Коприва.
Трънчевъ попита:
— Познавашъ ли тазъ госпожа?
— Не. Шикъ, прѣлестно облѣчена.
— Азъ казвамъ: великолѣпно.
— Нѣкоя голѣмкиня?
— Да, и азъ затова и́ свалихъ шапка… На всѣки случай...
— Тя забѣлѣжи твоята вѣжливостъ и ѝ стана приятно… Та и азъ неволно слѣзнахъ отъ тротуара да ѝ дамъ пѫтъ… Има въ нея нѣщо наложително. Аристократизмъ.. Ахъ, чакай, и стражарътъ и́ направи честь. Имашъ право.
— Азъ ти казвамъ… Голѣмкиня е.
Госпожата, която даде поводъ на тоя разговоръ между двамата млади хора – Трънчевъ и Трифоновъ – минуваше вече нататъкъ, съдружена отъ една друга госпожа, по̀-просто облѣчена. Наистина, първата привличаше общото внимание по богатството и модностьта на накита си, (ротонда боа – маншонъ – прѣлесть!); както труфилото ѝ, тъй и маниеритѣ и цѣлото ѝ сѫщество издавахѫ охолната слободия и горделивость на едно високо общественно положение.
Тоя день бѣше света недѣля. Двамата приятели се отбихѫ у Панаха да четѫтъ вѣстница, послѣ сѣднахѫ да играятъ на тавла.
Когато стана часътъ единайсеть и половина станахѫ и излѣзохѫ.
______
— Тукъ ще е, каза Трънчевъ, като се спрѣ прѣдъ една кѫща въ улица **, съ скроменъ изгледъ отвънъ, съ четири прозорци, окичени съ цвѣтя въ гърнета, вѣхти и напукани.
— Казахѫ ни на дѣсно отъ фурната: тазъ е, потвърди другиятъ, като търсеше да види на вратата карточка.
— Сега е най-удобно врѣме за това посѣщение… А ние ще го пропустнемъ въ безполезно лутане… Тие еднообразни софийски улици!
Поозърнахѫ се, за да питатъ нѣкого. Тогава съгледахѫ въ дъното на двора вѣхта, прихлупена кѫща съ двѣ стаички. Прѣзъ прозцореца имъ се мѣрнахѫ хора. Трънчевъ отиде да попита тамъ. Той прѣгази съ мѫка една локва прѣдъ самата врата и почука на нея. Отъ слабото побутване тя сама се отвори и прѣдъ очитѣ на посмутений Трънчевъ се прѣдстави една скромна гледка на сиромашка трапеза: мѫжъ и млада жена обѣдвахѫ на една масичка, половината отъ която бѣ заловена отъ книжà и други вещи.
На тая импровизувана трапеза, въ една пръстена разлата паница стоеше нѣкакво ястие отъ буренакъ, което испущаше пара. Отъ нея Трънчевъ разбра, че това ястие бѣше варена коприва. То бѣше сичкиятъ имъ обѣдъ на тие сиромаси хорица. Стаицата, малка и бѣдно послана, съ едно желѣзно легло въ ѫгъла, съ въздухъ позавонялъ на кухня, служеше за гостна, за спалня и за трапезария. И облѣклото на двамата хора, които Трънчевъ завари при трапезата, хармонираше съ бѣдната
обстановка на жилището имъ. Мѫжътъ, облѣченъ въ лекявъ сюртукъ надъ бѣла колосана риза, на която за икономия рѫкавитѣ и яката бѣхѫ извадени и турени на леглото; сѫпругата му, въ една дрипава басмяна рокля, прислана съ избѣлѣла прѣстилка съ вѣхти петна по нея, получени отъ службата ѝ въ кухнята. Типъ на бѣдно чиновнишко семейство. При появлението на Трънчева жената се исчърви цѣла, като че я уловихѫ въ нѣкакво прѣстѫпление, и се вмъкна засрамена въ другата стаичка, която служеше за кухня.
Трънчевъ се извини и попита за кѫщата на голѣмеца.
— На срѣща прѣзъ пѫтя, въ двора!... управи го мѫжътъ съ лека досада и хлопна вратата подиря му.
Трънчевъ се върна при другаря си съ нѣкаква особенна, зачудена усмивка по лицето.
— Ти, Трифоновъ, обърна се той къмъ другаря си, като излѣзохѫ на улицата, слушалъ ли си пословицата: „Коприна носи, коприва яде“?
— Да. Какво?
— Тамъ живѣй „голѣмкинята“ и мѫжътъ и́. Обѣдвахѫ. Знайшъ ли какво имъ бѣше обѣда? Коприва! Когато „голѣмкинята“ позна, че азъ съмъ оня, който и́ се поклонихъ одевѣ, тя, сякашъ потъна въ земята отъ срамъ, бѣга̀ веднага. При първо виждане неможахъ да я познаѭ – толкова се бѣше прѣдрипавила… Любопитно е кои сѫ тезъ господа. Трѣбваше да дойдемъ въ София, за да видимъ такива чудеса.
Тѣ се спрѣхѫ прѣдъ портата, която имъ бѣше показана.
— Не му знамъ името, единъ писаръ незнамъ въ кое управление, отговори на питането имъ
слугата, който излазяше изъ двора на голѣмеца.
— Трънчевъ, забѣлѣжи Трифоновъ, това да ти е урокъ; другъ пѫть пести поклонитѣ си – за истинскитѣ голѣмци.
— Нѣма нищо, бе брате: казвдай сѣкиму: аго – да му е драго! отговори шеговито Трънчевъ, като бутна високата вратня.