Кой ще цивилизува Шопско?
Когато минувате надвечерь край уличнитѣ кладенци въ София, вгледва̀ли ли сте се въ слугинитѣ, що се трупатъ тамъ за вода?
Вгледайте се!
Има любопитни наблюдения да направитѣ тамъ.
Вие ще видитѣ зародиша на една цивилизация, която послѣ ще бѫде пръсната по полята и планинитѣ на Софийско.
Ще присъствовате на единъ духовенъ процесъ, ще видитѣ какъ се мѣнѫтъ нрави, язикъ, носѝя, понятия, които цѣла вѣрига вѣкове сѫ оставили въ леденъ застой, на които свѣтоломни трусове и прѣврати не сѫ могле да поклататъ незиблемата неподвижность и неизмѣнностъ.
Погледнете оная чипа, червенобуза и хубава вакарелка, съ гиздава зелена забрадка, съ широко искроенъ, накиченъ съ бѣли тантели, нагрѫдникъ, съ жълто-зелени запрѣтнати рѫкави отъ коприненъ платъ и съ чървена прѣстилка възъ тѣсенъ, прилѣпналъ около тѣлото сукманъ. Европейскитѣ тънки тантели на врата и гѫрдитѣ ѝ и чепицитѣ на краката ѝ сѫ приятни прѣдвѣстници вече на корзетя, който скоро ще състави часть отъ накита ѝ –
Защото тие гиздосии вакарелки, не до тамъ привързани на прѣдразсѫдки и традиции, първи даватъ тонътъ на модата въ слугинския свѣтъ на столний градъ. Тя стиска яко рѫката на една друга шопкиня отъ политѣ на Стара-Планина, съвсѣмъ друго-яче и безвкусно облѣчена, съ широкъ на голѣми халтави дипли сукманъ, некрасиво изрѣзанъ на гѫрдитѣ, късъ до коленетѣ, изъ подъ който се спуща чакъ до краката ризата. Никаква забрадка не ограничава черната ѝ коса, която привръзва надъ челото само една червена лента. Тая дѣвойка е широколица, мургава, съ свѣтливи черни очи. Не хубаво, но изразително лице.
— Здравствуй, Елено! – казва първата, като се рѫкува горещо и тръска много пѫти рѫката.
Елена – тоесть Милѐна (Старопланинката си е измѣнила името на елинско, като намира, че Милѐна не звучи твърдѣ на гражданско), Елена тръска сѫщо рѫката на приятелката си, и пита съ афектирана усмивка, която е заела отъ младата си господарка.
— Оженили се батю ти?
— Да! – отговаря Райна – бившата Рада. – А батя ти освободихѫ ли отъ военната служба?
— Полковиятъ обѣщалъ, че ще го освободи, понеже баща ни умрѣлъ – отговаря Елена.
— Ти отъ гергйовдень ще слугувашъ ли нататъкъ?.. Ти вече въ растояние три години си софийска гражданка! – казва вакарелката.
— Мерси, нѣма да слугувамъ вече! – смѣе се старопланинката… Необходимо щѫ си идѫ на село!… Тие тантели – отъ дѣ ги зема̀?
— Отъ Мошона евреина, при аптеката въ Дондуковъ-Булевардъ.
— Прѣкрасни тантели… Утрѣ и азъ щѫ идѫ да си купѫ, когато излѣзѫ за мѣсо, – отговори старопланинката.
— Красиви много… повтаря тя, като бара тантелитѣ на нагрѫдника на вакарелката…
Г. Геровъ! Добрѣ правитѣ, че черпите българския си рѣчникъ изъ устата на народа!
* * *
Ето идатъ трима войника, усмихнати съ привѣтливи лица.
Двамата се познаватъ съ Райна. Другиятъ се здрависва съ Елена. Тѣ сѫ едноселци.
За третята слугиня нѣма кавалеръ. Тя е една груба и грозничка селенка отъ полето, отъ село Мраморъ. Тя стои права и завистливо гледа щастието на другаркитѣ си, като се мѫчи да има една прѣсилена усмивка и безгрижно изражение. Тя е гологлава сѫщо и рошава. Слънцето, като спуща послѣдния си снопъ зари отъ Верила-Планина, главата на полянката добива единъ златенъ крѫгъ, който ѝ праватъ бухналитѣ косми, озарени отъ слънцето. Тоя златенъ вѣнецъ наумява православна светица, както ги пишатъ на нашитѣ икони.
— Здравствуй, Ленко!
Ахъ, разбойникъ! „Ленко“ вече!
И Елена подава измокрена отъ чучура рѫка, която войникътъ тръска приятелски.
— Защо не дойде на хорото оная вечерь, на Зайковата свадба? Лъжло! – казва усмихнато войникътъ, като стиска рѫката ѝ съ дѣсницата си, която по симпатия, сѫщо става мокра.
— Занята бѣхъ.
О г. Геровъ!
— На праздникъ работишъ? – чуди се войникътъ и гледа тенекиевата игла-медалионъ съ стъкълце на гушата ѝ.
— Непрѣмѣнно бѣше да остана у насъ! (Очевидно, Елена бърка и смѣша необходимо съ непрѣмѣнно, както
единъ уважаемъ румелийски депутататъ смѣшаше прѣждебивший съ прѣждеврѣменний).
— Какви занятия имаше? – пита войникътъ, като ѝ се любува.
— Дойдохѫ на визита господари подиръ вечеря… на чай. Стояхѫ до срѣдъ нощь… Стояна я болеше пръстъ… Не ми бѣше възможно, – отговаря Елена, като си вдига налѣтата стовна.
— Ти си гламава, затова се занимавашъ и праздниченъ день! – казваше нѣжно войникътъ: – виждъ, ние не работимъ… Дѣлникъ – занятия, праздникъ – празднуваме. Полковия да ми прикаже да работѫ – не го слушамъ тогава… Не бързай толкова де!
— Да! – отзовава се живо Елена, – вие сте солдати – другъ въпросъ… А ние имаме длъжность!
— Ти си робиня! и денѣ и нощѣ!… Ти, Елено, кажи на господаритѣ си: Деньтъ ми е вашъ, а нощьта е моя!… Ти си свободенъ человѣкъ – каза искусително войникътъ, като ловко катури стовната съ кракъ.
Елена вижда съ крайчеца на окото това коварно дѣйствие, но се прѣструва, че нищо не е видѣла. Когато сичката вода се излива, тя съглежда повалената стовна.
— Ахъ ти, дяволо! изсипа ми стовната! – кара се Елена, но тъй сладко-сърдито, тъй нѣжно-приятелски, щото войникътъ се топи отъ вътрѣшно блаженство.
Той присѫствува въсхитенъ на новото наливане стовната и се любува на изящно закривенитѣ линии на прѣвития Еленинъ станъ.
— Дѣ живѣйшъ сега? – попита дѣвойката, като се исправя пакъ.
— Сега сме на улица „Кракра!“
Войникътъ е денчи́къ.
Елена се искикотва яката:
— Кра!… Кра!…
И тя се прѣвива отъ смѣхъ, защото знае, че е по-хубава когато се смѣе.
— Що се смѣйшъ?… Кракра е име на единъ славенъ български войвода! – Азъ му съмъ челъ историята въ казармата… Ти защо се не научишъ да четешъ? – казва войникътъ; – да ти стана даскалъ! – добавя учениятъ денчѝкъ.
— Кра!… Кра!… – грачи Елена и си показва сичкитѣ зѫби, които сѫ бѣли.
Разсмива се и войникътъ, отъ любезность.
— Сбогомъ! – и Елена подава дѣсна рѫка, а въ лѣвата държи стовната, за да си тръгне.
Войникътъ пакъ стиска дѣсницата.
— Сбогомъ, Ленко!
И той ѝ фърля такива едни страстни погледи, щото околната атмосфера е готова да пламне, като барутъ.
Но Елена нито забѣлѣжва тие погледи и тѣхното дѫлбоко значение пропада на халосъ.
Тя тръгва подиръ мраморчанката, която, недоволна, че не биде удостоена ни съ една дума, отива си бързо, като отнася съ себе си ореолътъ на славата.
Войникътъ слѣди съ жадни очи нарочно бавния ходъ на Елена.
Той е недоволенъ отъ себе си и равнодушието на кокетката го убоди. Но, както прилича на всѣко войнишко сърдце, той не се обезсърдчва. Той дава на краката си една хитра маневра, която го докарва веднага до Елена.
— Ленко! – дума ѝ Марсъ нѣжно.
— Що? – пита старопланинската дриада и едвамъ скрива удоволствието си отъ побѣдата.
— Занята ли си довечера?
И гласътъ му притреперва.
— Като си лѣгне господарката, и ние си лѣгаме… отговаря равнодушно Елена, като става по̀-напѣта и клати
още по̀-плѣнително бедрата си, по подражание на господарката.
— Позволявашъ ли ми да ти дойдѫ на разговоръ? – пита боязливо Марсъ.
— Махни се, дяволо! Слободенъ си!… Ний цѣлъ день сме капнали отъ работа, а ще стоимъ на разговоръ вечеръ!
Но войникътъ постоянствува. Само измѣнява стратегемата си. Той шъпне ласкателни думици за хубостьта и́ и за сладкия и́ разговоръ – на лѣвото ухо.
Лѣвото ухо не остая безчувственно на тия учтивости.
— Но господарката… прѣдставете си, ще забѣлѣжи, че присѫтствовате въ кухнята!
— Азъ ще дойдѫ, когато господарката си мине въ стаята, трепери гласътъ на Марса… Само да си полафуваме десеть минутки…
Старопланинската дриада не иска да се съгласи да пусне въ будоара си, замирисалъ отъ тънкитѣ благоухания на кормидъ, печено мѣсо и мивникъ, почитателя си, безъ да му внуши дългътъ за приличието, който му се налага въ такова мѣсто.
— Но да бѫдешъ благороденъ човѣкъ!
— Ще бѫдѫ благороденъ.
— Ние съ Стояна ще бѫдемъ заняти: азъ щѫ прѣтапямъ маслото, дѣто го купихме днесь. – Стояна ще мие паницитѣ… Като видишъ, че свѣти свѣщника при прозореца, ела… Ама ще стоишъ само десеть минути, безъ съмнѣние!
Срѣщата бѣше назначена, рандевуто дадено.
Войникътъ я испрати до вратнята имъ.
* * *
Трапезата се дигна по деветь часътъ. Господаритѣ се оттеглихѫ въ друга стая, за да пиѭтъ кафето си.
Елена е твърдѣ развълнувана. Тя и Стояна вечеряхѫ набързо въ готварницата. На едно малко огледалце на стѣната и двѣтѣ се попригладихѫ и постѫкмихѫ. Едно одеколоново стъкълце на господаря, отъ скоро праздно, биде напълнено съ водица, разлопчихѫ го и се попръскахѫ съ благовонието. Елена свали отъ единъ пиронъ нова зелена корделка и си прѣпаса косата на челото; евтината тенекиева игла-медалионче съ джамче на гушата, биде прилѣжно лъсната съ прѣстилката; едно късче сапунъ мина по вѣждитѣ и по коситѣ надъ челото, та имъ даде лустро. Науката за кокетерията си даде сичкитѣ тайни, за да се увеличи замаята на госта. Стояна се задоволи да тегли единъ вѫгленъ възъ вѣждитѣ си, природно черни и сключени. Прочее, въ всеорѫжието на очарованието си, двѣтѣ кокетки бѣхѫ готови да посрѣщнатъ приятния посѣтитель „на чай“. Елена, въ всичко прѣдвидлива, опрѣдѣли му и мѣстото за сѣдене, почетния кѫтъ: именно, ѫгѫла до вратата и мивника, дѣто бѣше на затулъ отъ господарски погледи. Тя незабрави и кайвеничето, което още отъ сега тури въ огнището, да почерпи, по правилата на въсточното гостолюбие, госта. Кучето благоразумно бѣше отстранено въ друга стая – нѣмаше нужда отъ тоя шуменъ церемонийместеръ...
Тѣ вече чакахѫ, будни на поста си: Стояна при мивника, Елена при огнището.
Ненадѣйно издрънка звънеца три пѫти – знакъ, че ги вика старата госпожа.
— Иди виждъ – каза Елена на Стояна.
Стояна се затече къмъ стаята на господарката, но веднага се върна.
— Тебе вика! – каза тя.
Елена остави тиганя, въ който току се готвеше да тури суровото масло и отиде.
— Какво правите отвѫдъ? – попита я старата господарка.
— Азъ щѫ прѣтапямъ маслото, а Стояна ще мие паницитѣ.
— Оставете ги сега – утрѣ имате врѣме.
Елена искокна въсхитена.
Но завчасъ звънецътъ я извика. Тя се повърна. Тогава разбра, че господарката не ѝ била договорила.
— Елено! донесете тука двата юрганя, да имъ пришиете чиститѣ чаршафи, които днеска съхнахѫ.
Елена се вдърви.
Ами гостътъ!
Тя се опита да докаже на господарката си, че прѣваряването на маслото е по̀-необходимо нѣщо да се извърши тая вечерь, нежели чаршафитѣ, които могѫтъ да чакатъ и утрѣ, безъ да изгубатъ нѣщо.
— Ти много да незнайшъ! – сгълча я господарката ѝ – ами върши, каквото ти казвамъ: идете сега въ гостната стая, че тя е широка, та да онождате чаршафитѣ на юрганитѣ.. И азъ тамъ имамъ нѣщо да вършѫ…
Съ прѣмрѣло сърдце Елена се върна въ готварницата и съ гласъ сфанатъ обади на Стояна господаркината заповѣдь.
— Да ѝ опустѣѭтъ макаръ чаршафитѣ – изроптахѫ писанитѣ съ вѫгленъ вѣжди.
Направихѫ кратко съвѣщание прѣдъ видъ на трудното положение.
Ако дойде Глигоръ – войникътъ викахѫ Глигоръ – нѣма да ги намѣри. Ще чака, па ще си иде безъ да му се обади нѣкой. Тѣхната чувствителность испитваше страшни страдания… Но нѣмахѫ врѣме да довършатъ и зематъ нѣкое рѣшение, защото звънецътъ издрънка нетърпеливо.
Сутрѣньта господарката биде много зачудена, като видѣ Елена, че ходи по двора по чорапи.
— Кѫдѣ ти сѫ обущата?
— Незнамъ! – отговори смутено слугинята. Снощи бѣхѫ въ кухнята, сега ги нѣма.
— Да не е дохождалъ нѣкой, когато пришивахте чаршафа?
— Кой ще дохажда?
— Тогава сѫ фръкнали!
— Кучето да не ги е отвлѣко нѣкѫдѣ, каза Елена.
Кучето лавна въ тоя часъ – очевидно протестуваше за това прѣдположение.
— Мълчи бре, кажи дѣ ми сѫ обущата! – скара̀ му се Елена.
Стояна се приближи до нея и ѝ прошъпна:
— Глигоръ да ги не е открадналъ?
— Мълчи, мари!
Подиръ единъ часъ господарката повика Елена, за да я прати на пазаръ.
— Какъ? – ненамѣри ли ги? попита зачудено.
— Нѣма ги! Да търся пакъ! – каза Елена, но безъ особенно безпокойство.
Цѣлъ день се мина, а Елена ходеше по чорапи.
По вечеря тя истропа съ обуща.
— Дѣ си намѣри обущата? попита господарката.
— Кучето, поразеното, скрило ги въ зивника – отговори Елена.
Макаръ, че кучето не възнегодува и тоя пѫть, Елена безбожно го клеветеше.
Обувкитѣ бѣше върналъ, лъснати, Ромео, щомъ се смрачи, а бѣше ги отнесълъ снощи отъ кухнята, за да остави свидѣтелство за своето присѫтствие, понеже нѣмаше да остави визитна карта…
Иска ли питане, че Елена бѣше много погѫделичкана отъ тая досѣтлива деликатность на поклонника си?