Репетиция.
Третиятъ актъ на драмата се изигра при рѫкоплѣскането на публиката. Четвъртиятъ, който бѣше най-важния, пъленъ съ много движение и критически ситуации, щеше да се почне слѣдъ единъ четвъртъ. Извѫтрѣ сцената, при спусната завѣса, съ голѣмъ тропотъ промѣняхѫ декорацията: трѣбваше да прѣдставатъ единъ площадъ въ Севилла… При излузенитѣ кулиси, до ламбата, натрупани актьоритѣ: едни съ книги въ рѫка, прѣговаряйки за послѣдень пѫть ролята си; други – улисани въ шумни приказки, въ които често пробивахѫ раздражени ноти. Скоро глъчката сдоби остъръ характеръ.
— Азъ пакъ те съвѣтвамъ, Бартовичъ, казваше единъ длъгъ, блѣдоликъ актьоръ, облѣченъ въ вѣхтъкъ срѣдневѣковенъ костюмъ, съ нѣкаква чудата капела съ перо на главата, да пазишъ приличие и да не си позволявашъ много…
— Това е ролята, господинъ Влъхвовъ; ролята ми прѣдписва нѣжность и азъ постѫпамъ нѣжно… На сцената додѣ сме ти трѣбва да забравишъ, че си мѫжь на Дàринка; тя е само дъщеря на Донъ-Фернандéца, а азъ съмъ неинъ любовникъ. Тебе ти стига, дѣто си царъ… Сѣки
ролята си… отговаряше единъ нисъкъ, русъ, грапавъ момъкъ, облѣченъ сѫщо въ костюмъ на испански грандъ, съ лице нацапано съ дебелъ пластъ бѣлило и пудра.
— Нѣжность – нѣжность, подземаше царьтъ, но защо я прѣгръщашъ истинската? Ти даже веднажъ я цалуна по ухото, Даринка се дръпна, а ти искаше по устата! Запрѣтявамъ ти, господине! И царьтъ доби свирѣпъ видъ.
— Бартовичъ, обърна се къмъ испанский грандъ единъ другъ актьоръ, който испълняше службата и на режиссьоръ; – на сцената подобни движения, които показватъ нѣжность, любовь и прочие, се праватъ присторени… Ти само показвашъ видъ, че прѣгръщашъ, а въ сѫщность не се долѣпяшъ… Влъхвовъ има право.
— Разумѣве се, разумѣве се: „на голо шега не бива“ обади се оттатъкъ единъ другъ гласъ.
Бартовичъ изгледа прѣзрително режиссьора.
— Молѫ, урокъ нещѫ… Ти когато отиваше азъ се връщахъ… Колкото за въ мимиката, господине, тамъ азъ съмъ гений.
Режисьорътъ погледна съжалително „гения“ и безъ да му възрази, обърна се къмъ царя:
— Влъхвовъ, и на тебе, позволи, да ти направѫ една нужна бѣлѣжка. Защо гледашъ въ сцената така кръвнишки? Гледай, напротивъ, ухилено, усмихнато. Тъй ти слѣдва.
— Азъ знамъ, знамъ хубаво… Но тури се на моето мѣсто, когато този будала си позволява да прави скандали прѣдъ публиката.
— Млъкъ! че ти испивашъ кръвьта! изкрѣска Бартовичъ и цѣлъ позеленяѣ даже прѣзъ бѣлилото си.
— Не ревете тамъ толкова, като магарета, почтенни господа! обади се единъ другъ дебелъ испанецъ, около когото владѣеше една лека атмосфера отъ винева миризма…
— Дигобайчевъ! забѣлѣжи режисьора на носителя на виневата атмосфера, ти я прочети си още веднажъ репликитѣ… Ти одевѣ, безъ да слушашъ суфльора, приказваше работи, които хичъ нѣма въ ролята ти… Нѣмашъ право да съчинявашъ.
— Ти господине, още трѣбва да ме похвалишъ, че не се смущавамъ, като папинъ, ами тече изъ устата.
— Па остави турскитѣ. Драмата е изъ испанский животъ, а ти: „динини́ иманѫнѫ!“ Какви сѫ тие читашки псувни?
— А кому рѫкоплѣска публиката? попита Дигобайчевъ гордо.
— Тя ти рѫкоплѣска, че я разсмивашъ, отзова се единъ актьоръ, облѣченъ въ расо на инквизиторъ; – смѣѭтъ му се, а той излазя, съ чървената си муцуна, и се кланя, кланя… и инквизиторътъ си искриви лицето карикатурно.
— Бре, нищожно животно, тебе кой те пита бръснатъ ли е владиката? изрева Дигобайчевъ и се спустна съ юмрукъ къмъ инквизитора.
— Господа! викаше режиссьорътъ къмъ двамата. Но въ сѫщий мигъ, отъ другата му страна царьтъ и испанский грандъ се счепкахѫ и се уловихя за коситѣ; при тоя сигналъ ратоборниятъ жаръ зарази и осталитѣ. Уловихѫ се съ юмруци и съ плѣсници инквизиторътъ и Дигобайчевъ, като увлѣкохѫ въ борбата и оние, които прѣговаряхѫ. Сѣкашъ, че демонъ нѣкой влѣзна въ тѣлата на актьоритѣ. Сичкитѣ ядове, зависти, злчъки на наранени самолюбия, накипѣли въ гѫрдитѣ имъ
единъ противъ други, сега избухнахѫ въ бѣсенъ неодържимъ бой. Въ продължение на една минута изъ кулиситѣ и изъ сценать плющяхѫ само удари отъ бушници и столове, размѣсени отъ псувни, и отъ писъцитѣ на актриситѣ, затекли се да растърваватъ мѫжетѣ си или да имъ помагатъ въ борбата.
Въ залата сичкий тоя смѣсенъ шумъ привлѣче вниманието. Публиката впери очи къмъ завѣсата, тя искаше да разгадае какво происхождаше оттатъкъ. Нѣкои затропахѫ съ крака.
— Това не първи пѫть бива съ нашитѣ господа актьори, обърна се къмъ другитѣ единъ прѣкаралъ господинъ, съ простодушно лице, бузясто и съ побѣлѣли бакембарди; – не си учатъ на врѣме ролитѣ, ами въ антрактитѣ сé, прѣдъ самото излазане. Сега праватъ репетиция сбиването на тълпата въ Севилла… Баримъ пó-ниско.
Въ това врѣме прѣзъ дупката на завѣсата едно око погледна къмъ оркестра и чу се гласъ:
— Музика!
Оркестрътъ гръмна и заглуши шумътъ отъ репетицията.