Той е младъ, здравъ, интелигентенъ.
Той е младъ, здравъ, интелигентенъ.
Четире пѫти дохожда при мене.
Иде той при мене за важна работа: проси ми ходатайството за една служба. Той е билъ на служба цѣли деветь години, но прѣди нѣколко мѣсеца го исключили. Какъвъ скръбенъ видъ има тоя младежъ, колчимъ дойде да ме моли! Какъ става убитъ и усърналъ, като узнава, че залѣганията ми не се увѣнчаватъ съ успѣхъ! Послѣдниятъ пѫть, когато го видѣхъ, просто бѣше ми съвѣстно: азъ фанахъ да се чувствувамъ виноватъ… Не, неприятно става това – ще ме принуди най-послѣ да се рѣшѫ на едно отъ двѣтѣ: или да му затворѫ вратата си, или да му отсѣчѫ категорически надѣждата. Нѣмамъ храбрость ни за едното, ни за другото. Той е така нещастенъ!
_____
Днесь пакъ дойде.
Когато, по поканатата ми, той сѣдна на стола, погледътъ му въпросително се впи въ мене и лицето прѣблѣднѣ и се изопна.
— Какво? попита той.
Въ тая проста дума сега се сбираше цѣлата му душа, цѣлото му сѫщество.
Азъ му отговорихъ, че – пакъ несполука.
— Азъ немогѫ да си въобразѫ това! – извика той горчиво – азъ не могѫ да останѫ безъ служба! Азъ трѣбва да живѣѭ… Помислете си какво е моето положение! Ужасно!
И цѣлъ потокъ горчиви оплаквания, възмущения, безнадежности. Дожалѣ ми.
— Най-послѣ, помислете за нѣкоя друга работа, загатнахъ азъ свѣнливо.
Момъкътъ фърли възъ мене такъвъ очуденъ и обиденъ погледъ, щото веднага се раскаяхъ за смѣлостьта си.
— Работа! – възрази той. – пó-добре кажете ми, че не можете нищо за мене, а не се гаврете!
Азъ се опитахъ да го убѣдѫ, че въ думата „работа“ нѣма нищо обидно и зложелателно, че не съмъ ималъ ни най-малко мисъль да се подигравамъ съ нещастието му; напротивъ.
Той си зе демонстративно шапката. – Значи надѣжда нѣма? попита той, като се приближи до вратата.
— За жалость, не е въ моята сила нищо да направѫ, казахъ азъ рѣшително.
— Тогава азъ съмъ пропадналъ човѣкъ!
Дѫлбоко отчаяние се изобрази по лицето му.
Азъ се помѫчихъ да го ободрѫ и да му вдѫхна довѣрие въ сѫдбата. Разумѣва се, азъ се пазяхъ добрѣ да се не измама да му загатна думата „работа“. Той вече не би ми простилъ такова кърваво за единъ младъ, здравъ, интелигентенъ человѣкъ, като него, оскръбление.
— Благодарѫ, не ме утѣшавайте: свършено е моето.
— Какъ свършено?
— Остава ми едно: да умрѫ отъ гладъ! или да се убиѭ! Като каза тия трагически думи, той хлопна вратата и исчезна.
Да се убие?
Азъ не вѣрвамъ това, нѣма да се случи ни едното, ни другото; това сѫ думи исказани въ едно мигновенно раздразнение. Но какъ бѣха пълни съ искренностъ! Да, той ги каза въ минута на безнадежность, на отчаяне, въ съзнанието на своята горка безпомощность.
Безнадежность! Отчаяне? Безпомощность?
И замислихъ се угрижено азъ.
И рекохъ си:
О Българио! Богата си, майко; млѣчногѫрда си, здрава си, силнокръвна си, свещенна кърмачко – на немощни, безжизненни, искилени уроди! Имашъ ти богати простори за труда; ти си арена, която кани за широка дѣятелность, за велики, многоплодни начинания; имашъ полета безконечни, родовити, сочни, които оставатъ ялови; имашъ съкровища въ нѣдрата си – прѣнебрѣгнати; стихийни жажди и потрѣбности – неудовлетворени! Твоето слънце жизнедарно не запаля съ топлитѣ си лучи въ душата ни пламъка на енергията, струитѣ на твоя свободенъ въздухъ, които гълтаме съ наслаждение, не пълнатъ гѫрдитѣ ни съ жажда на горда самостоятелность, за волни полети. Не! ний сме бѣдни, ний сме жалки и малодушни. Благородний потъ на ралото, почтенната работа на занаятчийский столъ, простата и скромна слава на честно спечелений залъкъ, на тъмнитѣ труженици-герои, не ни блазнатъ, плашатъ ни, срамѫтъ ни; въ мухъла и плѣсена на мързела плуе нашата мисъль, неспособенъ за самоувѣренъ пòклатъ, за самодѣйность. Не! намъ едно трѣбва: служба, служба, служба! Не видимъ, не искаме ний друго. Тя е алфата и омегата на нашитѣ човѣшки ламтения. Да се вредимъ да бѫдемъ гости на държавната трапеза; да намѣримъ и ние едно малко мѣстце на испитата народна снага, за да забиемъ муцунката си на паразитно животно въ мѣсото ѝ и да смучимъ своя дѣлъ капка кръвчица. – Да смучимъ, да смучимъ, да смучимъ! Безъ тая капчица ний умираме, безъ нея немислимо
е сѫществованието, безъ нея – безнадеждно отчаяние, безпомощенъ упадъкъ, униние, смрътъ! Ний ще се убиемъ, ако не ни оставать да живѣемъ! Нашата расипница природа ни е дала чудни полета, планини, рѣки, гори, небе, моря – велики съблазни за труда и начинанията; дала ни е младость, мѫжка мощь, здраве, умъ, воля, запалила е въ главитѣ ни свѣтилото на разума, може-би на гения. Какво ни трѣбатъ тѣ? Безполезни дарове, досадителни, опасни блага, способни само да извикатъ на трудъ нашата мишца, на работа – нашата мисъль!
О дайте му служба!
Защото той е младъ, здравъ, интелигентенъ.