Пустодимски.
На масата до прозореца, отъ който се видеше часть отъ голото Софийско поле и щърбий массивенъ гръбъ на Витоша, стоеше втората книжка отъ новото списание „Заритѣ на истината“.
Изъ сиромашката и тѫжна стаица, облѣченъ въ изжулено сетре съ мазенъ вратникъ, съ мършаво, съ великопостна блѣдность лице, безцвѣтно и незначително, разхождаше се угрижено редакторътъ на списанието, Станчо Пустодимски.
Редакторъ бѣше станалъ Станчо отъ два мѣсеца насамъ, подиръ като бѣше промѣнилъ разни поприща съ еднаква несполука. Появлението на списанието му нѣма̀ никакъвъ откликъ; публиката се потаеше, печатътъ се омълчаваше, като че нищо необикновенно нѣма на литературний хоризонтъ. Вмѣсто да валѫтъ порѫчки, заедно съ пощенски бонове, около Станча царуваше една атмосфера на забравеность и тѫга, много обезсърдчителна. Противъ обикновението у насъ, Станчо бѣше прѣдприелъ списание не отъ жажда за слава, или отъ желание да служи на истината – недѣйте гледа названието – нито пъкъ отъ слободия, а по съвсѣмъ практическо съображение: да удари нѣкоя парица, да се храни отъ перото. Може-би въ това
да намѣреше своята Калифорния. Смѣтката му излѣзе сбъркана: десетината наполеона – сичкото му богатство – хвръкнахѫ за двѣтѣ книжки, които му не повърнахѫ нито едната пета, и Станчо Пустодимски биде принуденъ да прѣгърне режима на най-строга сухоѣжбина.
Недоумението и досадата на Пустодимски за това равнодушие на обществото, произхождаше и отъ това още, че той, като догадливъ човѣкъ, който познава гѫдела на хората, бѣше турилъ пеперецъ въ гостбата: посипалъ бѣше нарочно списанието си съ нападки и груби ругателства противъ събратията си и списанията имъ, испсувалъ безстрашно кумири, считани до тогава неприкосновенни на пиедестала си, оплюлъ храбро симпатии общественни, принципи, традиции; потъпкалъ бѣше по Атиловски религия, корони, олтари, и най-много българската граматика!
Но, при всичкиятъ тоя лакомъ стръвъ подфърленъ на жестокото любопитство на публиката, „Заритѣ на истината“, (или на „истенната“ както стоеше на корицата на първата книжка), срѣщнахѫ едно прѣзрително мълчание, и пощенскитѣ бонове се бояхѫ отъ стаята на Пустодимски като дяволътъ отъ тамянъ.
Вратата се бутна и пощенский раздавачъ се появи на прага – той така рѣдко се появяваше! – и му врѫчи двѣ писма, адресувани на редактора на списанието „Заритѣ на истината“.
Не безъ вълнение ги распечата. Първото писмо съдържаше стихотворение отъ нѣкой ученикъ, пратено за списанието съ молба да му испрати оная книжка, въ която бѫде обнародванъ трудеца му; въ второто – единъ селски даскалъ го питаше какво плаща за прѣводи, та да му прати
единъ прѣводъ отъ русски езикъ – за млѣкопитающитѣ животни!
— Идиоти! избъбра Пустодимски и зафърли съ негодувание писмото подъ масата.
Току въ сѫщий мигъ на вратата се показа раздавача на прѣпорѫчени прсма. Лицето на Пустодимски свѣтна. „Нѣма сѫмнѣние, пощенски бонове“, помисли си той, като отваряше бързо плика.
— И тоя глупецъ-идиотъ! изкрѣщя вънъ отъ себе си Пустодимски, като се обърна къмъ пощенский служитель; – можешъ ли си прѣдставишъ такъвъ инатъ? Отъ единайсеть години насамъ този локантаджия ме гони съ писма, за нѣкаква си нещастна сумица, която му дължѫ! Сега зафаналъ да ги праща прѣпорѫчени!.. А азъ съвсѣмъ друго очаквамъ…
— Е господине, знайте какво казва една дума? „Старъ плетъ изгнива, старъ борчъ не.“ Распишете се, моля ви.
_____
Положението се влошаваше отъ день на день.
— Слушай, Станчо, каза му единъ день приятельтъ му Начевъ, въ отговоръ на негодуванието му противъ невниманието на обществото; – тукъ има едно недоразумение. Защо си прѣдприелъ списание? Не казвамъ, че не е твоя работа, (Начевъ щадеше самолюбието на бѣдния редакторъ); напротивъ, публиката като че не е способна да оцѣни твоитѣ идеи… Много сѫ рано излѣзли... Заритѣ те оставятъ гладенъ и одърпанъ… Каква полза? „Умна була, въ праздна кула!“ Остави другитѣ да озаряватъ тълпата, на които корема е ситъ; а ти
подири работа по̀-благодарна, дѣто да ти даде възможность да си искарашъ залъка. Азъ могѫ да ти прѣпорѫча такава.
— Азъ отъ литературата не излизамъ на вънъ, отговори навѫсено Пустодимски.
— И този е литературенъ трудъ, – тоестъ, трудъ съ перото; само, че съ него ще бѫдешъ сигурно полезенъ на себе си.
— Кажи.
— Господинъ Баталовъ ме просеше вчера да му прѣпорѫча нѣкой интелигентенъ момъкъ да му съставя прошения… Дава сто лева мѣсечно… Азъ помислихъ за тебе. Виждъ, и то е единъ видъ съчинителство…
Пустодимски се намрѫщи.
— Това е едно унижение за мене, каза той.
Но слѣдъ дълги убѣждения Пустодимски се врѣче да си помисли тая нощь, и ако се рѣши, утрѣ да иде въ писалището на адвокатина.
_____
На другата вечерь Начевъ дойде при него.
— Ходихъ! каза Пустодимски ядосано.
— Е?
— Прѣдстави си какво магаре тозъ Баталовъ. Прѣдлагамъ му услугитѣ си. Кара ме да му съчинѫ тамъ едно прошение, за проба. Унизително! Както и да е… Сѣдамъ, написвамъ. Той го прочита, па съ единъ сериозно-телешки видъ: – „Господинъ Пустодимски, казва, въ моето писалище ние държимъ друга, стара граматика!“ Па зафаща: „Тукъ що нѣма ѣ? тамъ що си го турилъ? Въ иматѣ не се туря!... Тамъ нѣма свръзка; тамъ излишно повторение, а тамъ пъкъ хичъ смисълъ нѣма!“ Пъкъ
азъ – ти знайшъ колко прѣзирамъ тие граматически глупости – гледамъ го и се смѣѭ… И помисли си, той още нѣма хаберъ за Заритѣ на истината! Простакъ!.. Плюнахъ му на суратя, па излѣзохъ.
— Да, Баталовъ е по природа педантъ, забѣлѣжи Начевъ, като щадеше самолюбието на бѣдний редакторъ. – Значи, нищо не станало... Има още една работа, тя е по̀-подходяща за тебе, ти пакъ около редакция ще се въртишъ…
— Дѣ?
— И недѣй се отказва.
— Кажи!
— При „Любословие“.
— При д-ръ Ставрева?
— Да.
— Ставревъ! когото азъ изругахъ въ Заритѣ?
— Той незнае, не е прѣглеждалъ… Снощи той ми каза, че му трѣбвалъ дѣятеленъ агентъ за провинцията, за събиране абонаментитѣ на списанието му. Азъ мисляхъ за тебе… Чакай, недѣй се вѫси! Виждъ, по тоя начинъ пакъ остаяшъ въ областьта на литературата и работишъ… тъй да кажѫ, за распространение на свѣтлина и истина – Ставревий журналъ нѣма друга цѣль. И ти не се отклонявашъ отъ задачата си – сичкитѣ пѫтища водатъ за Римъ – (завърши искусно Начевъ, като щадеше самолюбието на бѣдния редакторъ).
_____
Цѣла година вече Пустодимски работи пъргаво за распространение истината и свѣтлината чрѣзъ Ставревия журналъ. А което е най-главното, трудътъ му го възнаграждава и коремътъ му е доволенъ отъ свѣта…
Но Пустодимски даже не подозираше друго едно нѣщо: това дѣто се обезсмъртява името му! Понеже и той увеличи съ едно название чудовищно дългий описъ на българскитѣ периодически „мухи еднодневки“, който описъ, отъ поколение на поколение, отъ вѣкъ на вѣкъ ще занесе името на това списание и на редактора му Пустодимски до второто пришествие…