Маратъ.
Ужасниятъ революционеръ, като довърши, съ трептяща отъ гнѣвъ и злоба рѫка и подъ пожарнитѣ свѣткавици на погледа си, члена въ вѣстника си, както винаги напоенъ съ отрова на дълбока умраза и замирисалъ на гилотинска кръвь, истропа нервно по оцапаната маса.
Отвори се вратата и влѣзе старата му слугиня, мегера съ испито и свирѣпо лице, грозна съ побѣлѣлата развѣна коса, отвратителна, гнусна.
— Прѣдай члена въ печатницата! заповѣдà Маратъ, па се тръшна на сбрания и овалянъ чаршавъ на леглото си, уморенъ, зълъ, растревоженъ.
Тъй, както бѣше прострѣнъ въ неподвижно положение, съ глава небрѣжно увита въ нечиста кърпа, намокрена съ оцетъ – компресъ, съ който лѣкуваше хроническото си главоболие – съ хлътнали очи безчувствено вторачени нѣкѫдѣ си, съ блѣдно болѣзненъ цвѣтъ на сухото си лице, изнемощѣло отъ неумѣренность и бдѣния, загрозено отъ постоянна раздражителность, той приличаше на мрътвецъ – умрѣлъ или който въскръсва.
Защото въ дълбочината на хлѫтналия му погледъ свѣтеше мраченъ, зловѣщъ пламъкъ – едничкий признакъ на животъ въ тая человѣшка мърша.
Той продума:
— Утрѣ сто врàта още ще лѣгнатъ подъ острилото на гилотината! Глави, глави, глави! Кръвь, кръвь, кръвь!… Ужасъ и унищожение! – ето основанията възъ които ще може да се закрѣпи здраво зданието на нашата велика Революция!
Като каза това, страшниятъ редакторъ на „L’Ami du Peuple“ се подигна малко на костеливитѣ си рѫцѣ.
Сѣкашъ, че горнитѣ свирѣпи думи бѣхѫ галванически токъ, който приведе въ движение това обезжизнено тѣло.
Маратъ фана да се съблича – за да се окѫпи по обичая си. Когато ризата се свлѣче отъ плещитѣ му, прѣдстави се не тѣло, а скелетъ. Тъй бѣше мършавъ! Той пристѫпи бавно нѣколко крачки, прѣмѣтна сухи, космати пищели и се топна въ ванната и сѣдна въ хладкàта вода, която изжубурка странно. Сега се подавахѫ отъ страшния якобинецъ само двѣ заострени, безмѣсни, жълти рамена, и надъ тѣхъ изсушена, грозна глава, възъ едно ухо на която висеше края отъ дрипата, що опасваше горнята ѝ часть.
Маратъ не губеше врѣмето си и когато се къпеше. Спасението на революцията и Франция зимаше сичкитѣ му минути. Присѣгна до блиската маса, зе перото и хартия, подпрѣ я на кората на една подвързана книга – Русовий Contrât Social – облегната на цинковата ванна, за да му бѫде сгодно за писуване.
И зафана Маратъ да пише имената на подозрѣнитѣ, които щеше още тая нощь да посочи на комитета въ Якобинския Клубъ и утрѣ вечеръ да прати на гилотината. Защото въ ония врѣмена правосѫдието бѣше бързо
и републиката въ опасность. Намирахме се въ най-цвѣтущий периодъ на террора. Въ нѣколко минути хартията отъ двѣтѣ страни почернѣ, загъмжà отъ имена!
Кръвнишкиятъ революционеръ, безъ даже да прочете написаното, фърли небрѣжно списъка на жертвитѣ на масата. Утрѣ, или други день – най-късно, на Place de la Revolution ще се бърчатъ въ окървавения кошъ още стотина глави, които тая вечерь живи и здрави лѣгатъ на възглавницата, нѣкои, може-би, размѫтени отъ тайно безпокойство, други пъкъ – може би, ще сънуватъ най-сладки сънища…
И слѣдъ тѣхъ – други глави! – и по-други день, и недѣли, и мѣсеци, и години още, ще падатъ по единъ знакъ, даденъ отъ тая тѣсна, задушена изба. Защото Шарлота Корде не бѣше дошла още тукъ на гости…
Когато Маратъ излѣзе изъ банята си…
* * *
Боже мой! Кѫдѣ се завѣхъ! Въ коя епоха се запилѣ моето своенравно и вироглаво въображение! На какво зрѣлище мрачно заведохъ читателитѣ си! Ето що значи силата отъ зловѣщото обаяние на тия настръхнали великани отъ френската революция!
А азъ действително за Марата зафанахъ да пишѫ!
Но не за оня, що видѣхъ на булевардъ Монмартръ въ Гревеновий музей! Не Маратъ на Мишлé, на Тиера, на френската революция отъ миналий вѣкъ!
За единъ нашъ Маратъ! (защото и ний имаме Маратовци)!
Милоликъ, руменъ, съ мустачета помадосани, съ коса фризирана, която пада на игриви висулки възъ челото.
Вмѣсто оваляния парцалъ – астраханско калпаче, кокетски кривнато на главата – кошуръ на брмъчащи рояци отъ грандомански мухи и шантански пѣсни.
Като оная отъ миналия вѣкъ, и той пише вѣстникъ.
И убива.
Вѣстникътъ му – една митралйоза, която на четире страни сипе, изригва, блюва, пръска каль!
Единъ волканъ отъ смрадъ.
Единъ водопадъ отъ безчестия.
Той убива – не животитѣ, а чуждитѣ чести, а чиститѣ имена, а невинностьта на младото поколение, а морала човѣшки и божественъ; той каля сичко: принципи, чувства, истината, обществото – безсилно да се забрани, което го ненавижда, което го плюе, което му се бои.
Зарань, прѣдъ огледалото, той допълня въ ума си списъка на жертвитѣ си, зафанатъ снощи, между двѣ тунелни нимфи.
Нѣма почтенъ човѣкъ, който, като си лѣга вечерь, да е сигуренъ, че като се събуди утрѣ, нѣма да види името си зацапано съ една клевета, достойнството си понизено съ една хула, душата си размирена отъ едно негодование. Нѣма дѣятель, държавенъ или мисловенъ, ни заслуга, ни дарба, ни полъ, ни възрасть, която да бѫде на затулъ отъ пръскитѣ на тоя фризиранъ хермафродитъ, Апокалиптическа блудница, Гейзеръ отъ сквернословия и абоминации; не остая не засѣгната отъ него ни светиня, ни въждѣления народни, ни неприкосновенностьта на душата, ни покоятъ на домашното огнище, ни тайната на съпружеското легло, ни нощното гърне подъ него!
Той поднася лакома пища на нискитѣ инстинкти на тълпата, на болното любопитство на улицата и на смрадния вертепъ; рабско орѫдие на умразата, сладострастно гладна за позоръ, за зло, за низость…
Вѣстника му развали атмосферата, подигна утробитѣ.
Ни едно негодование, ни едно озъбване, ни единъ юмрукъ не се испрѣчва прѣдъ него. Сѣки се бои. Сѣкиму иде на ума оная дума: „Въ рѣдка каль камъкъ не фърляй!“… И той е неоязвимъ!
Гений, заслуги, самопожертвования за общото благо, капитали отъ енергия и сила, безукорна честность; полвѣкъ, отдаденъ на служба на народа, подвиги – трѣбватъ на други, за да спечелатъ славата – или поне да избѣгнатъ плѣсеньта на забравата!
На тогова нищо подобно не бѣше нужно – за да стане великъ; той не влѣзе въ арената на честната, человѣшката дѣятелность.
Той слѣзе въ гириза.
И граба̀ смрадь и фърля!
* * *
И Маратъ е тържествующъ, омерзителенъ, знаменитъ!
Ахъ, още тая „Епоха-Кърмачка!“…