Приятелски срѣщи.
Файлетонъ
Журналистътъ Ставрòвъ, който е добъръ книжовникъ, и още по̀-добъръ наблюдатель, ми расказваше единъ день слѣдующето:
— Безъ да страдамъ отъ аристократическата болѣсть – катаръ на стомаха – и макаръ да се радвамъ винаги на добра охота, то есть да нѣмамъ нужда отъ съвѣтитѣ на доктора си, – а това не ще да каже, че нѣма защо да завиждаме на камъка – азъ имамъ правило всѣки день да обикалямъ по три пѫти градската градина. Правѭ това растѫпковане обикновенно по̀-ранко, докѫдъ тротуара е по̀-свободенъ отъ върволякъ, съ тихъ ходъ, спокойна съвѣсть и съ вида на челякъ който не желае никому зло.
Но ни единъ пѫть не е се минало безъ да не срѣшнѫ нѣколко приятели и размѣнѫ нѣколко любезни думици съ тѣхъ… Това е голѣмо утѣшение на човѣка – да се чуствува не самичъкъ, обиколенъ отъ участието на други хора, на които той не е чуждъ и тѣ не сѫ му чужди. Но искашъ ли да ти кажа право? Това внимание на прияте‐
литѣ – зимай тая дума въ смисъль на русското „знакоми“ – би ме много повече покъртяло, ако да не бъркаше едно нѣщо, едно нищо нѣщо, съвсѣмъ дребно… Какъ да ти кажѫ – чувството, съзнанието за привичностьта, машиналностьта и истритостьта на тие дружелюбни отношения.
Тѣ обаче и такива бихѫ гѫдъличкали моята човѣшка суетность, безъ да удовлетворяватъ себелюбивото чувство у мене, ако да не вѣеше отъ тѣхъ такава монотония, такава безпощадна стереотипичность! Напримѣръ, азъ винаги знаѭ кой мой приятель какво има да ми каже, азъ прѣдусѣщамъ мислитѣ му, азъ даже ловѫ въ въздуха думитѣ му прѣди да е зиналъ да ги произнесе – тъй редовно и безпогрѣшно тие мисли и тие думи и тие фрази се повтарятъ сé сѫщитѣ при всѣка срѣща съ него. Моята увѣренность въ това отношение е толкова голѣмо, щото и азъ си приготвямъ отговора въ устата, за да го кръстосамъ едноврѣменно съ неговия въпросъ, и никога се не измамвамъ.
Ето господинъ Фѫрковъ, който ме прѣсрѣща, съ леко ухилено лице, съ погледъ приятелски устременъ къмъ мене, съ своитѣ двѣ прави бръчки надъ носа – ообикновенний знакъ на дружеско настроение, – азъ знамъ, о, азъ съмъ готовъ да се закълнѫ, че ще ми зададе тие два въпроса:
— „Какъ си?“
— „Добрѣ ли си?“ – „Добрѣ“ – „Слава Богу…“ – му фърлямъ азъ краткитѣ и приготвени още отъ двайсеть раскрача отговори.
Азъ съмъ увѣренъ, че Фѫрковъ, като ми задава тие питанета, съвършенно не мисли за здравето ми, нито го интересува то въ нѣщо; той даже не сѣща значението на въпроситѣ – още
по̀-малко на отговоритѣ – защото въ тоя сѫщи мигъ той поздравлява други троица минувачи по тротуара, бута съ бастуня си едно листче отъ акация паднало на земята, и си поглежда часовника, който е двѣ минути напрѣдъ отъ пощенския.
— „Какво има ново?“ пита той.
— „Не знамъ нищо, отговарям азъ, а ти?“
— „Нищо незнамъ.“
Това бѣше знакъ, че консултацията върху моето здравье е свършена. Азъ казвамъ „сбогомъ“ и продължавамъ пѫтя си.
Кога доближавамъ до градинския входъ, който е срѣщу улица Любенъ Каравеловъ, забѣлѣжвамъ високата повѣлителна фигура на Далякова. Ето неговото грапаво, мрачно лице, неговътъ строгъ погледъ и стремителенъ носъ впити въ мене, и азъ виждамъ отдалеко на устата му насоченъ противъ мене, като запънатъ арнаутски пищовъ, въпроса:
— „Кѫдѣ се дѣвашъ?“
Но ей приближи ме, стисна ме крѣпко за рѫката, и пищовътъ гръмва:
— „Кѫдѣ се дѣвашъ?“
И веднага отговора пада, като узрѣла круша.
— „Тукъ съмъ!“
— „Кѫдѣ се губишъ?“ гръмва пакъ арнаутския пищовъ: той е съ двѣ цѣви.
При тая вариация, азъ мънкамъ нѣщо, сконфужено бъбла, но уменъ отговоръ не намирамъ.
Потруди се и ти да го намѣришъ на такова страшно питане: „Кѫдѣ се губишъ?“
Азъ се не губѭ никѫдѣ! не съмъ изгубенъ човѣкъ; напротивъ, твърдѣ почтенъ гражданинъ съмъ, плащамъ данъкъ на царщината, работѫ
по нѣколко часа на день, явявамъ се всѣкидневно при градината, даже дваждъ или триждъ прѣзъ недѣлята ходѫ до езерото!
Но немилостивий пищовъ се пълни и се готви още единъ пѫтъ… Тогасъ, като се виждамъ въ чудо, и за да прѣдварѫ гѫрмежа му, азъ схитрювамъ и попитвамъ носителя му:
— „А ти, Даляковъ, кѫдѣ се дѣвашъ?“
— „Азъ съмъ постоянно тука, у Панаха…“
— „А ходишъ ли къмъ езерото?“
— Много рѣдко… Какво ще му видѫ? Гѫскитѣ? Малко ли ги виждамъ тука?“
О, духовитъ е Даляковъ!
— „А изъ кои улици ходишъ?“
— „Какво ще ти ходѫ изъ улицитѣ?“ отговаря Даляков… „Азъ сѐ се питамъ кѫдѣ се губишъ… не те виждамъ.“ И Даляковъ се озърта.
Азъ едвамъ сдържамъ негодованието си противъ Далякова, който си въобразява, че азъ знамъ тавла, пушѫ тютюнъ и обичамъ Настратинъ ходжови остроумия въ тона на Бойка Нешовъ, и искамъ да го притиснѫ до стѣната и да му кажѫ:
„Даляковъ, освѣнъ Панаховото кафене, на тоя свѣтъ сѫществува и българската столица, и софийско поле, и Витоша, и небето, и петьтѣ части на свѣта! Но пушакътъ на Панаховото кафене ти примрѣжава очитѣ и ти не видишъ ни тѣхъ, ни приятелитѣ си… Молѫ кажи ми тука, да знамъ веднажъ за всегда: кой часъ и дѣка – въ канцеларията ли или у Панаха – да дохождамъ всѣки день да правѫ acte de présence прѣдъ тебе, само и само да ме не мислишъ за губящий се човѣкъ и да ми го не казвашъ, колчимъ, при всѣка наша срѣща, азъ ти наумѫ за сѫществованието си!“
Додѣ сглобявамъ тая Демостеновска тирада въ ума си, азъ видѣхъ, че арнаутския пищовъ измѣни посока и се насочи къмъ една друга жертва, която си подаде рѫката Далякову, и прѣди да се испраздни въ лицето ѝ, отминахъ напрѣдъ.
Слава тебе, Боже!
_____
Нѣколко бeзврѣдни шапкосваляния, нѣколко нѣми, приятелски леки поклюмвания размѣнямъ съ нѣкои господари – и се разминуваме благополучно. Но населението по тротуара сé нарасва, минувачи въ групи и отдѣлно спъватъ равния ми вървежъ и азъ си мислѭ да ли не ще е благоразумно да ударѭ прѣзъ градината, която е почти пуста… Но докѫдъ размишлявамъ това, една рѫка ме стисна за лакъта. Поглеждамъ: на лѣво отъ мене приятельтъ Кривомаждраковъ.
„А! думамъ си, кое ще бѫде първото, за да се приготвѫ… Докторската консултация ли, полицейското дознание ли, или метеорологическото наблюдение?“ Защото тоя страшенъ Кривомаждраковъ сичкитѣ ги изрежда, но не сѣкога по сѫщия редъ. Той прави, като Фридриха Великий съ тритѣ си въпроса къмъ солдатитѣ, които сички сме чели въ Олендорфовата метода… Това помисляне стана съ свѣткавична бързина въ главата ми, защото въ сѫщий мигъ когато го погледнахъ отъ лѣвата си страна, той зададе въпроса си.
Полицейското дознание! Свети Спиридоне!
— „Дѣ се дѣвашъ?“
—„ Азъ?.. тука.“
— „Тука? Не ходишъ никѫдѣ?“
— „Азъ?… извини… азъ ходѫ.“
— „Дѣ се губишъ та те не виждамъ?“ повтаря
приятельтъ, като се озърта внимателно, за да приеме и отдаде поклонитѣ.
Мене ме избива потъ. Какъ да му отговорѫ?
— „Ами ти дѣ си, та се не виждашъ?“
— „Азъ? Въ Червений Ракъ сме всѣка вечерь съ Толова, Цаклевича и Далякова… пиемъ бира, като честни хора…“ отговари съ най-естественния видъ на свѣта приятельтъ.
— „Благодарѫ.“
— „Защо не идешъ тамъ?.. Губитѣ се сé.“
Азъ измънковамъ нѣщо съ виноватъ видъ.
Но веднага по очитѣ го познавамъ, че готви другото. Кое? Азъ се приготвямъ… за консултацията.
„Благодарѫ, добрѣ съмъ!“ стои фразичката въ устата ми, изгладена, лъскава, полирована, валчеста, като билярдова топка.
Не, метеорологическото наблюдение:
—„ Днеска врѣмето хубаво…“
— „О, твърдѣ хубаво,“ повтарямъ покорно.
— „Още тая зарань бѣше ясно.“
— „… бѣше ясно, благодарѫ Бога.“
—„ Утрѣ е недѣля… Дано се задържи: искамъ да се разходѫ до Княжево да направѫ една баня… Имамъ ревматизъмъ въ лѣвата кълка.“
— „Въ лѣвата кълка? радвамъ се… дано се задържи…“ бъблѫ на посока и несъзнателно, за да се приравнѫ къмъ разсѣяното състояние на духа у Кривомаждракова.
— „Да, да,“ бъбли той, като маха на три страни шапката си съ лѣва рѫка, а съ дѣсната подфаналъ лакътътъ ми. Азъ съмъ покъртенъ отъ тая нѣжность.
„Понеже думата дойде до кълка и ревматизмъ и до болка, то, по асосиация на идеитѣ, доктор‐
ската консултация трѣбва тутакси да замѣсти горнята прѣприятна тема на разговора ни,“ мислѫ си азъ, и пакъ приготвямъ билярдовата топка.
И не се лъжа.
Кривомаждраковъ ме притиска още по̀-сърдечно до гѫрдитѣ си и, като гледа нѣкъдѣ другадѣ, съвсѣмъ на противоположна посока – както ми се стори, силеше се да прочете отдалечъ надписа на Хитровата фотография – попита ме:
— „А какъ си?“
Бухъ! Билярдовата топка.
— „Добрѣ ли си?“
Бухъ! Билярдовата топка.
Азъ имамъ двѣ. Ако стане нужда третя – нѣмамъ вече. За да се не намѣрѫ въ такова критическо положение, азъ питамъ – вѣжливость за вѣжливость:
— „Ти добрѣ ли си?“
— „Не сме добре… отговаря разсѣяно приятельтъ, защото шепкитѣ играятъ наоколо.
— „Ти остави кълката на страна; ти самъ добрѣ ли си?“
— „А, азъ съмъ добрѣ… Само кълката е малко…“
— „Ти само да бѫдешъ добрѣ.“
— „Благодарѫ.“
— „Нѣма защо.“
Пауза.
Пакъ – но това вече е извънъ програмата:
— „Какво ново? рѫгва ме внезапно носителя на кривия маждракъ.“
— „Нищо незнамъ. А ти?“
— „Незнамъ нищо.“
— „Благодарѫ.“
Нова пауза.
_____
Ето ме въ градината: приятелскитѣ поздравления добихѫ застрашителенъ размеръ. Изъ безлюднитѣ аллеи е спокойно. Азъ дишамъ свободно… Рунтавитѣ шепки на акациитѣ покровителственно засѣнятъ скамейкитѣ, които привѣтливо те канатъ да посѣднешъ и вкусишъ отъ усладата на самотията… Но азъ искамъ да се разтѫпквамъ и завивамъ покрай павильончето на книжара Чипева. Тамъ само, по близнитѣ сѣдалища, по̀-оживлено: редъ социалисти гледамъ въ рѫцѣ съ вѣстници. Ударямъ на сѣверозападъ изъ хубавата аллея, която извожда на исхода – най-блискиятъ до Александровский площадъ. Тя е пуста сѫщо. Но изведнажъ…
О! Ето го.
Ето го, искача като изъ подъ земята, като влъхва нѣкой изъ гората, гигантската фигура на приятеля Буботовский. Буботовский! Знамъ, разбойнико, какво ще ме попиташъ, и азъ съмъ въ всеорѫжието си, готовъ съ отговоръ… Трѣбва да се признаѭ, че срѣщата ми съ Буботовски, едната не е съвсѣмъ праздна и банална. Първо, защото първиятъ му обикновенъ въпросъ не е повторение на оние, които ми се зададохѫ прѣди малко диша, тъй да кажѫ, на новость, макаръ не твърдѣ прѣсна, но сè диша на ново нѣщо. Второ, винаги тя има благодѣтелно послѣдствие – за моя стомахъ – не поради нѣкакво нъравственно въздѣйствие, а защото ми дава възможность да украсѫ трапезата си съ най-изреднитѣ си закуски и разядки. Ето защо азъ съ удоволствие дочакахъ въпроса на Буботовский:
— „На кѫдѣ отивашъ?“
(Буботовский винаги се интересува за моитѣ движения изъ града).
Послѣдва обикнований отговоръ:
— „Отивамъ да видѫ за нѣщичко.“
Хитъръ съмъ азъ!
Буботовский ме разбира – умний човѣкъ отъ половина дума разбира – той ме разбра още прѣди да му отговорѫ. Мѣсястото му голѣмо лице се облѣ съ блаженно сибаритско изражение, очитѣ му станахѫ зейтиневи.
И веднага настана дългиятъ докладъ по днешната инспекция на сичкитѣ бакалници въ улица Леге, Дондуковска, Левска, Търговска, славни съ закусочнитѣ си „деликатеси“, дарове отъ благословената България, отъ „тихий бѣлъ Дунавъ”, отъ Черно-Море и Босфора, и отъ Срѣдиземно-Море. Азъ въ нѣколко минути сѫмъ всецѣло освѣтленъ върху качеството, цѣната, вкуса, аромътъ, мѣстонахождението на прѣсносолитѣ прѣстърви, копривщенскитѣ луканки, старозагорскитѣ белове, видинския черни хайверъ, сарделитѣ и рацитѣ, и авгатаря… Подиръ тоя докладъ, най-мѫчниятъ софийски Лукуль трѣбва да остане задоволенъ и да му се напълнатъ устата съ плюнки, докѫдъ трае това дѫлбоко хуманно изложение.
Подиръ като ми дава подробни насочвания, прѣпорѫки, съвѣти, забѣлѣжки, сé отъ гастрологически характеръ, за да улесни избора ми, Буботовский ме оставя съ сияющето лице на человѣкъ, който е направилъ щастливъ нѣкого – безъ да му костува нѣщо.
Буботовский не пита за политиката.
Който е врагъ на стомаха си, нека се занимава съ българската политика.
— „Сбогомъ!“ обръща се той.
— „Сбогомъ!“
— „Послѣ ми кажи мнѣнието си!“
— „Непрѣмѣнно.“
— „Сбогомъ! Ха, забравихъ! Ти обиколи и магазинъ „Свищовъ”, шумка има тамъ чудесна, но я яждъ съ английски мущардъ!“
Азъ се извръщамъ и изглеждамъ съ умиление колосалната му фигура, която се леко посгъва, за да избѣгне закачкитѣ на нѣкои клони надвиснали безочливо надъ аллеята.
Прѣкрасенъ човѣк. Право ти казвамъ, обичамъ го този великолѣпенъ Буботовский. Той е добъръ човѣкъ, той е милостивъ, той знае да се радва на великитѣ блага на тоя божий свѣтъ, които пълнатъ и сушата му, и водитѣ му, и небето му, желае и другитѣ смрътни да имъ се наслаждаватъ до воля, и не си разваля никога доброто сърдце, освѣнъ въ рѣдки, извънредни, важни случаи, напримѣръ, кога цариградска прѣстърва не може да дойде, поради карантината.
Не! Обичамъ го тозъ Буботовский!
_____
Посѣщението си до чревоугоднитѣ точки на софийския пазаръ азъ отлагамъ за по̀-късно, или за други день и прѣдпочитамъ да продължавамъ расходката си. Азъ отивамъ къмъ градинския исходъ, за да излѣзѫ на тротуара, при Александровския площадъ.
Нещемъ ли? „Вотъ тебѣ здравствуй!“ Толовъ! Приятельтъ Толовъ се подава на исхода, като живъ и здравъ, спира се, ухилилъ се лукаво, вперилъ иронически, злоради погледи въ мене, и маха ми съ рѫка да дойдѫ, понеже, дяволътъ, съглежда намѣрението ми да се спасѫ съ бѣгство изъ нѣкоя друга алея.
Азъ бѣгамъ не отъ слободия, и не отъ диващина, а отъ истинска опасность.
„Знамъ те азъ, коварно человѣче, защо ме спирашъ и какво значи тая ехидна усмивка, думамъ си азъ, тъй прилична на твоето добряшко, пълно лице! О знамъ какво ми носатъ твоитѣ богохулственни уста, но нѣма какво да правѫ: ти ме видѣ, и послѣ, приятель ми си! О приятелство! тежъкъ е по нѣкога товарътъ ти!“
Ти ще си обяснишъ безпокойството ми, като ти кажѫ, че колчимъ се срѣщамъ съ Толова, първата му дума, която ще капне отъ устата му, е да ми съобщи за нѣкоя печатна псувня противъ мене.
— „Видѣ ли какво сѫ те надѣлали?“
Това е вмѣсто добрутро, добъръ день и добъръ вечеръ! Защото Толовъ не пропуща ни една зложелателна критика, ни едно ругателство исказано срѣщу мене въ списания и вѣстници. Той ги чете, очевидно съ въсхищение и търси първия случай да ми обади тие неприятности. Сѣкашъ че е зетъ изъ героитѣ на „Саллюстовата кихавица!“ При всѣко наше срѣщане, той има поне една новинка, защото той чете сичкитѣ списанийца, и най-дрипавитѣ и най-нищожнитѣ. Като прѣдполага, че нѣкои отъ тие послѣднитѣ не четѫ, или ми сѫ неизвѣстни, той нарочно ги зема въ джеба си и любезно ми ги прѣдлага, за да ги прочетѫ… Азъ такъвъ видъ приятелско усърдие и деликатность не могѫ да разберѫ, той просто ми отравя кръвьта!
Какво ми трѣбва да знамъ кой идиотинъ що му е скимнало да пише въ идиотското си вѣстниче! Защото, колкото и безсмислена да бѫде една псувня или хула, тя е такава и ме гнѣви. Азъ не вѣрвамъ оние, които се овиватъ въ тогата на
високомѣрното спокойствие и увѣряватъ, че иматъ единъ непробиваемъ щитъ срѣщу бѣснитѣ удари на враговетѣ си: щитътъ на прѣзрѣнието къмъ тѣхъ! Тоя щитъ колкото и якъ да е, не може да запази егоизма имъ съвсѣмъ: сé една мъничка болежка ще испита той отъ тие бодвания, одрасквания, охапвания на злобата и ненавистьта. Моментални и слаби сѫ тие ощущения, но достатъчни да извикатъ една болѣзнена бръчка по челото ти, да отнематъ единъ драмъ отъ охотата ти. – Каква полза тогава?… Мене ме и фалятъ въ други списания, но този разбойникъ Толовъ никога не показва видъ, че е срѣщалъ такова нѣщо, или се пъкъ не сѣща. Сичкото му услужливо внимание състои въ това: да ме запознае съ укорите. И азъ знамъ защо прѣдпочита да ми съобщава послѣднитѣ прѣдъ първитѣ: пофалитѣ не даватъ поводъ за никакво злословие, което така сладко пада на душата на повечето хора, а докаченията сѫ съвсѣмъ друго нѣщо, по̀-интересно. Първо, тѣ даватъ единъ приятенъ случай на приятеля ми да види въ каква форма ще се изрази моятъ ядъ противъ хулителитѣ; а нему – да ги поизругае както той знае, – не по лична вражда, а просто отъ потрѣбность да кажемъ зло за нѣкого… И винаги съ съчувственъ, съболѣзнувателенъ видъ! Азъ се отърсвамъ съ пословици повече: или отговорѫ небрѣжно, че „Кучетата лаятъ, керванътъ си върви“, или пъкъ: „Защо съмъ влъкъ кога ме не лаѭтъ кучетата?“, или пъкъ съ друга такава философия кучешка… Но главното е, че азъ винаги се раздѣлямъ съ Толова въ раздражено състояние.
Ето и сега неприятното, което ще ми съобщи, е печатано прѣди двѣ недѣли въ списание „Нова Зорница“, но той сега ме срѣща, и гледай съ каква ревность бърза да ми подложи услугитѣ си!
Приближава ме. Ето лукавата, прѣдателската усмивка, която ще придружи първата му фраза.
— „Четохте ли какво ви сѫ накастрили въ „Нова Зорница?“ пита той и чака да види какво ще кажѫ.
Другъ пѫть бѣше одѣлали, сега: накастрили! Той има и още варианти на тоя глаголъ: начесали!
И кой бѣше сѣдналь да казва, че българский язикъ билъ бѣденъ! Само за думата глупавъ ние имаме толкова още разнообразни термини: простакъ, добитъкъ, овца, гарга, пуякъ, тѫпоглавъ, праздноглавъ, Тонко, незлобивъ, будала, хаплю, Михалъ, галфонъ, папинъ, гламавъ, дивакъ, наивенъ, невиненъ, добродушенъ, честенъ – тие три послѣдни термина работатъ въ столицата…
Но на думата си… И чака Толовъ да изхулѫ редактора, да се наслади отъ съзерцанието на унизителния гнѣвъ, който ще пламне по лицето ми. И той е приготвилъ нѣколко съболѣзнователни думи за мене и толкова ругателни за оскърбителя ми.
Но този пѫть решихъ да му не давамъ това удоволствие. Азъ отговорихъ сухо:
— „Сичко е право казано тамъ“.
Внезапностьта на такъвъ неочакванъ отговоръ просто го зашемети.
— „Какъ? Право?.. Съвсѣмъ напротивъ! Тоя господинъ… Азъ ви увѣрявамъ…“
— „Сбогомъ, бързамъ,“ казахъ азъ и тръгнахъ бързишкомъ, като оставихъ приятеля да се съкрушава и да увѣрява нѣщо…
_____
— „Чакайте! Чакайте! Молѫ ви!“
Кой ме вика?
Озъртамъ се.
„А! Пашаковъ, литераторътъ! Разбрахъ.“
Той тича запъхтѣнъ.
Той тича запъхтѣнъ, пъкъ азъ се потѫ какво да му отговорѫ на въпроса. А въпроса на тозъ приятель е инакъ обезпокоителенъ, опасенъ. Той ще ме пита какъ намѣрвамъ новото му произведение, което прѣди десеть дена излѣзе въ едно периодическо издание.
— „Какъ намѣрвате новото ми нѣщичко?“
Съ тоя стереотипиченъ въпросъ приятельтъ ми се обръща къмъ сичкитѣ си приятели, въ реда на които и азъ имамъ честь да бѫдѫ.
Той даже не попитва по̀-напрѣдъ: „четохте ли?“, като не му минува прѣзъ ума, че е възможно да не сме чели творението му. И като пита, той има ткаъвъ увѣренъ видъ, че си се въсхитилъ отъ прочита, така тържественно гледа и очаква да приеме и твойтѣ лаври, въ изражението на физиономията му има такава наложителность, почти повѣлителность, щото и най-храбриятъ се стѣснява да бѫде откровенъ и неделикатенъ.
— „Прѣкрасно!“
— „Не съмъ челъ по̀-образцово нѣщо.“
— „Мойтѣ поздравления!“
— „Чудесно! Въсхитихъ се.“
И капатъ ли, капатъ фалбитѣ.
Защото повечето отъ тези честни хора, едни не сѫ чели съвсѣмъ творението, други сѫ съвсѣмъ на друго мнѣние за него; но Пашаковъ е такъвъ искренъ приятель и такъвъ любезенъ жентилменъ съ сичкитѣ щото комплимента е обязателенъ и лъжата никога по̀ на мѣстото си отъ колкото тука. Защо да му праватъ неприятность? Послѣ, какво има отъ една пофала? Тя нищо не костува… „Казвай
му: аго, да му е драго“ учи народната мѫдрость.
По сияющето му лице, азъ разбрахъ, че Пашаковъ се прѣгъва подъ товара на лавритѣ си, деликатна дань на услужливото приятелство.
Той наближава, а азъ скърцамъ съ зѫби като грѣшникъ въ ада, и мърморѫ:
— „Каине! прѣдателю! убийцо! черкезино! разбойникъ кръвнишки! Какво да ти кажѫ, като съмъ прочелъ само четири реда отъ съчинението ти, а останалитѣ да знамъ че въ Черната-Джамия да ме фърлатъ, нѣма да се рѣшѫ да ги прочетѫ!.. Какво да ти кажѫ сега, нещастнико? Нудишъ ме да излъжѫ, приятелю; карашъ ме да откупѫ удовлетворението на твоята авторска суетность съ собственното си самоопозоряване, защото лъжа отъ любоугодство е самоопозоряване, извършено отъ човѣка възъ себе си… Да ти явѫ истината, която ти не искашъ и не желаешъ, даже за лице, нито си приготвенъ да я чуешъ, трѣбва ми героизмъ, за който азъ не съмъ подготвенъ сега…“
Тъй бъбрѫ азъ и молѫ провидѣнието да се намѣси въ тоя критически мигъ, да ми помогне въ голѣмата бѣда, да ми прати нѣкои други приятели – да ме отървѫтъ отъ този; или – да избухне нѣкоя ужасна буря, трескавица, гръмотевица, молний, землетрѣсения, катаклизми, свѣтопрѣдставление най-послѣ, за да не може да стане разговорътъ!
Уви, напраздно! Улицата съвсѣмъ пуста, мрътва, сѣкашъ коварно, нарочно иска да огради разговора ни отъ всѣко смущение и отвличане…
А небето? То си остая ясно, тихо; никога не ми се е сторило толкова глупаво да виси надъ земята. Нито косъмъ облачецъ нѣма, каква мълния?.. Страшната мълния сега се олицетворяваше отъ
щастливото, свѣтлото, приятелското лице, което двѣ крачка и едно палто носяхѫ по тротуара.
— „Е, какъ намирате моето нѣщичко?
Ушитѣ ми пищяхѫ, сѣкашъ ставаше нѣкѫдѣ буря.
Боже Господи! прати ми избавление тоя пѫтъ! Смили се надъ мене грѣшнаго!
_____
— „Здравствуйте, господари!“
И съ тие думи двѣ рѫцѣ се слагатъ едната на моето дѣсно рамо, другата – на Пашаковото лѣво.
„Цаклевичъ!“ извикваме и двама.
—„Спасенъ съмъ“ пошушвамъ си ниско… Юпитере, благодарѫ ти!
Цаклевичъ е общъ прятель на сичкитѣ ми приятели. Веселъ, шеговитъ, неотегчителенъ, не чете списания и критики, не пише съчинения. Въ противоположность на всичкитѣ други, той не иска свѣдѣния за здравето ми, за мѣстонахождението ми, за движенията ми; той не пита за новини столични, а напротивъ, дава ги – като му ги поискашъ, и безъ да му ги поискашъ. – И тие новини винаги сѫ прѣдложени въ привлѣкателний видъ на извънредно събитие, посолени съ множко пеперецъ и духовито прикривающи съвсѣмъ други явления.
Така, прѣди една година и половина нѣщо, тоя безцѣненъ Цаклевичъ не бѣше ли привелъ въ вълнение цѣлото софийско общество по случай на… Впрочемъ, нека да кажѫ какъ менъ съобщи новината.
— „Новото знайшъ ли?“ връхлетява ме той на срѣдъ Александровския площадъ, а лицето му разиграно отъ радостни чувства.
— „Не знамъ.“
— „Почерпи. Знамъ те, че си русофилъ, и тая новина ще те зарадва.“
— „Що има?“ питамъ азъ.
— „Много важно събитие за цѣла София и за България… Князь Леонъ или Левъ Серебрянний – какъвъ ще е тозъ князь?“ прѣсича се Цаклевичъ.
— „Русски, разбира се, отговарямъ азъ, въ Руссия мисля, че има княжеска фамилия: Серебряние.
— „Да, подзима Цаклевичъ тържественно: днесь на гарата е пристигналъ князь Левъ Серебрянний, билъ е приетъ съ почести отъ властьта и цѣлъ конвой е придружилъ колата му въ града… Важно, увѣряватъ, има… Но какво е собственно, не се знай знай ли се.“
— „Новъ опитъ за помирение?“ шепнѫ азъ повѣрително.
— „Както щѣшъ го обяснявай… Азъ ти казвамъ факта,“ продумва той тайственно.
И ми стиска рѫката, понеже се готви да си върви.
— „Кѫдѣ е слѣзълъ?“ питамъ азъ.
— „Право въ ковчежничеството!“
И Цаклевичъ си отива.
Въ ковчежничеството? тамъ му дали квартира? Не разбирамъ… Смѣта ме тозъ поразеникъ.
Ето по кой начинъ Цаклевичъ ми обади за пристигането отъ Европа вагона съ новонасѣчения сребъренъ левъ!
_____
Приятельтъ ми Ставровъ, подиръ още бъбрене, ме остави; той отиде да си прави обикновенната расходка около градската градина. Сега е срѣдъ зима, но той неотстѫпа отъ правилото си.
Вѣрвамъ и вий да сте се здрависвали съ него тамъ.