Непоздравилъ.
Юнското слънце прѣвали вече задъ Лилинъ Планина. Скалиститѣ чуки на Витоша се вапцахѫ въ леко румено озарение; гѫста сѣнка лѣгаше върху зеленитѣ ѝ хълбоци. Нейния меко чупенъ профилъ по̀-рѣзко се открои въ сладката синева на небето; най-дребнитѣ рѫбове на скалитѣ, набучени по гигантскиятъ ѝ гръбъ, се исписвахѫ ясно тамъ. По тоя часъ Витоша отъ София се вижда най-хубава, най-величава и сѣкашъ, живуща, подъ мрачно-зелената си мантия отъ сѣнка и съ своето чело, увѣнчано отъ послѣдния руменъ блѣсъкъ на умирающето слънце, съ което тя размѣня послѣдни думи отъ нѣкой тайнственъ разговоръ… Но още малко – и зайдѣлото задъ Лилинъ слънце потопи въ ясно-топъль златистъ цвѣтъ цѣлия небосводъ задъ Витоша. Витоша се испрѣчи съ мрачния си и строгъ обликъ още пó-величественна, въ тоя лучезаренъ фондъ на вечернитѣ небеса, който ѝ правеше единъ ореолъ отъ слава… Сякашъ, че задъ нейния могущественъ гръбъ нѣкой далеченъ, прѣзморски пожаръ заливаше лазура съ равния прѣфиненъ отблескъ на своитѣ невидими пламъци. Какво чудно, ненагледно зрѣлище!.. Но минува още малко врѣме и тая фан ‐
тазмагория на свѣтлината се губи, небесното пространство надъ планината постепенно се обезцвѣтява, посивява, замъмнява, и вечерницата, изъ невиделица, като единъ ослѣпителенъ лучистъ ялмазъ, блѣсва и провисва се надъ самия гръбъ на планината, подобно на едно електрическо кандило спустнато отъ небесния връшникъ, когато още ни една друга звѣздица не е испъплила на него…
Но азъ се отклонихъ да говоѭ за колосалната Витоша, когато намѣрението ми бѣше да говорѫ съвсѣмъ за дребно нѣщо: за Славча Плужевъ.
Познавате ли Славча Плужевъ?
Не?
А между това, вие всѣки день го срѣщате.
Славчо Плужевъ е чиновникъ – той и неможе да бѫде друго! – Славчо Плужевъ е дребничъкъ, съ кѫса снага и съ кѫси крака, които сé бързатъ, кога вървѫтъ, и по начинъ щото да не настѫпатъ и една мравка; Славчо Плужевъ има валчесто, съ тъмна кожа лице, безъ никакво нападателно изражение – напротивъ; тумчастъ, власатъ носъ, сплюснато чело, дори надъ самитѣ вѣжди, черни широки сключени, завоевано отъ лѣса на косата; погледътъ му е боязливъ и въ непрѣстанно движение, като на солдатина – защото Плужевъ внимава да не пропусне нѣкого безъ поздравление – билъ той отъ неговото вѣдомство или отъ друго, сé едно – всѣки може да ти напакости – И въ учреждението Плужевъ е примѣръ на чиновнишко смирение и благонравие. Нѣкои слободни присмѣхулници шепнишкомъ го наричатъ задъ гърба му ту „Алексий божий человѣкъ“, ту „света овчица“, но доста силно, за да ги чуе; но Славчо се прѣструва, че нищо
не е чулъ, и продължава да е почтителенъ и сложенъ къмъ тѣхъ. Каква полза отъ прѣпирни и свади съ пакостенъ человѣкъ? – „Дѣто ще му рѣчешъ: Гаго, кажи му: Аго!“ дума шопската поговорка. Блага дума и поклонъ врѣда никому не донасятъ. Плужевъ знае много добрѣ и практикува винаги и всякъдѣ това…
- Не прѣчупва се гръбнакътъ
- Отъ единъ учтивъ мѣтанъ…
И ето защо, благодарение на това мѫдро правило, той не е ималъ до днесь за нищо да се раскайва, отъ ничие незадоволство да се безпокои, за нищо да се не коси. Той живѣеше въ своята тиха, безтревожна, спокойна атмосфера, да прощавате – като бъбрекъ въ лой.
_____
И тъй, Славчо Плужевъ, вѣчно тихиятъ, добриять, безобидниятъ, скромниятъ чиновникъ, се завърна тая вечеръ у дома си извънредно смутенъ и съ уплашено лице. Пръвъ пѫть жена му го виждаше така опадналъ и убитъ духомъ, станалъ още по̀-дребенъ отъ както си бѣше.
Хрумна ѝ, че има да чуе едно голѣмо нещастие.
— Славчо, какво е? попита тя въ силно безпокойство, а ушитѣ ѝ слушахѫ, още прѣди мѫжътъ и́ да зине да каже думата: „отчисленъ“.
Славчо клюмна глава безнадеждно.
— Ела да ти кажѫ вѫтрѣ, Пено! едвамъ издума той.
Пена го подири съ повлѣчени крака отъ страхъ.
Славчо, като се намѣрохѫ двама въ стаята, разгърна рѫцѣ, плѣсна ги и извика трагически и съ заплаканъ гласъ:
— Ахъ! Какво направихъ азъ клети! Какво ще ми дойде до главата!
„Това не е вече отчисление, тукъ има нѣщо по̀-страшно!“ помисли си Славчовица. Исписаното по лицето на бѣдниятъ и́ сѫпругъ отчаяние не и́ оставяше никакво сѫмнение за ужасната бѣда.
— Мигаръ въ комплотъ се е мѣсилъ, па сега сѫ го подушили? каза си тя настръхнала, като си припомни, че сега ставаше една многошумна политическа сѫдба…
— Чакай да ти кажѫ, че какъ съмъ дошъль отъ градската градина до дома, и незнамъ на земята ли съмъ стѫпалъ или на какво. Като излѣзохъ тази вечерь отъ канцеларията, отидохъ да се порастѫпча насам-нататъкъ… Едното ми око сé играе… Растакахъ се тукъ-тамъ, па минувамъ край градската градина, да си додѫ. На тротуара, знайшъ, много свѣтъ, като мравки. Пакъ ми играе окото… Мислѫ си азъ: има нѣщо тука… Единъ иде срѣщу мене, поглежда ме, и азъ го поглеждамъ, отминуваме. Незнамъ какво ме бъзнà. Обръщамъ се пакъ да го погледнѫ. Той се спрѣлъ, сѫщиятъ, на петь крачки отъ мене и приказва съ нашия началникъ на отдѣлението. Пено! Министърътъ! Министърътъ билъ, съ когото се срѣщнахме!
Жена му опулена чакаше да чуе страшното, което иде по̀-нататъкъ.
Плужевъ си закри очитѣ съ рѫцѣ и остана тъй неподвиженъ: само едно задушено пъшкане искачаше измежду пръститѣ му.
— Що се омълча? кажи по̀-скоро, че ми вадишъ душата отъ страхъ.
Плужевъ погледна жена си, гнѣвенъ!
— Какво още да ти кажѫ? Глуха ли бѣше? Министърътъ ми, ти казвамъ, мина край мене и азъ му не свалихъ шапка!
Пена си издъхна. Сърцето ѝ се поотпусна.
— Ти си глупецъ, Славчо. Азъ те знамъ, че си простъ, ама толкова не те мисляхъ! измъмра го тя. – Какво има отъ това толкова страшно, та си се раскисналъ такъвъ?
— Какъ какво има? Моятъ най-висши началникъ ме срѣща, поглежда ме, чувашъ ли? поглежда ме, и азъ го поглеждамъ – чувашъ ли? и азъ го поглеждамъ въ това врѣме, и не го поздравлявамъ. – Трѣбва да бѫде нѣкоя само гламава жена, та да неможе да разбере и да се хили.
— Добрѣ, че що го не поздрава, като си го видѣлъ? Дѣ ти бѣше ума?
— Ума ми, нали ти казвамъ? бѣхъ се замислилъ надъ това пусто игране на лѣвото ми око, какво ще ми донесе! И докѫдъ да се сѣтѫ, министърътъ ме погледна право въ очитѣ, и докѫдъ да се сѣтѫ… той замина.
На Пена стана жално за мѫжа ѝ.
— Не грижи се, каза тя, като поиска да го поуспокои съ по̀-благъ начинъ; първи пѫть ли се случва нѣкой да е замисленъ, да е разсѣянъ нѣщо и да не поздрави нѣкого?
— Случва се; но никой, никой! нѣма право да бѫде разсѣянъ и да не поздрави, когато този нѣкой е неговъ висши началникъ. Азъ въ мѣсеца свалямъ единъ милионъ пѫти шапката – ти пакъ земи, та я очисти съ газъ – на слѣпо и сакато се кланямъ – сега, единъ пѫть, се случва да ме срѣщне министърътъ ми, очаква поклонъ, и не приема. А той ме прѣдставилъ за награда!
И Славчо испъшка.
— Азъ ти казвамъ, че той дори не е забѣлѣжилъ това; голѣмцитѣ незбѣлѣжватъ такива малки работи.
— Именно, голѣмцитѣ… за това сѫ и голѣмци, защото забѣлѣжватъ и най-малкитѣ работи… Ние, дребнитѣ хора, сме късогледи и късоуми. Колко пѫти азъ, като отивамъ на служба, минувамъ край свети Краль, безъ да го видѫ! Послѣ се чудѫ: бе кога минахъ край черквата? Ти добрѣ ми каза: хаплю съмъ азъ…
— А азъ, като дойдé одевѣ, рѣкохъ си: тя се свърши: нашъ Славчо е испѫденъ, а кѫщицата ни – още не сме си я отплатили.
— Ти си го рѣче и го вѣрвай, продължаваше Плужевъ да се наддумва съ жена си, като желаеше да убѣди и нея въ близостьта на катастрофата; — азъ съмъ вече отчисленъ, пропадналъ човѣкъ… Да, забравихъ да ти кажѫ: когато се извърнахъ, та го видѣхъ, той казваше на началника тие думи: „Утрѣ приготви бумагата, да подпишѫ…“ Бумагата, разбирашъ? Моята присѫда азъ чухъ… И стори ми се тъй, че ме погледна сърдито, като свѣткавица бързо, ама съ крайчеца на едно си око… Ахъ, нещастенъ ази!
Пена напусто се опита да му распръсне страхуването – Беспокойствието и нея улови: възможно е сичко. Малко ли чиновници всѣки день вадатъ, за още по̀-дребни причини, и съвсѣмъ безъ причина!... Ни тя, ни той не вечеряхѫ. Плужевъ си лѣгна, като въ трѣска. Блѣноветѣ му, смутни и мѫчителни, бѣхѫ пълни въ намусения образъ на министра, който го гледа съ крайчеца на едното око, съ министерский разсиленъ, който му носи „бумагата“ на нещастието му, съ тро‐
туара на градската градина, който играе валсъ подъ нозетѣ му, и съ мрачната масса на св. Краль, на покрива на който нѣкакви си католишки попове изнасятъ тѣлото на умрѣлия Плужевъ – неговото! – за да го закопаятъ на керемидитѣ!
Зараньта той се събуди съ очи хлътнали.
— Пено, сбогомъ, каза той съ плачовенъ гласъ като тръгваше за министерството, и на очитѣ му блѣснаха сълзи; жена му и тя се неодържа и се просълзи. Сѣкашъ, че се дѣляхѫ за сетень пѫть и Славчо тръгваше на война…
Прощаване на Хектора съ Андромаха!
____
Пена чакá съ неисказана тревога връщането му за обѣдъ. Когато го видѣ, че се зададе отъ вратнята, сърдцето ѝ примрѣ: мѫжътъ ѝ пристѫпи нѣколко крачки, блѣденъ още повече, па се опрѣ до стѣната да не падне.
Тя разбра нещастието и се спустна къмъ него.
— Скоро доктора! Тичай! заповѣда тя на слугинчето, додѣто поддържаше Славча, който се мѫчеше да се закрѣпи правъ.
— Не, небива! избъбра той немощно.
Пена плачеше.
— Майчице!.. Не грижи се, Славчо! Ти да си живъ.
— Не плачи, мари! пъшкаше Плужевъ, като съ една рѫка си стискаше лѣвата страна, а съ друга бъркаше въ джеба на палтото си. Той извади отъ тамъ растворенъ министерски пликъ и го подаде на Пена.
— Чети „бумагата“, шъпне той.
— Остави сега, знамъ! ти да си жив… хленчеше тя.
Плужевъ слѣдваше пакъ да вади нѣщо отъ джеба си.
— Стой сега миренъ… Докторе! по̀-скоро виждъ какво му стана! обърна се Пена къмъ доктора, който влазяше. Той имъ бѣше съсѣдъ.
Докторътъ хвана пулса на болния. Но усѣти, че рѫката на Славча отпусна нѣщо въ неговата рѫка. То бѣше черна плоска кутийка. Докторътъ я отвори и каза:
— Орденъ! поздравлявамъ те!
Министерското писмо бѣше обикновенното съобщение, което придружава наградата.
………………………………………………………………………………………..
Славчо пролѣжа двѣ недѣли отъ палпитация на сърдцето, прѣдизвикана отъ потресението на великата ненадѣйна радость, смѣнила тъй внезапно безнадеждното отчаяние и страхъ. Отъ такъвъ двоякъ ударъ въ едно врѣме Плужевата слаба, непривикнала на никакви вълнения, природа, биде сломена.
Той умрѣ слѣдъ шесть мѣсеца отъ послѣдствията на горнята болесть.