Наводнението.
Слънцето фърляше единъ веселъ снопъ лучи прѣзъ полуотворений прозорецъ. Облѣгната отпуснато на възглавницата си, въ едно положение пълно съ нетьрсена безгрижна прѣлестъ, нѣжната и чувствителна госпожа Милица Арсениева, дочиташе най-занимателната и сърдцеплѣняюаща глава на старий френски романъ „la Dame de Monsoreau“ отъ Дюмà.
Тя слѣдеше съ трепетни прѣмирания на сърдцето страшнитѣ примеждии на героя, изъ които той излазяше здравъ и читавъ, за да налети на други, още пó-ужасни; тя съ тревога безкрайна дѣлеше вълненията му, прѣживяваше опасноститѣ му и тържествуваше съ сълзи на очи избавленията на симпатичния любовникъ на Диана Монзоро!
Тя биде прѣсѣчена въ четенето си отъ гласа на мѫжа си, който влѣзе въ стаята:
— Милице, желаешъ ли да те разходѫ на Ючъ-Бунаръ?
— Какво ще диримъ тамъ?
— Да видимъ наводнението: Княжевската рѣка е прѣлѣла и потопила цѣлъ Ючъ-Бунаръ. Езеро е станало. Кѫщята, като острови се показватъ срѣдъ водата… Интересна гледка! Казватъ, – завърши Арсениевъ изрежда‐
нето на тие съблазнителни новости, – че имало и дѣца удавени, и труповетѣ имъ плуватъ!
Тукъ Милица не утрая. Тя захлупи романа тъкмо тамъ, дѣто се зафащаше дуела съ сабя между благородния герой и петьтѣ му врагове – царедворцитѣ на Хенриха III.
— Да вървимъ, Йордо!
Тя се поскътà нàбързо прѣдъ огледалото, тури си напѣтата шапка съ щраусовото перо, Йордо повика единъ пайтонъ и фукнаха къмъ Ючъ-Бунаръ.
Милициното сърдце туптеше отъ любопитство.
Още при влазянето въ Солунска улица Милица и Йордо видѣхѫ прѣдвѣстника на Ючъ-Бунарския потопъ: една планинска бара, която минува край София, бѣше сѫщо прѣлѣла и прѣобърнала тая по̀-ниска часть отъ улицата на мѫтно, жълто блато. Конетѣ нагазиха въ поройната вода и потънахѫ до корема. На Милица гѫрдитѣ бъхтехѫ… Ами какво ли ще е на Ючъ-Бунаръ? Конетѣ изгазихѫ съ мѫка и излѣзохѫ на сухо. Бичътъ плюсна пакъ по гърбоветѣ имъ и тѣ отидохѫ напрѣдъ, оставяйки по улицата ивица отъ мокритѣ слѣди на пайтона.
Излѣзохѫ на Витошка улица, минахѫ край свети Краль, завихѫ на западъ и ударихѫ кѫдѣ Ючъ-Бунаръ.
Имаше и други кола, що бързахѫ по посока на Югъ-Бунаръ. Зрѣлището на разорение и нещастия привличаше столицата къмъ прѣдградието ѝ. Милица и Йордо горѣхѫ отъ нетърпение да заваратъ катастрофата въ пълнотата ѝ.
Милица, естественно надарена съ богато въображение, което романитѣ още пò развивахѫ, си прѣдставяше вече умственно картината на наводнението… Какъ страшно бучеше водата, въ която се обръщатъ разни покъщнини, дрѣхи, сѫдове на разсипанитѣ потопени кѫщи! А мѣжду тие уломки и безименни нѣща плуватъ трупове съ лица
обърнати къмъ небето, и гледатъ съ изцъклили очи… Милица се потърси отъ тая гледка, страшна и отласкателна, и испита новъ трепетъ отъ парливо, сладко и неодолимо любопитство.
Отъ огняната Вайсова воденица се зафаща наводненото прѣградие. Милица търсеше съ погледъ да лъсне вода изъ улицитѣ; тя напраздно търсеше езерото и пó-нататъкъ, когато колата бѣхѫ въ самия Югъ-Бунаръ. Имаше прѣсни слѣди отъ вода само, мѫтни вирчини, които се утичахѫ, гладка нова тиня, оставена на двѣтѣ страни на шоссето отъ истеклия порой; видяхѫ се кѫщици съ основи, злѣ подгизнали, дори до прозорцитѣ, и по̀-високо, и на праговетѣ застанали съ исплашени и оглупѣли лица сиромаси хора.
_____
Милица пръвъ пѫть идеше въ Ючъ-Бунаръ.
Тя съ удивление гледаше на около си. Това ново прѣдградие, това скорошно заселение, носеше печатъ на прибързаностъ и прѣсиленость на създаването си. Кѫщи малки, ниски, сковани отъ клечки, квартали теглени по планъ – пусти, улици, сѣчени право – непроходни. Плодъ на една безчеловѣчна спекула – Ючъ-Бунаръ изникна въ кѫсо врѣме, като гѫби срѣдъ оная блатиста почва. Хиледитѣ бѣдни и еврейски семейства изгонени изъ центра на столицата, въ разгара на обновлението ѝ, бидохѫ фърлени тука, съ колибитѣ си, съ дрипитѣ си, съ вонитѣ си, осѫдени на плѣсенясване и епидемически болести отъ мокротата на земята и отъ миазмитѣ на въздуха, тлѣтворний облакъ на които западний вѣтъръ постоянно навѣва, като невидима зараза, надъ столицата. София побърза да има своятъ Ghetto.
_____
Пайтонътъ фърчеше напрѣдъ по шосираната улица. Сѐ тая гледка на лѣво и на дѣсно: дири отъ наводнение, стари застоели локви, каль; нещасни дрипави сѫщества, анемични, жълти лица съ скрофулозни расположения, мръсни еврейки и еврейчета клѣкнали до праговетѣ, при синикавитѣ бари изливани отъ домашни помии. Но езеро, но срутени кѫщи, но удавени дѣца, които плуватъ по мѫтната вода – нѣмаше.
На другия край на улицата се видатъ повече хора събрани на купъ, тамъ има и пайтони.
— Тамъ е! посочи Йордо.
Колата се понесохѫ.
Стигнаха купътъ. Тоя купъ стоеше на моста на Княжевската рѣка и я гледаше. Тя още голѣма ѝ гнѣвна шумеше съ дебелитѣ си мѫтни талази, но спаднала вече и безопасна за жилищата на Ючъ-Бунарци.
Милица попита единъ евреинъ:
— Вода нема ли на друго мѣсто?
— Нѣма, нѣма, госпожо, не се бойте. Слава Богу, утече се – отговори евреинътъ, като поздрави съ орѫфаната си кожена шапка.
— А дѣ сѫ срутенитѣ кѫщи отъ водата?
Евреинътъ отговори:
— Нѣма срутени кѫщи, – и той се взираше съ наслаждение въ заруменѣлото отъ свѣжия вѣтрецъ и хубаво лице на Милица.
— Дѣца удавени има ли? попита Йордо.
— Нѣма господине: лъжатъ. Никой човѣкъ не стана зянъ. Водата се дръпна скоро.
По Милициното лице се изобрази незадоволство; тя се обърна къмъ мѫжа си укоризнено:
— Йордо! твойтѣ новини излѣзохѫ вѣтъръ.
— Както ги купихъ, тъй ти ги продадохъ, — отговори той. Прѣувеличили сѫ – отъ блъхата хората правятъ биволъ. – Карай назадъ! заповѣдà на возача.
И колата се повърнахѫ мѣжду два реда подгизнали кѫщи, оплюти отъ каль дюкяни и купчини мръсни и жълти евреи и при срѣщата на други туристи въ пайтони, съ сѫщото недоумѣние, исписано по лицата…
_____
Милица си свали капелата, твърдѣ недоволна, твърдѣ разочарована, твърдѣ сърдита. То незаслужовало да зарѣже романа на най-критическо мѣсто прѣдъ, дуела. Нѣма нито кѫща погълната, нито дѣца издавени… Напраздно ѝ раздразнихѫ любопитството и я обезпокоихѫ.
Тя подфана пакъ романа си и зачете съ раступано отъ прѣжното вълнение сърдце, за да види по̀-скоро дали се избави отъ новата страшна опасность живота на фантастическия герой.