Паметникътъ.
При голото и безводно село Горна-Баня, въ едно стръмно долче, шуртеше изворче.
Това изворче, едничкото, което даваше бистра студена водица на селянетѣ, благословия и благодать божия на тая изсъхнала и ожъднѣла почва, добри хора, прѣди вѣкове още, бѣхѫ го подградили съ къмънци и му закрѣпили дървено улейче, за да шурка водицата въ стовнитѣ и ведрата на напѣти моми и невѣсти, които слазяхѫ въ долчето да ги напълнятъ, по една наведена пѫтека.
Идяхѫ вечерь и младитѣ воловарчета да поѭтъ сиви волове и да закачатъ мили дѣвойки.
И шуртеше веселото чучурче, непрѣкъснато, дълги години и вѣкове, радваше селото и прохлаждаше мѣстностьта.
Никой неискаше повече отъ него – освѣнъ сé така да тече, въ долчето си, да чурулика, бъбли и пѣе.
* * *
Единъ денъ отъ София мина тука единъ ученъ человѣкъ. Той спрѣ пайтона си на високия брѣгъ, погледна чучурчето прѣзрително и си каза:
— Защо тая вода да извира тъй ниско? Тя е избрала много злѣ мѣстото си. Този долъ е несгоденъ и пѫтеката е лъзгава. Да дигнемъ водата високо и да я заведемъ на пó-добро мѣсто.
И върна се въ министерството си и написа дѫлбокомѫдъръ докладъ отъ четирийсеть листа, съ който прѣдлагаше да се поправа грѣшката на природата, която очевидно не е имала инженерски дипломъ, и да се махне извора изъ долчето, така просташки и неестетически подграденъ.
Уважаемиятъ финансовъ министръ, винаги грижливъ за естетиката на нѣщата, а особенно, за хълбоцитѣ на горнебанянки, удобри прѣдложението и натовари учения человѣкъ да земе извора изъ долътъ и го прѣнесе срѣдъ селото.
***
Отъ тогава се почнахѫ страданията на бѣдния изворъ, наруши се идилията на самотията му, прокуди се поезията му.
Спустнахѫ се роякъ копачи и зидари, въоружени съ сѣчива, и очилати инженери, натъпкани съ архитектски знания, послѣдвани отъ цѣлъ арсеналъ хидравлически уреди и инструменти.
И зафана се копань, рушене, градене! Въцари се глъчъ и движение въ мирното до тогава долче, приятенъ затулъ на задиркитѣ и любовнитѣ срѣщи на младитѣ… Испълни се бѣдното долче съ трескавъ шумъ, заехтя отъ удари на сѣчива, отъ прѣфинени попръжни и научни термини.
И заградихѫ отъ вси страни водата съ дебелъ зидъ. Плѣнената вода клочеше, пъшкаше жаловито въ своятъ камененъ затворъ, като вдовицата на майсторъ Маноля.
Само срѣдъ покрива оставихѫ една дупка – едно прозорче на гроба.
Побихѫ тамъ една висока, черна чугунна трѫба, изъ която водата бѣше длъжна да се искача, за да я заведѫтъ, прѣзъ други трѫби, тамъ, дѣто трѣбваше.
Работата кипеше въ пълний си разгаръ, науката изнасиляше законитѣ на природата, учений человѣкъ отъ финансовото министерство тържествуваше, и една струйка злато постоянно течеше, посрѣдствомъ единъ невидимъ улѣй отъ торбата на софийското ковчежничество въ кесията на дипломираний человѣкъ.
И работата кипеше. Долътъ бѣ буквално удавенъ отъ архитектски познания, отъ хидравлически уреди, отъ орѫдия за измѣрване и нивелация, отъ обмислени плнове и тънки калкулации; въздухътъ на около бръмчеше отъ рояци специални думи, технически термини, научни мѫдрословия.
Една нощь водата, вмѣсто да фръкне изъ коминя, дръпна се въ земята и се изгуби!
Тя се бѣ уплашила отъ толкова ученость!
* * *
Печално и безмълвно стърчи сега чугунната трѫба въ оглушѣлий долъ. Духовитиятъ отшелникъ на Горня-Баня, г. Ш. нарича сега тая трѫба: „Паметникътъ“!
На какво ли?