Проситель.
Прѣзъ голѣмитѣ прозорци на учреждението пролѣтното слънце фърляше широки снопове златни зари въ коридора и по варосанитѣ бѣли стѣни.
Тълпа млади, възрастни и даже прѣкарали хора мълчаливо стояхѫ до единия зидъ и се сѣпвахѫ, колчимъ се отваряше срѣднята врата на коридора; нѣкои си нетърпеливо ходяхѫ назадъ-напрѣдъ и фърляхѫ завистливи погледи къмъ оние щастливци, които бивахѫ извикани отъ разсилния и влазяхѫ прѣзъ срѣднята врата.
По лицата на тие „жаждущи смятения води“ се четеше и нетърпѣние, и досада, и немощно покорство на сѫдбата, и нѣкакво озлобление противъ съсѣдитѣ си… Гледахѫ се едни други недовѣрчиво, измѣряхѫ се съ нѣми, бързи погледи; едно напрѣгнѫто, нервно безпокойство даваше неприятенъ печатъ на физиономитѣ: сякашъ че тези хора сѣдѣхѫ на тръне…
Въ чакалната стая на единъ докторъ човѣкъ може да забѣлѣжи такива болезнени лица.
Въ стаята, къмъ вратата на която бѣхѫ вперени сичкитѣ очи, стоеше чиновника, отъ когото
зависеше раздаването нѣколко новооткрити длъжности. За тие нѣколко длъжности бѣхѫ подадени около петдесетина прошения; кандидатитѣ бѣхѫ много повече отъ числото на свободнитѣ мѣста, и чиновникътъ отъ нѣколко дена се зинимаваше съ прѣглеждането прошенията и приложенитѣ при тѣхъ документи или прѣпорѫки и съ прòбира на кандидатитѣ.
Нѣколко деня наредъ и кандидатитѣ, още отъ сутреньта и до обѣдъ, висяхѫ прѣдъ вратата на чиновника и съ мѫчително свиване на сърдцето очаквахѫ да чуѭтъ какво рѣшение се е дало на тѣхното прошение. И сѣка зарань тие просители се срѣщахѫ сѫщитѣ тука, съ своитѣ нервни физиономии, принуждено и нетърпеливо държане и ненависть въ погледитѣ.
Разсилниятъ излѣзе изъ стаята на чиновника и обяви:
— Нѣма да приема вече днесь; утрѣ елате!
Просителитѣ посърнахѫ; едно глухо мърморене се разнесе отъ купа имъ, прилично на боязливо ръмжнние отъ злѣ пркритъ гнѣвъ и незадоволство.
И пакъ мълчешката, оклюхнали, огрижени, заслазяхѫ съ клюмнали глави изъ каменатата стълба, подобно прѣстѫпници, които сѫ чули своята присѫда.
_____
Единъ отъ тие тѫжни човѣци, момъкъ съ дълго, испито, като отъ безсъници, небръснато отъ скоро лице, съ хлътнали очи и уморенъ и безпокоенъ погледъ, съ изражение на тѫпа безнадежность, заедно съ другитѣ, и той излѣзе на улицата.
Тамъ се спрѣ, поозърна се смаянъ, като истърсваше съ рѫка несъзнателно варьта отъ лакътя на извѣхтѣлото си сетре, остала отъ облѣгането на стѣната въ коридора, па тръгна съ машинални стѫпки, безъ да дига очи.
— И днесь пакъ тая история: елате утрѣ! А днесь и утрѣ сички служби ще бѫдѫтъ дадени, и пакъ щѫ остана на пѫтя, и пакъ чакай мѣсеци и година даже, докѫдъ се отвори нова служба нѣйдѣ, та пакъ да се повтори сѫщата комедия!
И той произнесе една дебела псувня ненасочена противъ никого; но отъ тая псувня сѣкашъ му падна часть отъ теготата, що притискаше гѫрдитѣ му.
Прочее, Пенчо Знаховски – Пенчо Знаховски викахѫ тоя момъкъ – испсува срѣдъ улицата нѣкого, и отъ това му поолекна.
_____
Има четири години отъ какъ Знаховски го извадихѫ отъ служба за дребна причина; отъ четири години насамъ Знаховски очаква и търси нова, слухти и души, и щомъ се появи такава, подава прошение, хлопа по порти, тъпче прагове, за да намѣри ходатаи и застѫпници, които да подкрѣпѫтъ постѫпката му. Нѣма вѣдомство, учрѣждение, канцелария, дѣто да не лежѫтъ негови прошения за служба. И сé напусто. Отпращахѫ го съ праздни рѫцѣ, по нѣкога съ увѣрения да го иматъ прѣдъ видъ за слѣдующия пѫть, а по̀-често – съвсѣмъ безъ никаква, макаръ и лъжлива, надежда!
Четири години какъ Пенчо дѣли врѣмето си между висене по вратитѣ на канцелариитѣ и из ‐
лѣжаване по кафенетата, и картоигране… Тоя лѣниво-ожидателенъ животъ му стана привичка, необходимость; затѫпи въ душата му всѣка бодрость, всѣки духъ на прѣдприемчивость… Той нито смѣеше да си помисли, че освѣнъ чиновничество, или търсенето му, може да сѫществува друго поприще на свѣта за него; и забравяше Пенчо, че прѣди да е билъ чиновникъ, той е билъ ученикъ при берберинъ, послѣ бакалинъ, послѣ дребенъ сарафинъ въ Силистра, дѣто най-напрѣдъ получи длъжность, благодарение на единъ покровитель.
А сиромашията бѣше влѣзла въ кѫщата изъ сичкитѣ врати, изъ прозорцитѣ и изъ коминитѣ. Четири дѣца, стара майка и баща, млада жена, очаквахѫ хлѣбъ, който по нѣкога имъ не идеше, понеже картитѣ не идяхѫ на Пенча… О, въ такива гладни вечери Пенчо бѣше грубъ, нетърпимъ! Той не можеше да гледа домашнитѣ. Хубавичкото крѫгло съ алени устни лице на жена му, което при сичката оскудия и неволи въ кѫщата, като на пукъ, цъфтѣше, му додѣваше, раздражаваше го съ тоя щастливъ видъ, за който Петрунка не бѣше виновата. Това мило, покорно сѫщество въ кѫщата не можеше да му докара вече радость. Казватъ, че любовьта бѣга отъ сиромашията. О, и сиромашията часто бѣга отъ любовьта – като болестьта. Зѫбътъ на глада гризе не само тѣлесния организмъ; неговото разрушително дѣйствие отива още по̀-дълбоко, до тайника на душата, дѣто се крие светото чувство на любовьта и привязанностьта… На Пенча Знаховски бѣше сичко противно у дома, и той самъ си бѣше противенъ, и свѣтътъ му бѣше противенъ! Дяволъ ги зелъ сичкитѣ!.. А службата, която сега просеше, би спасила положението, и новъ животъ би настаналъ за него.
Въскресение!… Отъ двѣ недѣли Пенчо проси; отъ двѣ недѣли той лѣга, става, живѣе, умира съ тая върховна надежда. Важниятъ чиновникъ, отъ когото зависи сѫдбата му, му дава уклончиви отговори… Защо? Какво има да мисли? Има и друга кандидатура, подкрпена отъ влиятелно мѣсто? Или се съмнява въ Пенчовата благонадежность. Или има свой нѣкой протежé?.. Ахъ, какъ той не може да търпи тоя чапкѫнинъ Чардашевски! Да му прави мили очи!… А между това, тази служба е спасението. Какъ-какъ трѣбва да се получи; пропустне ли я… но той даже не смѣеше да помисли за такъвъ случай… Не, трѣбва да се дѣйствува, сички срѣдства трѣбва Да се употрѣбѫтъ!
_____
Съ такива едни размишления въ главата Пенчо Знаховски се спрѣ прѣдъ една порта, отвори я боязливо и влѣзна въ двора… Слѣдъ нѣколко минути той излѣзе блѣденъ и бързишкомъ се запѫти изъ друга една улица. Тамъ се пакъ спрѣ прѣдъ друга порта, и влѣзе… Подиръ обѣдъ Знаховски тръгна пакъ! Той дигаше на кракъ цѣла София! Трѣбваше да се измоли, спечели, грабне службата – въскресението! Ненадѣйно лицето му се освѣтли отъ вдъхновение нѣкакво и той не се спрѣ прѣдъ никоя порта вече, ами се запѫти право у дома си.
Той се рѣши да пустне въ дѣло, както струватъ толкова разумни хора, друго ходатайство, почти винаги увѣнчавано съ успѣхъ; той даже се чудеше на своята несъобразителность, какъ по̀-рано не е се догадилъ...
Може-би други пѫть да занимаемъ читателитѣ си съ сѫдбоносното рѣшение на Знаховски и сетнинитѣ му – ако тѣхната прозорливость прѣдварително не го проникне, което ние ще съжеляваме, защото другата половина отъ този расказъ ще изгуби за тѣхъ интереса, коѝто би ѝ запазвала неизвѣстностьта.