Трауръ.
— Чортъ го зелъ, гледай сега!.. казваше си съ досада и безпокойно Димитръ Кочовъ, въ кафене „Менделъ”, въ Виена, като прочиташе трети пѫть антрафилето въ нѣмския вѣстник; — тоя вѣстникъ се получва въ София и безъ друго ще е било обадено на жена ми!… Клетата! Отъ коя дата е? Отъ 22 юлий, прѣди четири дена, въ сѫщия денъ когато съмъ тръгналъ азъ. Колко страдание и скръбъ отъ едно глупаво недоразумение! По́-скоро да депеширамъ!
Кочовъ написа на крѫглата мраморна маса една телеграма и излѣзе.
Безпокойството на Кочова имаше основание: нѣмскиятъ вѣстникъ, който излазяше въ сѫщий нѣмски градъ, дѣто той, Кочовъ, бѣше прѣсѣдѣль единъ мѣсецъ да се лѣкува отъ водитѣ, обаждаше, че на 22 юлий се поминалъ тамъ българинътъ Д. Кочовъ. Тая скръбна вѣстъ безъ друго бѣше истинска, но не Димитръ Кочовъ, а Денко Кочовъ, отъ Варна, трѣбва да е умрѣлъ. Той бѣше много лошо още при Димитровото стоене тамъ.
На сутриньта сам Димитръ Кочовъ тръгна за София.
Въ вагона, прѣзъъ цѣлий пѫть, умътъ му бѣше занятъ само отъ образа на младата му жена. Той живо си прѣдставяше нейното положение въ минутата, когато нѣкой отъ ближнитѣ ѝ е обадилъ съ забикалки зловѣщия слухъ, даденъ отъ нѣмския вѣстникъ. Това безъ друго ще е станало: „Добра рѣчь на далечъ, лоша — още по̀-далечъ!“… Какъвъ ударъ, каква гръмотевица възъ главата на бѣдната Божанка!… Той примижаваше като че искаше да не види нейното отчайване и плачъ. Знаеше Димитръ, че Божанка го обичаше и му бѣше привързана искренно и страстно. Нѣжно сърдце бѣше тя… Навѣрно, сторили сѫ веднага справки, недоразумението се е обяснило, тя се е успокоила — какво благодѣяние телеграфа! Но докѫдъ е траяла неизвѣстностьта, ще е минало поне дванайсеть часа. Дванайсетъ часа такива мѫчения, смрътни безпокойствия! Та това може да застари човѣка на десеть години!
И той мисленно виждаше бѣлото миличко Божанкино лице, украсено съ черна свилена коса, залѣно съ сълзи, прѣблѣднѣло, измѣнено отъ страхове… Послѣ пъкъ, слѣдъ успокоението, — още по̀-свѣтнало и разхубавѣло отъ щастие… Той си я прѣдставяше тогава съ свѣтлолюляковата рокля, съ която тъй бѣше хубава и напѣта. Напѣта бѣше Божанка, и кокетлива — една голѣма слабость къмъ модитѣ… Коя я нѣма днесь? Но Божанка бѣше хубвичка: естественно е, хубава жена да има хубаво облѣкло. Пустичка е… Инакъ, прѣкрасна душа… Съ какъвъ радостенъ трепетъ тя ще очаква да се убѣди съ собственнитѣ си очи, че Димитръ е живъ и здравъ! И той си прѣдставяше тѣхната
по̀крътна срѣща, и прѣгръщанета, и радость…
И на гърлото му дохаждаше нѣщо горещо и въ очитѣ му бликнаха неволни сълзи.
Пѫтуването се видѣ Кочову много продължително, безкрайно. Когато влакътъ испищѣ при софийската гара, той съ развълнувано сърдце видѣ домашнитѣ дошле да го посрѣщнатъ. На чело на тѣхъ – Божанка, както обикновенно, гиздаво прѣмѣнена.
Виждането бѣше твърдѣ умилително.
Още въ пайтона, Божанка расказа мѫжу си бързо и съ растреперенъ отъ вълнение гласъ, сичкитѣ си мѫки и страхове докато разбрала истината. А разбрала я тя, дѣйствително, подиръ десетина часа. Прѣзъъ това врѣме тя не помни какъ е минала.
Димитръ я слушаше покъртенъ.
Той се не лъжеше относително чувствата на жена си. Тя го обичаше. Може би не съ сѫщата страстностъ, както той нея; но отъ сърдцето не можешъ да искашъ повече отъ колкото то може да даде… И той се усѣщаше щастливъ. Колкото за слабостьта на Божанка къмъ модитѣ, за нейната кокетливостъ, той сѫщо бѣше правъ. Желанието у нея да бѫде „ефектна“ да харесва на очитѣ (безъ сѣкаква задня мисъль), просто отъ женско тщеславие, бѣше по́-голѣмо отъ колкото той си въображаваше. Въ това дребнаво – за насъ, а за женитѣ велико – чувство, което столичната срѣда развиваше, бѣше се погълнало нѣщо отъ нейната привязанность къмъ Кочова. Суетностьта крадеше всѣки день въ сърдцето ѝ частица отъ любовьта, но частица само. Любовьта пакъ остаяше твърдѣ голѣма, доста голѣма, за да се счита единь мѫжъ щастливъ. Истина, че тази ѝ любовь къмъ мѫжъ не бѣше още подлагана на
испитня; нито тя, нито той не знаеше силата на съпротивлението ѝ. Двѣтѣ господствующи у Божанка чувства не бѣхѫ турнати още въ сблъскване, понеже Димитръ прѣдваряше сичкитѣ желания на жена си; напротивъ, тѣ живувахѫ, безъ да си прѣчатъ и безъ да си отстѫпватъ мѣстото.
* * *
На третий день отъ завръщането си, Димитръ по́-рано си дойде за обѣдъ отъ канцеларията си. Той влѣзе въ кабинета си и зема единъ новъ вѣстникъ да чете. Но той по́ прѣди се доста повъртѣ дѣ да сѣдне: канапето и столоветѣ бѣхѫ затрупани съ разни мостри, нумера отъ модния журналъ, шарени парцалчета, и други: тѣ свидѣтелствувахѫ, че прѣди малко тукъ е боравила Божинка… Димитръ изгледа понамусено тоя неуредъ. — „Гизда кѫща не гизди!“ — право сѫ го рѣкли, продума си той и се усмихна… Веднага чу женски гласове въ другата стая, въ стаята на жена си.
— Има гостенки, рѣче си той.
Разговоритѣ ставахѫ по́-живи, въсклицания нѣкакви, послѣ — фѫфлене и шумолене, каквото издаватъ платове на женски дрѣхи, рокли и тѣмъ подобни.
— А, модистката е тука, подума си Димитръ, като позна нейниятъ гласъ; — послѣдниятъ парижки журналъ пакъ е далъ работа на Божанка. Нѣкои нови парцалчета и флинтифлюшки… Тя нищо не ми е обадила.
И той продължи четенето вѣстника.
— Ахъ, шикъ! извика въсторженно модистката въ другата стая… Шикъ, шикъ, госпожа̀!
— Какъ, харесвате ли? питаше Божанка.
— Чудесно! прѣкрасно! Какъвъ ефектъ! Вие сте бѣлолика, госпожа̀, и черноока. И тоя цв ѣтъ ви иде великолѣпно. Азъ ви прѣпорѫчвамъ по-вече този цвѣтъ… Хѫ, тъй дръжте вуала… Тие фалбала… не може повече, фасонъ — раскошна работа… Вие, госпожа̀, правите царски ефектъ. Шикъ! Шикъ!
— Прѣкрасно, благодарѫ ви… Примѣрихме… Сега да ги приберѫ и махнѫ, че ще дойде Димитраки. Помогнете ми, мола ви, да се съблѣчѫ.
— А! тайно отъ мене! Сюрпризъ готви! — каза си Димитръ: — нѣкоя нова модна фантазия, съ която иска да ме зачуди ненадѣйно… Слободно дѣте. Чакай да ѝ отнема това удоволствие, да я стрѣсна… Тя не е усѣтила кога съмъ се завърналъ.
И Кочовъ стана, отиде полека, отвори внезапно вратата на Божанкината стая. Той остана вкамъненъ на прага.
Никога не се надѣваше да види това, което видѣ.
Божанка, прѣдъ огледалото, стоеше въ жалѣйни дрѣхи!
Цѣла въ черно. Дълъгъ вуалъ отъ черъ крепъ се спущаше на широки гънки прѣзъъ лицето ѝ, отъ челото до земята; другъ подобенъ – падаше отзадъ; черъ крепъ завиваше черната ѝ шапка съ черни цвѣтя и главата ѝ; дълга черна рокля съ крепови гарнитури, черни рѫкавици, черни ботини, черно всичко!
Ако да небѣше позналъ жена си въ тая зловѣща черна фигура, би я зелъ за привидѣние на Хофмана, което ходи изъ гробищата нощѣ.
Като видѣ мѫжа си, Божанка най-напрѣдъ направи движение да побѣгне, па остана, като
вдървена на мѣстото си, съ очи наведени къмъ земята.
Модистката тихичко исклинчи.
* * *
Подиръ малко изъ двора се издигна единъ голѣмъ стълпъ димъ.
Тамъ изгаряше „траура“.
Той бѣше порѫчанъ отъ Божанка още въ деня, когато получи лъжовното извѣстие за мѫжовата си смръть. При страшитѣ душевни сътресения отъ нещастието, тя бѣше имала — нѣжната съпруга — тая прѣдвидливостъ, и това мѫжество!
Донесень днесъ отъ модистката, и, за щастие, безполезенъ вече, Божанка не можà да противостои на великото искушение да си примѣри „траура“ и да се полюбува въ огледалото на себе си…