„Ново прѣселение“
Прѣди двѣ години, като се расхождахъ изъ улицитѣ на Ючъ-Бунаръ и зѣпахъ бѣзцѣлно по бѣднитѣ дюкенчета и нещастни кѫщици, обсадени отъ зеленясали блата, видѣхъ надъ вратата на една кръчма черна табла съ подобенъ надписъ „Кръчмарница Ново прѣселение“.
Тоя надписъ ме порази – не само по своята странность – въ столицата сѫществуватъ какви не пó-чудати и фантастични – но съ нѣкаквата тѫга и меланхолия, която идеше отъ него. Имаше ли той дѣйствително нѣкаква смисъль или свръзка съ живота на кръчмаря, или бѣше просто нелѣпа измислица, просташка крѣслива реклама? Незнамъ. Но това название ме порази, сякашъ то криеше една скръбна история. Викторъ Хюго намѣрилъ на каменний зидъ на храма на Nôtre Dame въ Парижъ издълбана гръцката дума „Άνάγϰη“, и на нея фантазията му възсъздала цѣлъ миръ отъ срѣднитѣ вѣкове. Незнамъ защо ми се стори, че това „Ново прѣселение“ ще е единъ видъ малко άνάγϰη изъ мъничкото мирче, изъ блѣдното сѫществованийце на нѣкой бѣденъ нашъ братъ македонецъ, или други „гурбетъ“. А за да се проникнеше загадката
нѣмаше нужда отъ никакво дълго пѫтешествие изъ мрака на плѣсенясали епохи, а просто да се влѣзе въ кръчмата и да се поиска една чаша вино.
Азъ това и направихъ.
Вѫтрѣ ме посрѣщна ѣдъръ, шейсеть годишенъ човѣкъ въ шаечеви вѣхти дрѣхи, побѣлѣлъ вече, съ лице много набърчено, но добро и усмихнато и нѣкакъ приятелско – типъ на добродушна провинциална физиономия, каквато имахѫ наши бащи и чичовци въ турско врѣме. Той бѣше кръчмарьтъ.
Една петдесетгодишна май жена, пълна, съ дебело и кротко лице, облѣчена въ морава тъкана шаячева рокля, но твърдѣ изжулена отъ носене и съ кръпки по лактитѣ, шъташе пъргаво нѣщо тамъ. Тя бѣ жената на горния.
И двамата любезно ме срѣщнахѫ. Мѫжътъ отвори една врачкà и ме покани въ гола варосана стаичка съ масичка на срѣдата, назначена, види се, за по̀-добри гости. Жена му ми донесе порѫчаната чаша вино и влѣзна пакъ въ дюкяна.
Азъ веднага обадихъ на кръчмаря желанието, което не накара да се отбиѭ тукъ.
Той си поглади самодоволно побѣлѣлитѣ мустаци и ми каза усмихнато:
— Любопитенъ човѣкъ сте, господине, виждамъ; и други ме сѫ питали… А какъ мислите? Току тъй ли е турено това тамъ? Ние, господине, сме тракийци – аз и госпожата ми. Ваша милость дѣкашенъ сте?... А, така ли? и вие сте отъ Тракията? Хубаво. Та ние само тракийцитѣ знаемъ какво бѣше тая война и освобождението на България кой го плати… Разбирате к’во искамъ да кажѫ. Тукашнитѣ хора, шопитѣ, намѣрихѫ сичко на готово, едно охъ не рѣкохѫ, ами още разграбихѫ на турцитѣ кѫщята и дрѣхитѣ. Единъ ко‐
минъ не имъ изгорѣ!... Сега и столицата направиха у тѣхъ! Диваци, гледашъ ги, ама върви имъ – нали рекли? „Роди ме, мамо, съсъ късметъ, па ако щешъ, ме фърли на смѣтъ?“ Видишъ ли мене и жена ми? Остарѣхме, като кучета – не толкова отъ години, ами отъ лутане: четиринайсеть години, като катунари се скитаме, на чужди хора привикваме, на нови табихети се учимъ, и сѐ отъ азбуки захващаме… Отпънахме се единъ пѫть отъ гнѣздото си, па и до денъ днешенъ се носимъ, кѫдѣто ни завѣй вѣтърътъ… Иовке! Я донеси и мене едно вино!
Кръчмарьтъ пийна отъ чашата, обриса си мустацитѣ съ една чървена кърпа, па продължи:
— Та ваша милость ме питате за името, дѣто съм туриль надъ вратата. Да ви раскажѫ, та да видите, господине, моята история, тя е за прѝказъ. Тя е да се опише па да се чете. Прѣселения Вавилонски!... Ние сме клисурци, азъ и жената. Сега ни гледашъ тука кръчмари орѫфани, че за петь пари единъ часъ стоимъ на крака на шопитѣ, а друго нѣщо бѣхме ние въ Клисура. Отъ първитѣ. Дюкянъ пъленъ съ стока, гюляаджилѫкъ, тепавица, воденица, търговия съ Анадолъ. Нейсе… Въ седемдесеть и шесто въстание правимъ. Не си ли чувалъ за клисурското „топчè?“ Отъ черешово дърво направихме топове. Добрѣ. Дойде Тосунъ бей, направи плѣнъ и пожаръ Клисура – мойта кѫща, имотъ, стоки сичко – пепель. Избѣгахме по риза, да прощавате. Чували сте и вие за клисурската развала.
Настанихме се въ Сопотъ… Наздраве!... Сопотъ го незакачихѫ нея година. Отворихъ азъ тамъ дюкенче и заловихъ стария занаятъ – терзиликъ. Богъ да прости старъ майсторъ. Ние, кли‐
сурци, сички сме терезии, терезии се раждаме отъ майкитѣ си… Хѫ, въ Сопотъ. Работимъ, бодемъ, хиляда игли за пара. Но какъ какъ – искарваме залъка… Па нали го рекли? „Зàлудо работи, зàлудо не стой!“ Колко врѣме видѣхме рахатъ и тамъ? Мина година не мина, отвори се войната, руситѣ минахѫ Балкана. Оние Сопотненци, като ги хвана бѣсъ – клисурскиятъ бѣсъ! „Дайте да се подигнемъ противъ турцитѣ! – Дайте да срѣщаме казацитѣ съ попове и съ байряци!...“ Азъ – паренъ каша духа – казвамъ имъ: – Стойте бе, налѣгайте си парцалитѣ, царството българско и безъ нашата гюрултия ще стане, слушайте изгорѣлъ човѣкъ!... Кой иска да ти знай? –„Ура, ура, ура!.“ Една зарань, като се рѣче: Бѣгайте да бѣгаме! Сюлеймановата войска напада, полето почернѣло съ башибозуци… Искокнахме, господине, по чурапи съ жената. Когато се качихме на Балкана и погледнахме: – що да видишъ? цѣлъ Сопотъ пламналъ! Гори, като цигарева книга. Ето ти втора Клисура..
Челото на кръчмаря се позамрачи отъ тие тежки спомени, гласътъ му сдоби тонъ горчивъ, почти раздраженъ.
Врачка́та се отвори и единъ ючь-бунарецъ се показа.
— Добъръ день, Нягуле, какъ си? какво има? – попита гостътъ, като показваше желание да влѣзе при насъ.
Нягуль – това бѣше името на кръчмаря – се намуси.
— Лошо нѣма – добро да̀-ще Господъ! Йовке! я виждъ нѣщо ти иска тоя приятель!
Ючбунарецътъ разбра, по тоя студенъ приемъ, че е излишенъ тука и се дръпна.
— И на Сопотъ, казахме подзе пакъ Нягуль вѣчная му память. Сега на кѫдѣ? Сичкитѣ бѣгатъ нататъкъ. Сюлейманъ напира на Балкана. Едни бѣгатъ въ Севлиево, други въ Дрѣново и въ Търново. Ние съ жената – въ Елена. То свѣтъ, бѣжанци, войска, натискъ. Нѣма хлѣбъ. Изгорѣлитѣ мрѫтъ по стотина на денъ отъ тифосъ. Но слава Богу, тамъ бари отъ турци сме запазени. Захванахме пъкъ тамъ новъ занаятъ: да печемъ печенки на улицата. Свѣтъ много – яде. Въ малко врѣме скѫтахме нѣкоя и друга парица. Мина се два ли, три ли мѣсеца – не помнѫ – една нощь, като стана една врява, една олелия! – Какво е? – Турска войска напада! Светополкъ Мирски се дига! Е, отъ трънъ, та на глокъ!.. Бре, ставай мари жена, па бѣжъ – пакъ голи.
Турцитѣ напустнахѫ Елена скоро, но намъ се не връща тамъ. Оживѣ ни страхътъ на сърдцето. Сега да ти не расказвамъ кѫдѣ се скитахме и губихме цѣла година. То тегло, тегло. Сичкиятъ свѣтъ се радва, България се освободила, само ние сме слисани, станали като гламави отъ сиромашия и кахѫръ. Най-послѣ намислюваме съ жената пакъ да си минемъ въ нашата Тракия, тамъ не сме чужди. Ама дѣ? въ Клисура? Не щѫ да я видѫ… Госпожата ми пъкъ иска… Хайде. Отиваме въ Клисура. Ще се уморимъ да гледаме, брате мой, изгорѣли хора, запустѣли дворове, проклетѝя божия!... Заприличало на гробище… Па като речѫ: Йовке, тука не е за насъ! Па продамъ по̀що-за̀що мюлка и прѣсѣляме се въ Пловдивъ. Въ Пловдивъ – Румелия бѣше тогава – да сѫ живи приятели – добихъ една службица.. Полека лека позакърпихме се. Ей Боже, починахме си тамъ, рѣкохме: тукъ ще се живѣй, тукъ ще
се мре. Нѣма вече страхъ отъ турци. Българско. Намѣрихъ черква да се кръстѫ…
— Отъ главата си ти испати, що ти трѣбваше да се мѣсишъ? – обади се Нягулица, като слагаше стъклето съ вино, що порѫчахъ, и двѣ чеши.
— Кой ти се бе мѣсилъ, бе жена? Менъ политика тогава ми трѣбваше толкова, колкото и сега. Азъ знамъ кой душманинъ направи това – отъ Бога да намѣри. – Иска да каже Иовка за съединението, обърна се Нягулъ къмъ мене, като наливаше чешитѣ, пакъ съ изеснено лице. – Кой го нещеше? Радвамъ се и азъ, като сичкитѣ, отиваме да посрѣщаме князъ Александра… наздраве, приятелю… Това вино е старо винце… азъ го държѫ за благородни хора, като ваша милость… Млада жена зимай, старо вино купувай, има си дума… Да ви е сладко… Единъ день идатъ двама жандари. „Върви съ насъ!“ Тръгвамъ. Въ полицията… Какво било? „Ти си, казватъ, крилъ еди-кого си, въ двора си, дѣто го търси правителството, полицията го намѣри заровенъ въ купището! Ти си противъ съединението, ти си опасенъ, ти си прѣдатель” и тъй нататъкъ захванахѫ тѣ… Па въ една циганска талига, па хайде въ София съ единъ жандаринъ. Въ София ме приима другъ – довожда ме на границата при Царибродъ и ми казва:
— „Забранено ти е да стѫпашъ въ България!“
Изгоненъ! Бре сега, зави ми се свѣтътъ. Отивамъ пѣшѣ на Пиротъ. Тамъ, нещешъ ли, сѣщамъ се, че имаме единъ нашенецъ – Нягулъ Трухчевъ – заселенъ ототдавна, въ добро състояние, Богъ да го прости, малко роднина ми се пада. Намираме се.
— „Нягуле, казва ми, зарѣжи нашата Българѝя. Тамъ още сто години нѣма да се закроти. Това е единъ волканъ, каже. Имамъ работа за тебе, въ дюкяна си, свой човѣкъ ми трѣбва тука, вѣренъ нѣмамъ никого… Ела, нѣма да ставашъ пишманъ…“ Мислихъ, мислихъ – добрѣ ми казва човѣкътъ. Тамъ сега, въ Румелия, и много разбъркано, война съ Турция очакватъ: пакъ нѣкоя поразия и развала ще настане, и кой кой – Нягуль ще си испати – азъ си знамъ честьта… Всѣко зло за добро, думамъ си. Телеграфиша на жената, продаде́, щото може тамъ, па стане та дойде веднага при мене въ Пиротъ.
— И азъ луда, защото ли те слушахъ! Да бѣхъ знаяла… Щото пара̀ имахъ похарчихъ я за прѣнасяне, забѣлѣжи усмихнато Нягулица, която се бѣше прислонила до вратата и слушаше съ умиление мѫжовий си расказъ.
— Сега остави, Иовке: „Варено, печено – намъ било нарѣчено.“ Хѫ, дойде жената. Рекохъ: вече тука щѫ побиѭ колъ. България мила, мила, ама не ми дава едно кюшенце да поживѣѭ и азъ, както Господъ далъ, на стари години. Ама сърдцето търпи ли, брате мой, не можешъ да го направишъ друго. На бивола окото въ просото, и нашето – се́ насамъ. Па пустата имъ война отъ дѣ се зе! При Харманлий се очакваше, при нази пламна. Сѐ тъй, дѣто идѫ, нѣмамъ хаирлия кракъ азъ… Миланъ бѣга отъ Сливница; хайде, додѣ той бѣше въ българска земя, българитѣ сега стѫпатъ въ сръбска земя. Прѣвзимаме Пиротъ. Кой да се намѣри да поведе гражданитѣ да посрѣщатъ съ хлѣбъ и соль? Нягулъ. Не му стигналъ умътъ още… Стана ли, брате, миръ, остахѫ ли сърбитѣ сами господари въ Пиротъ, па дръжте сега оние,
дѣто сѫ викали „ура“ и срѣщали българския князъ… Прѣдатели! Азъ и въ Пловдивъ ми викахѫ прѣдатель… Моятъ сродникъ, горкиятъ, го сѫдихѫ съ воененъ сѫдъ и го убѣсихѫ, въ двайсеть и четире часа! Богъ да го прости… А азъ и жената плюймъ на краката си, па прѣзъ баиритѣ, нощѣ, та въ Царибродъ, отъ тамъ въ София… Йовке! това прѣселение кое става? Кѫдѣ е?... Ахъ, прощавайте малко, тамъ да отпратимъ оние хора: Йовка е самичка.
Азъ останахъ слисанъ и дѫлбоко замисленъ подиръ Нягуловото излизане. Тие безконечни прѣселяванета отъ мѣсто на мѣсто въ продължение на четиринайсеть години, бѣхѫ напечатани съ нѣкаква фаталность. Както на легендарния Скитникъ Евреинъ сѫдбата бѣше викала Нягулу: „Върви, върви!“ и той бѣше вървѣлъ. Клетитѣ хора. Всякой етапъ, който е правила българската история прѣзъ тоя срокъ, е билъ ознаменуванъ за тѣхъ съ едно прѣселение. И катастрофитѣ и радостнитѣ дни въ нашия политически животъ бай Нягулъ ги е плащалъ съ едно разорение, съ едно бѣгство. Азъ си мисляхъ, че сѫдбата на това семейство е сѫдбата на хиледи други семейства тракийски, които и до днесь немогѫтъ да си найдатъ безбѣдно пристанище, печални уломки отъ историческитѣ бури у насъ. Азъ го гледахъ сега какъ благо и привѣтливо срѣщаше мющериитѣ си. Никой не би подозрѣлъ подъ благодушната му физиономия толкова прѣтърпѣни патила. Той задушваше тежкитѣ си мисли и спомени, понеже имаше нужда не отъ тѣхъ, а отъ енергия и трудъ, за да доискара честно своето скиталческо сѫществование. Прѣзъ толковато грижи и бѣдствия той бѣше запазилъ добродушния хуморъ на прос‐
тия българинъ и разговорътъ му, безискуственъ, посипанъ съ духовити пословици, докарваше неисказано благодарение на оня, който го слушаше. И жена му бѣше разбрала добрѣ призванието си – тая бивша клисурска чорбаджийка, – сега кръчмарка въ ючбунарскитѣ блата. Тя не по́-малко отъ Нягула се видеше твърда и философка въ прѣвратноститѣ на сѫдбата. Азъ чувахъ ясното ѝ, почти младежко, чуруликане къмъ мющериитѣ, размѣсено съ веселъ смѣхъ. Тие хора извиквахѫ съчувствие. Куражътъ облагородява страданието, той му привлича не само съболезнование, но и уважение.
Честнитѣ клисурци, като се освободихѫ, дойдохѫ пакъ при мене. Азъ се готвяхъ да станѫ.
— Не, чакайте, и ние да ви почерпим… Ние, като тракийци… Много ми стана драго… Донесъ, Йовке, пакъ отъ старото, и за тебе си земи една чаша!
Ние се чукахме приятелски и пихме.
— Сега, слава Богу, добрѣ сте? попитахъ азъ.
— Нека да кажемъ „добрѣ“, господине. Ами голички сме, още. Нали знайшъ? „Камъкъ, дѣто се тръкаля, мъхъ не фаща.“
— Отъ кога сте отворили кръчмата?
— Има една година, и кѫщичката тучка е моя. Азъ най-напрѣдъ бѣхъ въ София, бѣхъ си купилъ слѣдъ три години трудене, една турска стара кѫщурка при Шарений мостъ, но прѣкарахѫ линията прѣзъ нея, та я зехѫ за улица, и тогава още едно прѣселение тука.
Нягулъ и Нягулица се изсмѣхѫ.
— Това е вече послѣднето, слава Богу, забѣлѣжихъ азъ, като си зимахъ шапката.
— И ази тъй съмъ рекълъ: отъ тукъ кракъ нѣма да мѣста вече, свѣтътъ да се прѣобърне. Заповѣдай… и Нягулъ налѣ пакъ чешитѣ.
— Ти, Нягуле, голѣмъ залъкъ лапни, голѣма дума не казвай! отзова се булка Нягулица засмѣна; па, се извърна къмъ мене и прибави шеговито:
— Послѣднето наше прѣселение, господине, ще бѫде на Орландовци1 само тамъ сме сигурни.
— И то се не знае, забѣлѣжи Нягулъ: ако имъа второ пришествие, и отъ тамъ ще се изселяме...