Не шавай де: щото е попово, то е готово…
Зарговъ се отстрани отъ портата. Той се запѫти къмъ исхода на коридора, като търсеше съ погледъ нѣкого. Въ това врѣме се зададе срѣщу него отъ другия завой, който правеше коридора, противникътъ му, Юрдановъ. Лицето му бѣше прѣблѣднѣло отъ злоба. Отъ три години какъ се влачахѫ по сѫдилища, колчимъ случайно си срѣщняхѫ погледитѣ, размѣняхѫ мълчаливо искри отъ дѫлбока умраза и ярость дива. Тѣ и сега бѣхѫ блѣдни отъ гнѣвъ и устнитѣ имъ треперяхѫ.
Зарговъ рѣшително присрѣщна Юрданова.
— Юрдановъ! прѣдлагамъ помирение, на каквито щешъ условия! каза му той и му подаде рѫката си.
— Господинъ Зарговъ, благодарѫ, вие зехте думитѣ ми изъ устата… Азъ имахъ да ви направѫ сѫщата молба… каза Юрдановъ и стискаше крѣпко подадената дѣсница.
Тѣ се гледахѫ и двамата взаимно очудени отъ добрата си воля и готовность за помирение.
— За да си обясните защо азъ пръвъ правѫ тая постѫпка, и толкова късно, каза Зарговъ, трѣбва да ви обадѫ единъ извъреденъ случай: сега, като стояхъ тамъ, чухъ прѣзъ тая порта…
— Азъ пъкъ чухъ прѣзъ другата… прѣсѣче го Юрдановъ. Ела да идемъ у дома.
И тѣ слѣзохѫ бързишката изъ стълбитѣ.
Само адвокатитѣ имъ слушàхѫ резолюцията.