Савó.
Бѣдна, задушена стаичка въ една отъ старитѣ махали на София. Множество излинѣли фотографически образи по стѣната, и една карта на България, начъртана отъ невѣща рѫка; Въ ѫгъла – желѣзенъ креватъ съ тантелообточенъ чершавъ. Прѣзъ двѣтѣ ниски, на равно съ почвата, прозорчета, прѣзъ които влазя една тѫжна и кална видѣлина, виждатъ се почернѣли, гнили покриви и испокъртени зидове, които притискатъ старата, тѣсна и нечиста уличка.
При ниския мендеръ, посланъ съ извѣхтѣла басма, едно чернооко мършавичко, съ кротъкъ погледъ момиче, подгънало колѣнѣ, бѣше занято надъ книжа и тетради, расхвърляни по мендеря.
Прѣзъ отворенитѣ врачка̀ на една друга, още по̀-малка, стаичка като ко̀торка, прѣзъ която се излазяше на двора, чуваше се шумъ отъ женска шетня и требене.
— Еленке, не е ли дошло врѣме за училището? Я виждъ да не закѫснѣйшъ, обади се единъ пискливъ женски гласъ изъ которката.
Момичето се сѣпна, погледна стѣнния часовникъ и скокна веднага.— У, осемь вече минало! извика то уплашено и бързо хвана да си прибира тетрадитѣ.
— Виждъ каква си за̀хласъ; комай те подсѣщамъ два пѫти веке, измъмра я майка ѝ; – може ли такива работи да се вършатъ? На̀, книги на мендеръ, по маса… неуредъ. Да дойде човѣкъ, та щѫ се засрамѫ.
И съ тие думи Еленкина майка влѣзна въ стаята. Тя бѣше дребна женица, черноока, съ крѫгло повѣхнало, испито лице, но съ правилни чърти, съ остатки отъ прѣжна хубость, – облѣчена въ износена рокля. Само погледътъ, блѣстящъ, необикновено свѣтълъ, хвърляше живость, енергия въ уморената физиономия на тая жена.
Еленка исфръкна изъ вратата съ книжата си подъ мишница.
Почти въ сѫщий мигъ вратата се чукна. Еленина майка отвори, като си дозакопчаваше роклята на гърлото. Единъ нисъкъ господинъ въ дълго палто, съ строгъ и сериозенъ видъ, съ голѣма рошава брада, пустната на свобода, се показа на прага и влѣзе въ стаята.
— Вий срѣщнахте Еленка? Тя закъснѣ, като никога, а вие ранко идете… По̀-добре… Вижте ме, азъ не съмъ се още прибрала… Боже, какъвъ неуредъ у насъ! гълчеше засмѣна Еленината майка, като нареждаше съ пъргави движения нѣкои нѣща на мѣстата имъ.
— Е, защо сега тие церемоний, Саво̀? каза гостътъ, и сѣдна небрѣжно на мендеря, дѣто одевѣ работеше Еленка надъ уроцитѣ си.
— Забравихте ни, господинъ Балчевъ, каза Саво̀ съ усмихнато намусване на лицето; – една недѣля и повече има вече… Чакъ вчера ви видѣхме на улицата.
— Кѫдѣ вчера бѣхте съ Еленка? На расходка?
— На расходка, господинъ Балчевъ, каза Саво̀, като клѣкна при мангала, за да прави кафето. Какво, цѣла недѣля въ училището, съ уроци, занимава се; тукъ у дома – пакъ сé надъ книгитѣ. Не вдига глава. Прѣдала се цѣла на наукитѣ си и ми се хвали, че и́ турятъ добри балове… Умна е, трудолюбива е, нѣма да остане тя, като майка си слѣпа… Та ви казвамъ, господинъ Балчевъ, изведохъ я на расходка кѫдѣ Шарения мостъ – тамъ ни и видѣхте – да поглътне малко чистъ въздухъ и да промѣни… Тя съ това занимание, каквато е слабичка, прави ми грижа… Само тя ми е, сичката надежда ми е на Еленка… Още една година и́ остая, за да искара шестий класъ. И тогава само щѫ си кажѫ: Ахъ, Боже, щѫ си отдъхна азъ, клета вдовица!... А то каквото съмъ испатила додѣ я отгледамъ и въспитамъ, господинъ Балчевъ, само азъ знаѭ…
Очитѣ на Саво̀ свѣтнахѫ още повече и увлажняхѫ.
Гостътъ, който слушаше безстрастно, попита – повече за да покаже интересъ:
— Ти желаешъ да постѫпи учителка?
— Тя сама желае, господинъ Балчевъ. И какво да чини друго? Да я женѫ ли? Петнайсеть години едвамъ има… Заповѣдайте кафето… Па и азъ желаѭ. Да имамъ веке една подръжка. Малко ли години се наказвамъ азъ и се биѭ, като вода о брѣгъ, само Еленка да въспитамъ?... А вие какъ се поминувате, господинъ Балчевъ? Извинете, като се загълчѫ, па нѣма край вече! изсмѣ се Саво̀ яката и звънливо. Не могѫ та не могѫ да се отучѫ отъ това дрънкане, трѣбва да съмъ родена на нѣкоя воденица. И Еленка ми сѐ забѣлѣжва: „Мамо, смущавашъ ме!“ Такава съмъ
си родена отъ природата. Ако нѣма съ кого – съ котката хванѫ да приказвамъ… Кѫдѣ бѣхте толкова врѣме? Всѣка зарань, като испращамъ Еленка, сѐ поглеждамъ… Тая зарань, като напротивъ – тя тука… На портата ли я срѣщнахте?
— Да.
— Магарицата!... Хареса ли ви се кафето ни?
— Ти си майсторка на кафето, Саво̀, азъ такова кафе само у тебе пиѭ, каза гостътъ съ самодоволно ухилване. По нехайния начинъ на обращението си къмъ Саво̀, напротивъ, привѣтлива и сѐ деликатна въ говора си, той имаше видъ на човѣкъ, който се чувствова съ нѣкакви права въ домътъ…
— Гледахме вчера съ Еленка и платъ за рокля, ней и менъ, подзе Саво… Много хубавички и не скѫпи… Мислимъ: утрѣ иде Велиденъ, пъкъ ние: „Ката день Мара лѣпа, на голѣмъ день – слѣпа…“ Ами само зазѫбици брахме, не виждаме… и тя се изсмѣ весело.
— Разбирамъ… Кой е този, Саво̀? нали е Грудевъ? отъ Пловдивъ? попита Балчевъ, като посочи единъ портретъ въ черчеве отъ раковини.
— Той, господинъ Грудевъ, каза Саво̀, като се исчърви; – подари ми го, кога живѣяхме въ Пловдивъ… Тамъ изработи мъничка стипендия на Еленка прѣди осемь години… Познавате го? Добъръ челякъ, приятель ми бѣше… помагаше ми; то да нѣма добри хора на тоя свѣтъ, азъ незнамъ какво ще се чини.. На̀, и завчера казвахъ на баба Фонка за васъ – баба Фонка ми дохажда на гости съ чорапа – казвахъ ѝ: „Бабо Фонке, челякъ безъ око да остане, безъ приятель да не остане…“
— Какъ! не трѣбваше! издума укоризнено Балчевъ.
— Не, не споменахъ името, само тъй… каза позачървена Саво̀. — Ние съ баба Фонка си бъбримъ… и тя вдовица, като мене, утѣшава ме… когато не е тука Еленка.. – Тая карта е на България, хубава ли е?
— Доста сполучена.
— Отъ рѫката на Еленка… Искусна е въ всичко.. И азъ се гордѣѭ, тя ми е едничката надежда…
.. Когато Балчевъ си излѣзе, Саво́ остана доста врѣме замислена вьрху цвѣта на роклята, която щеше да купи на Еленка за праздника; па мина въ другата стаичка, дѣто врѣше тенджерката, за да приготви обѣда.
_____
Вечерь. Есененъ вѣтъръ духаше и разнасяше по покривитѣ сухитѣ листи, грабнати отъ дърветата. Вратата се отвори и Еленка си дойде отъ училището. Тя бѣ навела очи къмъ земята. Майка ѝ я погледна очудено.
— Какво има, Елено, ти си плакала?
Еленка се тръшна на мендеря, закри очи съ рѫцѣтѣ си и хвана да поима съ гласъ.
Саво̀ я гледаше смаяна.
— Кажи ми кой те е докачилъ, Елено?
Еленка плачеше.
— Погледни ме мари! отговори! извика Саво̀ нетърпеливо.
Еленка не прѣстаяаше да хълца, безъ да погледне нито единъ пѫть майка си.
Саво̀ кипна. Тя се развика разярена. Еленкиния плачъ и упоритото таéне причината му я
накара да излѣзе извънъ себе си. Най-послѣ Еленка издума съ задавенъ гласъ, като си криеше очитѣ:
— Едни ученички ми казахѫ… Оскърбихѫ ме..
— Кой? Какво сѫ те оскърбили? Гледай ме! Какво?
— Ти знайшъ… Азъ знамъ…
И момичето съ отчаянъ плачъ си повали лицето на възглавниицата.
Саво̀ побѣлѣ, като стена. Устнитѣ ѝ се растреперахѫ нервно, кожата по лицето и́ се изопна и слѣпна и сдоби безжизненъ цвѣтъ.
Тя разбра. Нѣколко мигновения тя стоя неподвижна съ расперени рѫцѣ и съ очи безсмислено вторачени въ Еленка.
— Знайшъ? извика тя въ изступление отъ гнѣвъ, – срамувашъ се отъ майка си! Не ме поглеждашъ? Питашъ ли мене какъ ми е, широко ли ми е около вратътъ?... Добрѣ, знай да знайшъ! Майка ти нѣма мирази цѣли петнайсеть години да те гледа, да те отхранва, да те въспитава, да не останешъ, като нея парцалъ на свѣта… Срамъ те е? Искашъ дрѣхи чисти, прилични – да се не срамишъ въ гимназията; искашъ книги, учебници, скѫпи и прѣскѫпи, трѣбва какъ какъ да те поддържамъ да свършишъ… Бари една стипендийка не можехме да сполучимъ тукъ… За тебе ми е билъ живота до сега.. Срамувашъ се отъ майка си! Заплюй я! Тъй!.. Тъй ми се пада, че не те пратихъ на чужди врата слугиня, каквато азъ съмъ била… Сега съмъ лоша. Плачи, плачи де! Знайшъ? Е знай!.. Такава съмъ, ти недѣй бѫди такава! Азъ съмъ парцалъ! Азъ съмъ вдовица… Вдовицата сѣки я гони и я гледа на криво… На вдовица и политѣ ѝ сѫ душмани… А оние, дѣто те оскьрбяватъ,
незнамъ ли ги? Билетчета прииматъ и пращатъ… Но мене видѣно!... Защо плачешъ, мари? Боже, Боже, какво да сторѫ! И сé така!... Азъ съмъ проклета майка!
И Саво̀ сѣдна на кревата си и затули съ рѫцѣ очитѣ си: тя заплака. Съвестьта не прие оправданието…
_____
Отъ тоя день вече Еленка чувствуваше една стѣна отъ студъ че я дѣли отъ майка ѝ. Тежкото сѫмнѣние, което отъ нѣколко мѣсеца на самъ бѣше се загнѣздило въ душата ѝ, като една ехидна, исчезна: тя стоеше прѣдъ истината! Тя се покори. Тя вече не загатна, нито даде знакъ, че помни и че знае нѣщо…
Само Балчева нѣмаше смѣлость да погледне въ очитѣ, кога го срѣщнеше изъ тѣхната улица. Ако можеше, тя забикаляше да го избѣгне. Даже тя трепваше отъ всѣки мѫжъ, който имаше каква годѣ прилика съ него…
Мина се още врѣме и привичката стори своето: равнодушието замѣсти прѣдишното възмущение въ душата на бѫдѫщата наставница…