Отровенъ.
Той умрѣ старъ и нещастенъ, да, твърдѣ нещастенъ. Той бѣше човѣкъ отровенъ – не отъ человѣцитѣ и не отъ живота – а отъ своето себелюбие. Като казвамъ себелюбие, казвамъ много слабо нѣщо за онази змия, която му гризеше сърдцето. Полезенъ дѣятель на своето врѣме, ревнитель на народния напрѣдъкъ, той бѣше прѣстаналъ да вѣрва въ тоя напрѣдъкъ, отъ деня, въ който се видѣ принуденъ да се откаже да му служи… Отъ него день настана внезапно охлаждание къмъ всичко, що го окрѫжаваше, и се запали въ душата му култа на самопоклонинето. Той увѣри себе си, че е билъ сичко и че безъ него – нищо, че подиръ него е турена точка на всѣко добро движение. Отъ тамъ – незачитането настоящето, отъ тамъ – отрицанието на бѫдѫщето. Той се заключи тѣсно въ миналото си, като буба въ пъшкуля.
Уви, той би осталъ пакъ много щастливъ въ тая затворена атмосфера на самосъзерцанието си, ако шума отъ бийнето пулса на общественний животъ не нарушаваше покоя на егоизма му. Обвивката му не бѣше ни доста корава, ни доста непроницаема, за да го запази отъ неприятното засѣгане съ свѣта. И на всѣки часъ той се сблъскваше съ нови явления въ околната срѣда, непонятни и противни нему, той чувствоваше край себе си силата на новото течение на живота, което
сичко увличаше въ устрема си и само него отминуваше и оставяше. Други силни мишци движехѫ кърмилото на народното съзнание, други имена носеше славата на крилата си, и тие имена му се чиняхѫ като една хула възъ неговото. Неспособенъ да се отнесе великодушно къмъ буйнитѣ нàпъни на младия животъ и да привѣтствува въ тѣхъ надеждитѣ на бѫдѫщето, той се отдаваше жертва на най-черната зависть и горчива умраза противъ новото. Уединението вече не го запазваше отъ живи страдания, той виждаше на около си равнодушието и забравата, – че никой не дѣлеше раздражнението му, не се покланяше на кумира му; още по̀-малко се досѣщаше да гуди лѣкъ на парливо болящата рана на честолюбието му. И понеже му се видеше, че никой не бѣше съ него, той се обяви противъ сичкитѣ. Той запрѣзира обществото; но това прѣзрѣние не можеше да му запълни страшната нравственна пустиня, на която крѫга всѣки день се разширяваше около му.
Нещастенъ чевовѣкъ! Той би могълъ да избѣгне сичкитѣ тие терзания, ако природата да бѣше турила капчица любовь въ душата му както бѣше влѣла потокъ клокочущъ егоизмъ.
Той умрѣ отровенъ, убѣденъ, че е непризнатъ – самъ не призналъ нищо – въ пъленъ разривъ съ врѣмето, съ поколението, на които той не сфана значението, както и тѣ прѣстахѫ да подозиратъ сѫществуванието му… Той даже нѣмá отрицателното утѣшение да бѫде изложенъ на гонения; никой го не гонѝ. Гонатъ само живущата сила, която зима участие въ еволюцията на общественний духъ и мисъль. Никой не кътне една почтенна останка отъ миналото; плѣсеньта и мъхътъ нѣматъ неприятели.
Но при все това, жално. Едно подобно сѫществувание, до половината напълнено съ жива дѣятелность и посилни заслуги, имаше право да види другата половина напълнено съ миръ и благодатно съзнание за извършена длъжность къмъ общото дѣло, подзето и тикнато напрѣдъ сега отъ цѣло поколение нови работници. Това вѫтрешно удовлетворение би освѣтлило старитѣ му дни, би възрадвало душата му, при вида на величавото здание, на което той помни само основитѣ и самъ е положилъ въ тѣхъ енергията на младостьта си и огъня на своята вѣра въ идеалитѣ. Не, той не види зданието, той вижда само себе си, и се вижда много голѣмъ, защото е единъ въ пустинята, която си е образувалъ, за свое нещастие.
Когато се завръщахѫ познайницитѣ му и съгражданетѣ му отъ гробищата, дѣто бѣхѫ испратили смрътнитѣ му останки, всѣкиму отъ тѣхъ се въртяхѫ въ ума фразитѣ отъ надгробното слово, фрази тържественни, празднични и студени. Но никой не намираше въ душата си искренно и топло слово на съжаление за изгубването покойника. Дали съзнавахѫ, че той отдавна вече е билъ такъвъ и че небитието му сега влазя въ нова фаза, или подозираха свирѣпата ненависть, що мартиризираше тая бѣдна душа, дори до освобождението и́?
— Вѣчна му память! казахѫ нѣкои тѫжовно.
— Миръ на душата му! продумахѫ други.
Единъ отъ присѫствующитѣ приближи се до една група литератори тамъ, отъ испращачитѣ на покойника, които тихо нѣщо си шушняхѫ, и ги стрѣсна съ неожиданитѣ и зловѣщо знаменателни думи:
— Господа български дѣятели! умирайте млади!