„Народътъ“.
Минува полунощь.
Буйни, пиени викове около една маса въ кафене Свети-Стефанъ.
Около масата сѫ десетина души съ шепки свалени или тикнати на тилътъ. Лицата распокиснали, испотени отъ горещината на атмосферата; тѣ свѣтатъ съ нѣкакво изражение необикновенно, величественно, скотско; мустацитѣ мокри отъ пиво, брадитѣ оквасени сѫщо отъ струйкитѣ на пиво и лиги, които се точатъ отъ сочнитѣ животински отворени устни; очитѣ стрелятъ огънь, запалени отъ спирта, и патриотизма…
Вие ги познавате: герои на нощьта, на комаря, на участацитѣ; сметана на тунелитѣ, сметъ на обществото, машини за „ура“ и за „долу“, ожидающи въ страхотиитѣ на единъ политически прѣвратъ облагата на една шпионска плата; творци на скандали и революции, и, уви! на историята!; бивши извивачи на пѣсъчнитѣ търби, може-би и бѫдѫщи…
И масата реве яростно:
— Долу тиранитѣ! Долу разбойницитѣ! Долу кръвопийцитѣ!
— Да живѣй народътъ!
Естественно, тиранитѣ, разбойницитѣ, кръвопийцитѣ – това е правителството – може ли да бѫде други? – Народътъ – той е около масата, естественно.
И топотъ, и удари, и дивашка вакханалия отъ попръжни, и клокочене на тържествующата помийна пѣна.
Отварятъ се вратата, влазятъ двѣ полицейски униформи.
— Господа! тишина!
Защото тие нещастни хорица, кой знай какъ, въобразили си, че тѣ сѫ нейни пазители, и че може да има близко нѣкѫдѣ претенциозни граждани които желаятъ да ги остватъ да спѫтъ по тоя ранъ часъ на нощьта.
Веднага избухъ отъ негодование. Какъ! Свободата се тъпчи! И ужасни викове и псувни, послѣдвани отъ летение на чеши възъ неучтивитѣ гости, рѫцѣтѣ пипатъ револвери подъ сетретата, очитѣ се напълнятъ съ кръвъ и устата съ пѣна…
С една рѣчъ – народа възмутенъ.
Грубата сила порасва съ прихода на нови униформи и добива надмощие, (за срамъ на деветнайсетий вѣкъ!), размѣнятъ се нѣколко удари и юмруци и народа се пръсва, като отнася съ себе си славата на двѣ краставици по глава и едно удраскано ухо, а оставя единъ плѣнникъ. Програмата е испълнена буквално.
Зараньта – телеграфний апаратъ чука по четиритѣ крайща на свѣта:
„Народа загинва! Тазъ нощь София: кланé! Новъ Батакъ!“
И хорътъ на двайсеть патриотически, вѣстника заехтява:
— Батакъ! Батакъ! Батакъ!
Нѣкои обличатъ първитѣ си страници въ трауръ.
Зловѣщата вѣсть намира екъ даже и задъ океана. Два Ню-Йоркски вѣстника веднага испращатъ на общи разноски на самото мѣсто на катастрофата единъ кореспондентъ, който бълнува вече славата на Макъ-Гахана.
А столицата възмутена, негодованието пламти, „народътъ“ прави митингъ при Свети-Краль.
Защото, по едно чудо, снощниятъ народъ въ Свети-Стефанъ е оцѣлѣлъ отъ кланèто и сичкитѣ сѫ на лице.
И телеграфний апаратъ пакъ чука, по четиритѣ краища на свѣта:
„Тая минута колосаленъ митингъ! Цѣла столица развълнувана, народъ възмутенъ и пр.“
_____
А въ това врѣме българската столица работеше, мислеше, дѫхаше спокойно, съ правиленъ пулсъ, съ нормална душа; улицата шумеше отъ движението на ежедневний, трескавий, трудовий животъ; кафенето димеше, набъкано съ гости, вѣстници и мълва отъ порѫчки и билярдни карамболи; бакалинътъ продаваше, търговецътъ се залисваше съ тефтеритѣ и сроковете на полицитѣ си, зидарьтъ градеше, надничарътъ бъркаше каль или носеше на рамото си тувли; канцеларията гъмжеше отъ службаши, фабриката отъ труженици, сѫдилището отъ словоборци; подуенеца продаваше на пазаря гѫскитѣ си и ючбунарецътъ – зеленчука си, професорътъ четеше въ класса лекциитѣ си, ковачътъ чукаше по наковалнята желѣзото, занаятчиятъ се трудеше, берберинътъ бръснеше, шапкарьтъ готвеше шепки за главитѣ, писательтъ – храна за умоветѣ. Сичката столица работеше, мислеше, живѣеше. – телеграфний апаратъ – и той, въ хармония съ всеобщий животъ, слѣдваше да си чука:
„Тая минута колосаленъ митингъ… Столицата цѣла и пр.“
_____
Отъ Свети-Краль „народътъ“ потегли къмъ Двореца, за да манифестира.
_____
„Ако има нѣщо най-много да ме ядосва, то е убѣждението, че това, което гледамъ днесь, ще бѫде нѣкога история“, казваше Викторъ Хюго.