Неостарѣла.
- Дал’ ме помни мой любезний!
- Дал’ ме мисли и жалѣй?
Първото дихание на есеньта е фърлило покривало отъ увѣхнала замисленость възъ природата. Тя не е още тѫжна, но става замислена. Витоша, строга, съ потъмнѣла, почти жалѣйна зеленина, която на мѣста ударя на червено, мълчаливо издига въ единъ купъ вълнисти, гѫсто напластени облаци, своето навѫсено чело; полето, излинѣло, изрусѣло, като единъ извѣхтѣлъ килимъ, нѣкога зеленъ, мълчи, или дрѣме. Младата акацийна горица на пепиниерата, попръскана съ жълти златисти петна, унило се тъмнѣе срѣдъ пустото поле, очудена отъ омълчаването на своята самотия… А вѣчний Муссаллахъ показва въ крѫгозора своята чука съ два върха, като Олимпъ, цѣлъ засипанъ съ новия снѣгъ… Сладка меланхолия, тиха, безименна тѫга вѣе отъ тая картина.
Есень.
Когато приближавахъ къмъ гигантский късъ стѣна, староврѣмска развалина, исправена като една зазидана триумфална арка срѣдъ отколѣшни гробове, една пѣсень екна:
- Дал’ ме помни мой любезний!
- Дал’ ме мисли и жалѣй?
Двѣ моми се задаватъ отъ лѣво изъ пѫтеката, що слазя отъ Курубагларъ. Тѣ вървѫтъ, фанати за рѫцѣ и пѣѭтъ. Нѣкакъ неприятно-фалшиво се отзоваватъ на ухото тие блудкаво сантиментални стихове, постоянно сѫщитѣ повтаряни, съ блудкавата си мелодия…
- Дал’ ме помни мой любезний!
- Дал’ ме мисли и жалѣй?
Момитѣ произнасятъ: желай… Тѣ приближаватъ и влазятъ въ моя пѫть и отминуватъ напрѣдъ къмъ града, сé пѣешкомъ. Бѣдни дѣвойки. Отсамната, височка, въ цвѣтна вѣхта роклица, въ дѣсна рѫка съ една раздърпана омбрела и съ една китка, върви стройно и напѣто, щастлива отъ чувството, че е млада и че ходи срѣдъ това свободно поле; другото момиче е пó-ниско, въ черно износено облѣкло, и което личи, че е минало на снагата му отъ нѣкоя друга – по̀-висока и по̀-пълна. То е хромо; но се ползува хитро отъ положението си да скрие по възможность тоя недостатъкъ, като се тули задъ другарката си. То обаче часто се извръща, защото има лице доста мило и приятно. То нѣма омбрела и носи само китка, каквато и другарката ѝ, отъ закъснѣли полски диви цвѣтя.
- Дал’ ме помни мой любезний!
- Дал’ ме мисли и жалѣй?
И азъ слушамъ тие стихаве отъ пѣсеньта, които продължаватъ да се повтарятъ. Тая песень, една отъ безбройнитѣ истерически-въздихителни любовни пѣсни, които нѣкога наводнихѫ България, прослужила честно службата си на поколѣнието, на което азъ принадлежѫ, одъртѣла, завѣхтѣла, продължаваше да служи за растуха, въ младежкитѣ му мѫки и блѣнове, и на новото поколѣние! Но какво отъ това? Нейната старость не бърка на двѣтѣ
дѣвойки да изливатъ чрѣзъ нея прилива отъ чувствата си и свѣжата поезия на младостьта. И есенната меланхолия не фърля никаква сѣнка въ праздника на тѣхнитѣ пѣющи сърдца. На тие дрипави, сиромашки създания, стигатъ нѣколко думи случайно уловени въ паметьта имъ, за да огласѫтъ простора съ ликуването на жизнерадостното усѣщане на битието. – Критиката и мѫчниятъ вкусъ сѫ печаленъ даръ на разочарованй или прѣситений животъ. Стигатъ имъ нѣколко одърпани полски цвѣтенца, за да накичатъ съ вѣнецъ сиромашията си и надеждитѣ си… Колко малко трѣбва на младостьта да бѫде щастлива и да искаже това!
- Бой, бой искаме ний,
- Да се боримъ съ врага злий…
Нѣколцина войника се задаватъ отъ циганската махала, за да минатъ по стария римски мостъ. Ратната пѣсень звучи грубо и свободно, пръска нѣкакво усѣщане отъ здраве, сила и юнащина. Тази пѣсень е по̀-истинска. Двѣтѣ пѣсни веднага млъкватъ при самий мостъ и двѣтѣ млади дружини се сбиратъ.
Момитѣ потъватъ срѣдъ марсовцитѣ, радостни кикотяния, шеговни чуруликания, размѣшани съ дебели мѫжки гласове: една минута неспокойната купчина оглашава прѣдвечерната тишина на полето, позлатена отъ единъ откраднатъ прѣзоблаченъ поздравъ на слънцето отъ върха на Люлинъ-Планина.
Отъ моста се разделихѫ. Хромата кокетка и другарката ѝ нѣмахѫ вече киткитѣ си… Те не пѣяхѫ вече; но продължавахѫ много пѫти да се извръщатъ къмъ отминалитѣ юнаци, които може-би отнасяхѫ заедно съ киткитѣ, и друго нѣщо отъ тѣхъ… Едно късче отъ сърдцето?…
Кой знай…
Дѣвойкитѣ се изгубиха въ една улица, и скоро подиръ тѣхъ – и спомена имъ.
Но цѣлата вечерь слѣдвахѫ да ми се счуватъ оние два стиха, които сега добихѫ неизразима сила, свѣжесть и поетичность, и съ такава сладостна тиха скръбь звучахѫ на душата ми, и така тѫжно, тѫжно…
Охъ, тая меланхолна есень!