Испросила.
Когато Пенчо Знаховски влѣзна у тѣхъ си, жена му, която шъташе нѣщо на двора, обърна си къмъ него доброто и хубаво лице и го погледна безпокойно. Но, като съгледа, че неговото не бѣше сега тъй угрижено, както тая зарань, когато остави кѫщата, тя разбра, че има да чуе нѣщо ободрително и попита:
— Има сполука?
— Петруно, ела въ кѫщи! каза и́ Пенчо.
И двамата влѣзохѫ въ стаята.
Пенчо изкряска на дѣцата, които вилнѣяхѫ тамъ, жалки създания, съ блѣдни и безкръвни лица, сѣкашъ застарѣли отъ ранни тегла, лишения и поразии, и каза на жена си тържественно:
— Петруно! Азъ мислихъ: само ти можешъ да помогнешъ!
Петруна го изгледа зачудена.
— Какъ да помогна азъ?
— Иди при господина Чардашевски.
— Азъ да идѫ при Чардашевски?
— Да, иди ти да го помолишъ за службата. Видѣхъ, че сичко друго е вѣтъръ. Голѣмцитѣ обѣщаватъ и забравятъ. Високо дърво сѣнка не лови. Ние сами най-добрѣ ще си помогнемъ.
Петруна, неприготвена да чуе такова прѣдложение, се смая, прѣблѣднѣ.
Не, тя не може да иде при господинъ Чардашевски – какъ ще иде? И неприлично, и грозно. Не! невъзможно!
Пенчо се разсърди.
— Не се опирай и не го опѣвай безъ патрахилъ! каза ѝ той нетърпеливо; – нѣма да те изѣде никой! Голъ фудулъ не ставай! Сиромаси сме, отъ гладъ мремъ, седемь гърла зѣятъ да ги нахранѫ – от дѣ да земѫ, ако пакъ останѫ и безъ тая служба? Тая служба е животътъ ни, хлѣбътъ ни – безъ нея – смръть.
— Ами какъ азъ да идѫ? Какъ ме пращашъ ти? Нали ти се врѣкохѫ влиятелни хора да работатъ? питаше, или пó-добрѣ стенеше смутената Петруна.
— Казахъ ти: вѣтъръ. Ненадѣйте се на князи и сини человѣчески… Иди ти, самичка, при Чардашевски… Така праватъ и други хора, и по̀-високи отъ насъ.
— Ами защо Чардашевски мене пó ще послуша?
— Жена е друго. Жена когато моли за нѣщо, съ друго ухо я слушатъ… Това е естественно. Пъкъ за тебе – господинъ Чердашевски те познава. Азъ какъ не се догадихъ баримъ веднажъ да му направимъ визита заедно? То бѣше една вѣжливость! Чердашевски те познава и уважава.
— Отъ дѣ? У Койчева ни видѣ веднажъ само, прѣди двѣ години!… Отъ тогава е забравилъ.
— У Койчева, да, когато го сварихме, и Койчевъ те прѣдстави…
Той те уважава… Ти помнишъ тогава колко учтиво приказвà съ тебе. Ти му направи впечатление… съ свободното си разговаряне… Той даже оня день, като му расправяхъ домашното си положение, попита ме: „Какво прави госпожата?“ – Благодарѫ! Той те знае…
Петруна се исчерви и свали надолу очитѣ.
— Съвѣтвамъ те, иди!
— Но азъ не знаѭ какъ да му се моля! бореше се Петруна.
— Моли се, както знаешъ… Заплачи прѣдъ него. Ти имашъ четири дѣца, които искатъ да ядѫтъ. – Зарадъ тѣхъ ти ще знаешъ какво да кажешъ и какво да направишъ. Майка си. Падни на колене, плачи, цалуни му ако трѣбва и краката, но службата грабни! Тая служба е животътъ ни, чувашъ?
— Охъ, чакай ме да се окопитѫ! да се размислѫ!
— Нѣма размисляне, облѣчи се!
— Какъ, сега?
— Още тазъ минута, врѣмето не търпи отлагане. Ако не земемь службата още днесь – утрѣ ще бѫде късно, па и неудобно: той ще бѫде тогава въ канцеларията си.
— Ами нѣма ли тамъ да идѫ?
— Не, у тѣхъ.
— У тѣхъ?
— Какво има? На този часъ той е у тѣхъ си. Само у дома му можешъ подробно да му расправишъ халътъ ни, да му приплачишъ, да го смилишъ. Женската дума пò има значение. Една сълза отъ жена струва повече отъ сто краснорѣчия мѫжки и сто важни прѣпорѫки… А тебе Чардашевски те познава и уважава: неможе да ти откаже на тебе… Иди! Отъ тебе зависи сичко, ти си послѣднята надежда, която ни остая, послѣднето срѣдство за спасение, сламката за която се фащамъ, за да не идѫ въ бездната… Ако и ти, жена ми, нещешъ да ми помогнешъ, тогава щѫ си завиѭ свѣтътъ на нѣкѫдѣ, да се не чуѭ, не видѫ… Да не гледамъ баримъ какъ мрѫтъ дѣцата отъ гладъ.
Петрунинитѣ очи се насълзихѫ.
— Защо плачешъ?
— Пусто тегло наше! Боже! – испъшка тя горестно. – Женихъ се уж свѣтъ да видѫ и азъ… И дѣца още. – Защо ни бѣхѫ! А сега ме пъкъ праща при Чардашевски!
Пенчо пламна. Жена му пръвъ пѫть говореше така… Тие думи бѣхѫ единъ тежъкъ укоръ, който устрели злѣ неговото самолюбие, и така вече разранено отъ постоянни унижения и несполуки, особенно на послѣдно врѣме… А това Петрунино натякване го накара да кипне и да излѣзе изъ вънъ себе си. Той загълча, завика, закара се. Не, тя му донесе нещастия отъ какъ я зе! Да не бѣ се женилъ – той сега би си накривилъ феса, но тя го улови въ мрѣжата си, народи му дѣца, тури му букаи на шията и рѫцѣтѣ… и сега още се надига, не приима да се моли! – князовска дъщеря! тя, фудулътъ, не помни, че му дойде отъ майка си съ една дрипава рокля само!… Да не би се улучилъ той глупавъ – слугиня щеше да бѫде нѣкѫдѣ!..
Колкото повече викаше, повече се разяряваше. Всѣка гнѣвна дума докарваше друга по̀-гнѣвна, укорътъ – укоръ, оскърблението – оскърбление. Въ негодованието си той фана да гледа на жена си, не само като на виновница на неговото нещастие въ живота, но и като душманка, като зложелателка. Тя му отнимаше едничката сполука. Тя можеше и нещеше. Колебанието ѝ го ожесточаваше, упорството и́ го възмущаваше. Той не искаше да погледне въ душата ѝ, да разбере деликатното чуство, което пораждаше тая нерѣшителностъ. Не, той не можеше да разбере това. За да можеше – трѣбваше да я люби, нея, Петруна, къмъ която равнодушието отдавна бѣ замѣстило всѣка привязаность и уважение. Да, рѣвнивостьта остаяше, това чувство прѣживява любовьта; но той сега нѣмаше врѣме да се занимава съ него, той го задушваше въ гѫрдитѣ си, като една непотрѣбна тревога; той не искаше да мисли, той прѣмижаваше прѣдъ сичко, само едно видеше: службата!
Службата!
Животътъ!
Въскресението!
— Щѫ идѫ! каза Петруна съ нервно треперане по устнитѣ, и мина въ другата стая.
_____
Додѣто Петруна се облачаше прѣдъ малкото огледало – тя си туряше прѣмѣната – главата ѝ бръмчеше отъ рояци мисли, шумливи и бѣсни; тя нетърпеливо фтѫкаше карфицитѣ въ черната си, богата, изящно навита на тила коса, за да закрѣпи малката си евтина кафяна шапка съ черни искуствени теменужки и двѣ крилца на връха. Идяхѫ и́ на ума разни истории и разговори, що бѣ слушала отъ приятелки, и които имахѫ жива свръзка съ постѫпки, като нейната, вършени отъ други жени. За Чардашевски бѣ чувала, че е развратникъ. Тя се боеше отъ него, но сега рѣши да иде. Да, ще иде! и за услуга – услуга… ако потрѣба! Сичко!… Като си обуваше съ мѫка новитѣ ботинки, тя си припомняше сума още слухове, на които до тогава не бѣ давала внимание! Тя даже си науми думитѣ на Кандиловица – устатата Кандиловица – „морето много гемии прѣброждатъ, но дири не оставятъ“… Тя каза това съ лукава усмивка за Койчовица… А Койчови живѣятъ сега охолно: мѫжътъ е подначалникъ, жена му си носи отъ ново по̀-ново. Добруватъ… Послѣ, мислитѣ ѝ минахѫ на Пенча. Какъ и се стори той сега противенъ! Тя го жалеше до сега, сега – охъ, сега страшно е разярена на него. Такова тегло се е търпѣло! сѐ оскудии, нѣмотия, грижи и горчевини, и сѐ навѫсено лице, и сѐ неспособенъ да намѣри работа. А сега такива чървиви думи!… О, какъ е тя сега разярена на него! Тя скъсà двѣ копчета на ботинкитѣ си, като ги закопчаваше, уби си ухото, като си туряше съ растреперани рѫцѣ обицитѣ съ фалшивия
маргаръ, тя усѣти, че се клати като пияна… Да, тя ще отиде при Чардашевски, това се не тегли, тя ще стори сичко!.. Този е кривъ! „Ако ти е драга, не я пущай прѣзъ прага!“ избъбла съ зѫбитѣ си тя. Като фърли послѣденъ погледъ на огледалото си, тя се видѣ съвсѣмъ измѣнена: румения цвѣтъ бѣше замѣстенъ отъ блѣдавость. Тя се хареса.
* * *
Пенчо Знаховски чакà съ голѣмо нетърпение завръщането на жена си. Той развълнувано ходеше изъ стаята. Умътъ му бѣгаше къмъ домътъ на Чардашевски. Распаленото му въображение рисуваше прѣдъ него картина, отъ която неможеше да откъсне очитѣ си. Той виждаше Петруна какъ влазяше у Чардашевски. Чардашевски ѝ подава привѣтливо рѫка и я кани да сѣдне. Той я слуша съ благосклонность и внимание. Той я гледа съ съчувствие на лицето. Петруна му описва покъртено тежкото имъ положение, нейната кротка хубость утроява силата на думитѣ ѝ. Тя е краснорѣчива… Тя обѣщава вѣчна признателность за това благодѣяние… Чардашевски не може да откаже. Той е умиленъ отъ сълзитѣ ѝ – защото Петруна се расплаква – и ѝ обещава тържествено просената служба за мѫжа ѝ… Между тие успокоителни сцени стрелвахѫ се мигновенно други прѣдставления, отъ които пропъпляше жарава подъ кожата му, но веднага се отдалечавахѫ и мъждѣяхѫ, и Знаховски гнѣвно замахваше, като да отпѫди нѣкоя досадлива муха… И той на сѣка минута поглеждаше къмъ вратнята. О, той по лицето ѝ щеше да познае щастлива ли вѣсть носи, или лоша… Нетърпението му растеше всѣка минута по̀ силно. Петруна се бавеше. Това бавене отъ една страна, го раздражаваше, отъ друга – успокояваше, то е добъръ знакъ. То даваше нища на
надеждата, то отдалечаваше страшния мигъ… Ако жена му дойдеше съ думитѣ: „Пенчо! Сполука!“ той незнаеше дали нѣма да полудѣе. И той поглеждаше къмъ вратнята съ трепетно лице, съ огненни очи.
Тя се отвори.
Влѣзе Петруна.
Пенчу се прѣмѣтна сърдцето – отъ добро прѣдчувствие. Петруна излѣзе блѣдна, връщаше се румена и пó-разцъфтяла, безъ усмивка, строга.
Пенчо исфръкна на вънъ и я посрѣщна на двора. Прѣди да успѣе да я попита, тя му каза късо:
— Назначихѫ те!
— Петрунке! – извика той въсхитенъ и се фърли възъ нея съ растворени рѫцѣ да я прѣгърне.
Тя прѣпрѣчи рѫката си и го оттласна назадъ, като го изгледа прѣзрително.
И се заключи въ стаята си…
_____
На зараньта Пенчо Знаховски получи официално назначението си.
Пенчо Знаховски сега е честитъ и „почтенъ“ човѣкъ.
А Петруна?
За нея по̀-послѣ…