Гарнитури на прозорцитѣ.
Не съмъ челъ послѣдния романъ на г. Леонъ Додè: les Morticoles, излѣзълъ лани въ Парижъ; но отъ отзивитѣ и цитатитѣ на вѣстницитѣ тамъ, разбрахъ, че, les Morticoles – тая дума несѫществува у Ларусса и ще означава нѣщо като човѣкоѣдци – разбрахъ, че този романъ има за прѣдмѣтъ безсърдечието на медицинската наука, която неотстѫпва прѣдъ никакви жестокости, за да обогати склада си съ плодоветѣ на нови опити и наблюдения – надъ живото мѣсо.
Има тамъ епизоди ужасни отъ страдания въ болницитѣ, подъ хирургический ножъ на доктора; болнитѣ – те тамъ нѣматъ име, а номера – служатъ за бездушно вещество на научни изслѣдвания и интересни открития въ тайната область на молекулитѣ и тканитѣ на животний организмъ.
Человѣческата съвѣсть се възмущава отъ подобни сцени, тѣ оприличаватъ стаята за операциитѣ на касапница за овцетѣ. При зрѣлището на тие нàстръхни ужаси, умътъ не иска да види крайната, хуманната цѣлъ, що се гони чрѣзъ тѣхъ. Ти остаяшъ потрещенъ, а хладнокръвието на учения професоръ прѣдъ тѣхъ си обяснявашъ чрѣзъ нѣмане сърдце у него, или чрѣзъ присѫствието на такова – но звѣрско – прѣдположение и въ двата
случая несправедливо. Повечето пѫти имашъ прѣдъ себе си единъ героизмъ.
Истината е, че столичния нашъ докторъ Чириковъ никога не може да бѫде укоренъ за такива излишества, сторени въ името на науката.
***
Докторъ Чириковъ бѣше обѣдвалъ. Той пушеше мечтателно цигарото си въ ожидание чашката бенидиктинъ, която му носи вакарелката слугиня.
Ненадѣйно единъ пайтонъ изгърмѣ на улицата и се спрѣ прѣдъ кѫщата му.
Той стана, погледна изъ прозореца. Видѣ, че единъ момъкъ бързо скочи отъ колата, втурна се въ портата и слѣдъ единъ мигъ бѣше въ стаята.
— Какво има? попита докторътъ.
Той позна Шандова, малъкъ и бѣденъ чиновникъ отъ министерството на Общитѣ Сгради.
— Господинъ докторе, жена ми е много злѣ! испъшка запъхтянъ и съ уплашено лице Шандовъ.
— Какво е на госпожата ви? попита докторътъ съ притворното си, задължително за лѣкаря, спокойствие, и испусна една синя струя цигаревъ димъ изъ устата си.
Шандовъ му обясни, че болкитѣ сѫ въ коремната область. Жена му била добивала прѣди три мѣсеца, и отъ тогава не става отъ леглото.
Чириковъ си поглади важно прошаренитѣ гѫсти бакенбарди.
— Лѣкувахте ли я?
— Лѣкувахме я. Гледахѫ я докторитѣ О. и Р.
Докторъ Чириковъ се намрѫщи.
— И сега идете при мене?!
Той го погледна строго, почти прѣзрително, сѣкашъ че съ тоя леденъ погледъ искаше да му допълни: „Викашъ ма сега, че нѣма надежда вече, нали?“
— Помогнете, господинъ Чириковъ: вие сте ми послѣднята надежда, спасете жена ми, млада е още! – думаше умолително чиновникътъ, като гледаше растревожено стѣнния часовникъ, и всѣка минута, която го дѣлеше отъ болната, струваше му се пó-дълга отъ часъ.
Лѣкарьтъ помисли и каза:
— Добрѣ, щѫ дойдѫ да я видѫ – само единъ четвертъ имамъ свободенъ; по единъ часътъ приимамъ болнитѣ си.
* * *
Изъ пѫтя той распитваше момъка съ какво сѫ лѣчили двамата лѣкари жена му. Отъ отговоритѣ му, той разбра нѣщо и се намрѫщи. Той не скри извѣстно безпокойство; но Шандовъ не гледаше лицето му. Той гледаше мислено младата си жена търтена на леглото отъ жестока болестъ, блѣдна, изсъхнала. Въ продължение на тия три мѣсеца той бѣ прахосаль по лѣкове и докторски възнаграждения сичката си спестена икономийка и отгорѣ – задлъжнѣлъ сума, за нѣколко бѫдѫщи мѣсечни платки. Машинално попипа жилета си и видѣ, че нѣма нищо тамъ, а трѣбваше веднага да плати петьте лева Чирикову. Капки студенъ потъ изби челото му. Отъ тая мисъль смаянъ, той не зачу доктора, който дважъ го попита нѣщо, безъ да получи отговоръ.
Подиръ нѣколко минути колата спрѣхѫ прѣдъ кѫщата.
На желѣзния креватъ бѣше прострена въ неподвижно състояние болната, млада още и хубава жена; чъртитѣ и́ се бѣхѫ събрали и искривили отъ мѫки, очитѣ, дѫл‐
боко хлътнали въ орбититѣ си, изражавахѫ безнадежна тѫга и уплахъ. Страдалната душа гледаше прѣзъ тѣхъ, като прѣзъ стъкло на прозорци, невидимия призракъ на неумолимата смръть. Тѣ свѣтяхѫ отъ ужасъ.
— Помощь, докторе! пошъпна тя съ посинѣлитѣ си уста, тихо, за да се не прѣдаде сътрясението на болната частъ на тѣлото и́.
Огледътъ и распитването траяхѫ десетина минути. Слѣдь това, докторътъ, съ ледно спокойно лице замина въ другата стая, послѣдванъ отъ мѫжътъ.
— Жена ви е въ опасность! – каза той прѣко на Шандова; послѣ прибави: — Тя е лѣкувана невнимателно, вий сте имали работа съ шарлатани!
Шандовъ само разгърна рѫцѣ, като да се извини.
— Докторе, спасете любимата ми жена! имамъ три дѣца малки, едното е на три мѣсеца! Сираци да не ставатъ!
Шандовъ заплака.
— Не ставай баба да плачешъ, каза му лѣкарьтъ: – жена ти може да бѫде спасена само чрѣзъ операция, но „може да бѫде“ – увѣренъ не съмъ.
Момъкътъ изгуби лицето си, като чу думата операция.
— Не може ли инакъ? извика той съ умолителенъ гласъ, който притреперваше отъ страхъ.
— Азъ ви казахъ: операция трѣбва, и най-късно утрѣ, издума докторътъ рѣшително и си зе шапката.
— Молѫ, почакайте, докторе!
— Петдесеть на сто има шансъ да се спаси живота на жена ви, който е драгоцѣненъ за васъ и за дѣцата – но операция. Безъ това, тя е изгубена положително, безвъзвратно, отсѣче Чириковъ.
_______
* * *
Прѣкрасната майска вечеръ бѣше необикновенно тиха, свѣтла и звѣздна. Единъ сладъкъ зефирецъ милваше листата на акациитѣ въ двора, вапцвани съ тъмно-зелена позлата отъ лучитѣ на ламбата, сложена на масата. Докторътъ бѣше свършилъ вечерята съ семейството си, и облѣгнатъ на стола, пушеше цигарата си и смилаше, съ очи сладко устремени къмъ засипаний съ звѣзди небосводъ.
— Та ти порѫчвашъ утрѣ по̀-рано да те събудѫ, докторе? попита жена му, русокоса, напѣта невѣста, съ приятни движения и пълни съ блага кротость очи, като подаваше на слугинята заспалото на гѫрдитѣ ѝ най-малко дѣтенце.
— Въ шесть часътъ непрѣмѣнно.
— Че какво тъй?
— Операция важна имамъ да правѫ на Шандовата жена.
Той ѝ расправи.
— Имашъ ли надежда за нея?
— Никаква, тя е безнадежна, часоветѣ ѝ сѫ прѣчетени.
Жена му го погледна съ недоумение.
— Ами защо тогава операция? Само напраздно да се врешъ пакъ въ такива страхотий!
— Мъжътъ прие. Нека сторимъ… Па това ми е занаята. Азъ отъ лѣкарска практика живѣѭ, не отъ сантименталности… Какво ще бѫде положението на докторитѣ ако се откажатъ да лѣкуватъ – днесь единъ, че щялъ да оздравѣе и безъ тѣхна помощь; утрѣ другиго – защото и безъ лѣкарствата ще остане живъ; други день – трети – че и съ тѣхната операция ще умре, както ще умре и безъ нея… Нашитѣ дѣца трѣбваше да измрѫтъ гладни… Днесь отъ Пипева доносохѫ ли смѣтка?
— Да, за гарнитурата на прозорцитѣ: петстотинъ лева!
— Азъ именно за този борчъ смислихъ днесь когато видѣхъ оназъ… Дай, рѣкохъ, да го платѫ, да не виси, па се условихъ съ Шандова за жена му: петстотинъ лева… Тъй и тъй ще умре!… Той даде формаленъ записъ.
Като думаше това докторъ Чириковъ щипеше румената бузка на момиченцето си, което вакарелката държеше прѣдъ него.
Жена му не чу послѣднитѣ му думи, защото влѣзе за нѣщо въ кѫщи.
* * *
А нощьта бѣше чудно хубава.
Докторътъ сънувà доста неприятенъ сънь: присъни му се че нѣкакви негри съ отпустнати джуки и жълти голѣми зѫби сѫ грабнали хирургическитѣ му инструменти, скачатъ, въртѫтъ ги, лъскатъ ги, прѣкарватъ ги прѣзъ мѣсата си, нарѫгватъ Пипевата смѣтка, а тя, за чудо, пуща кръвь!… и отказватъ да му ги дадѫтъ, при сичко, че докторътъ ги гони и ги моли да си земе инструментитѣ, които утрѣ му бѣхѫ твърдѣ необходими – да рѣже нѣкакъвъ коремъ!
И други подобни гнусотии!..
Сутрѣньта докторътъ, щомъ стана, погледна на писалището си и съ удоволствие видѣ чантата съ сѣчивата си, непипнати.
Впрочемъ, тѣ и не трѣбвахѫ сега!
Господъ бѣше прибралъ болната нощеска.