„Травиата“.
Зимното слънце биеше добрѣ въ стаята ми. Единъ голѣмъ златенъ снопъ зари, широкъ колкото прозореца, прѣзъ който минуваше, падаше наклонно възъ килима, и се прѣчупваше въ единъ ѫгълъ на писменния ми столъ, отъ което озарения късъ на сукното пламваше въ ярка зеленина.
Азъ поканихъ доктора М. да се отмѣсти на сѣнка, защото въ врѣме на разговора, той нечувствително бѣше помѣстилъ стола си къмъ прозореца и главата му, оплѣшевѣла вече надъ челото, се намираше сега подъ правия ударъ на слънчевия снопъ.
— Не, азъ нарочно дойдохъ подъ слънцето, азъ обичамъ заритѣ на слънцето. Слънцето е здраве, – каза той и продължи разговора си, който имахме.
Въ това врѣме на улицата засвири лантерна и полека отмина.
Докторътъ се услуша съ видимо удоволствие, въ талазливитѣ звукове на инструмента, които постоянно слабнѣяхѫ.
— Азъ обичамъ музиката, обичамъ звуковетѣ въобще – каза той.
— Странно деликатни вкусове у единъ рѣзачъ на човѣшко мѣсо: заритѣ и звуковетѣ! Докторе, ти очевидно си сбъркалъ призванието си, – забѣлѣжихъ му шеговито.
— Неронъ е гледалъ пожара на Римъ и свирилъ съ арфа! Едното не прѣчи на другото, – отвърна докторътъ съ сѫщия тонъ.
— Разумѣва се, ще идешъ довечера на концерта въ Славянска Бесѣда?
— Щяхъ да бѫдѫ – артистътъ е европейска знаменитость, но се отказахъ.
— Жално. Защо?
— Видѣхъ программата на концерта.
— И тя те неудовлетвори? – попитахъ азъ зачуденъ отъ мѫчния вкусъ на лѣкаря, защото въ програмата влазяхѫ кѫсове отъ най-прочутитѣ опери.
— Имаше тамъ операта „Травиата“.
— Толкосъ по̀-добрѣ.
— Азъ не могѫ да търпѫ „Травиата“, отвращавамъ се даже…
Като видѣ растящето ми удивление, той поясни:
— „Травиата“ е божественна музика, тъй я наричатъ и русситѣ: „божественная „Травиата“, азъ умирахъ за нея; но вѫтрѣ въ една нощь я намразихъ за прѣзъ цѣлия си животъ.
— Коя нощь?
— Азъ я намразихъ прѣзъ нощьта на 30 Май 1891 година, и отъ тогава не могѫ да я слушамъ безъ да ми настръхнатъ космитѣ, безъ потръпване и ужасъ. Тя е свързана съ страшни спомени за мене.
— Но каква е тази дата 30 Май?
— Нея нощь, по 11 часътъ, ме прѣведохѫ жандаритѣ въ 3-й участъкъ отъ 4-й, дѣто бѣхъ фърленъ отъ тринайсеть мѣсеца. Ти знайшъ, че азъ лежахъ въ затвора по Бѣлчевото дѣло?
Докторътъ се намрѫщи, па продължи.
— Третий полицейски участъкъ, бѣше кѫщата до хотелъ „Люксембургъ“ на Алабинска улица. Въ нея кѫща бѣше и помѣщението на Градския Съвѣтъ тогава. Часо‐
витѣ стражари съ байонети въ гърба ми введохѫ въ широка тъмна стая, дѣто едвамъ мъждѣеше отъ стѣната една ламбица. Зафанахъ да мислѫ азъ. Не бѣше на добро, дѣто ма прѣведохѫ тука: за третий участъкъ се чувахѫ най-лоши работи. Нѣмахъ за лѣжене ни постелка, ни завивка, само едни голи дъски, покрити съ прахъ и пепель. Въздухътъ вонѣйше отъ миазми на близъкъ отворенъ гиризъ… Додѣто се расхождахъ на самъ на тамъ и събирахъ мислитѣ си, прѣзъ стѣнитѣ се чу музиката на „Травиата“ – Свиряха въ градината на „Люксембургъ“. Колкото и да бѣхъ смутенъ, тие божествени звукове поосладиха душата ми. Азъ страшно бѣхъ влюбенъ въ тази опера. Напрѣгнахъ уши да чуѭ, да не пропусна ни най-слабия тонъ. Отъ една страна се тревожахъ, че ме турихѫ тука, въ нова неизвѣстность; отъ друга страна се зарадвахъ, понеже всѣка вечерь до срѣдъ нощь щяхъ да се растушавамъ съ концертитѣ. Щяхъ така да имамъ единъ видъ другарь, една жива тварь, така да кажѫ, съ която да си съобщавамъ чувствата и да си разсѣвамъ мрачнитѣ мисли на затворнический животъ… Помисли си: въ 4-й участъкъ тринайсеть мѣсеца цѣли не чухъ не музика, ами и уличния шумъ не чухъ, ами и човѣшки гласъ: стражарътъ, що ми носеше да ямъ, бѣ му забранено да говори! Когато пѣвицата свърши, азъ ми се искаше да се присъединѫ къмъ рѫкоплѣсканията.
Докторовото лице се замрачаваше повече и повече; очитѣ му паднахѫ на земята, той остана замисленъ.
— Отъ това, което ми казвашъ, азъ разбрахъ едно: че ти, напротивъ, имашъ причина още повече да си признателенъ на тая чудесна „Травиата“.
Докторътъ ме погледна значително, като че ми казваше: „чакай, не съмъ свършилъ още!“ и продължи своята спокойна, равна рѣчь, каквато му бѣше свойствена, безъ риторически украшения, и която азъ се мѫчѫ по възмож‐
ность да прѣдамъ тука съ пълната простота и искренность, която я запечатваше.
— Публиката рѫкоплѣскà съ въсхищение и съ бисъ и азъ се приготвихъ пакъ да слушамъ пѣвачката, която трѣбваше да повтори. Тя запѣ пакъ операта. Ненадѣйно чувамъ, нѣйдѣ близко, като изъ подъ земята, едно изохкване: „Леле мале!“ и другъ шумъ: бухъ!; пакъ: „леле мале!“ и пакъ: „бухъ“! и сé тъй: „леле мале!“; – „леле мале!“ – и слѣдъ сѣко едно: бухъ! „Травиата“ цѣпеше въздуха, но азъ вече я не чувахъ. Косата ми щръкна, потъ затече по челото ми. Приближихъ до прозореца, който намѣрихъ забравенъ полуотворенъ – отъ това и гласоветѣ дохождахѫ до мене. Надникнувамъ и що да видѫ? Прозорчето на избата, което гледа въ коридора, на равно съ земята, освѣтено. Прѣзъ него видѣхъ какво ставаше въ избата отъ дѣто идяхѫ гласоветѣ. Тамъ имаше четирима прави хора – стражари, а на земята простренъ единъ вързанъ човѣкъ, така овитъ съ вѫже и неподвиженъ, щото ако да не издаваше гласъ, щѣхъ да го земѫ за нѣкой другъ прѣдмѣтъ. Тоя човѣкъ го бияхѫ, и той ревеше. Кой бѣше? Непознахъ. Като намѣрихъ този добъръ постъ, азъ рѣшихъ да гледамъ какво ще стане по̀-нататъкъ. Гнусно ми бѣше онова зрѣлище на срѣдневѣковни звѣрщини; но нѣмахъ сила да се откопчѣѭ отъ прозореца. Потътъ се лѣйше, като градъ. Азъ очаквахъ сѫщото съ мене. Сега разбрахъ защо ме приведохѫ тая нощь тука. Тоя зимникъ нарочно бѣ мѣсто за инквизиция. Да не бѣхѫ забравили прозореца, нѣмаше и азъ нищо да чуѭ прѣзъ дебелата стѣна, макаръ, че обладавамъ остъръ слухъ, какъвто обикновенно се образува у ловцитѣ… Благодарение на тоя мой остъръ слухъ, азъ чувахъ ясно тие подземни викове: „леле мале!“ и ударитѣ по човѣшко тѣло. Тие удари не бѣха отъ тояга – тоягата прави другъ звукъ, – а отъ прочутитѣ пѣсъчни торби, за които много бѣхъ слушалъ, до дѣто бѣхъ свободенъ. Сега виждахъ съ очитѣ си и слушахъ съ ушитѣ си тие ужаси – вързанъ
човѣкъ, по срѣдъ нощь, подъ земята, да истѣзаватъ така жестоко! Главата ми бръмчеше. Усѣщахъ като че съмъ въ нѣкое безисходно мѣсто, обиколенъ отъ чудовища и ужасни гадове, готови да ме раскъсатъ… Четире петь минути пауза. Рѣкохъ: „свърши се, сега мой редъ иде“… Не, пакъ зафанахѫ: Бухъ! и „олеле мале!“ и страшни охкания. – „Мильо!“ – извика единъ (хубаво чухъ, че се извика „Мильо!“), завържи му устата! Завързахѫ му устата. Клетникътъ вече не гъкна. Само звуковетѣ „бухъ“ не прѣстаяхѫ. А въ „Люксембург“ рѫкоплѣскания! „Травиата“ трети пѫть се зафащаше и възнасяше изъ нощния тихъ въздухъ. И рѫкоплѣсканията, и тя ми се видѣхѫ сега по̀-страшни и отвратителни отъ скърцането на зѫбитѣ въ ада. Такива страхотий и такова въсхищение едно до друго! Пѣсень и охкания облѣгнати гърбомъ; отъ оная страна на зида играй пръчката на капелмайстера, отъ самъ – пѣсъчната торба. Най-дълбокото варварство на двѣ крачки отъ най-прѣфинената цивилизация! Та тая цивилизация бѣше подигравка, богохулство, срамъ!.. „Травиата“ ли? Тя ми се погнуси. Погнуси ми се цѣла България! Трѣбваше да се пролѣѭтъ порои българска кръвь, да лѣгнатъ двѣста хиляди русски тѣла по нашитѣ полета и балкани, та да бѫдемъ честити да видимъ въ Свободна България, въ столицата ѝ, въ пѫпа на столицата ѝ, повторение на сцени отъ правосѫдие и варварщини на мрачнитѣ срѣдни вѣкове!
Докторътъ плюна съ омерзение. Зафаналъ спокойно рѣчьта си, той не се одържа къмъ края, а кипна, като волканъ. Очитѣ му заблѣстѣхѫ отъ негодование и отъ сълзи. Той бришеше усилено съ кърпа потътъ по челото си, който пакъ бликваше, и ходеше назадъ-напрѣдъ изъ тѣсното пространство мѣжду писмений ми столъ и прозореца. Стаята му стана тѣсна. Той прѣживяваше изново страданията на оная страшна нощь.
Като си почина, той продължи:
— Настана пакъ малко мълчание, па се чухѫ стѫпки въ коридора. Азъ треперѫ. Чувамъ, че идатъ много нозе и като че носатъ нѣщо тежко. Отминахѫ моитѣ врата и въ другата стая, отъ лѣво, струполихѫ на дъскитѣ нѣщо меко, отпуснато и тежко, като човѣщки трупъ, и се чуваше разливане вода отъ стовна. Никакви гласове не се чувахѫ. Азъ очаквахъ да се бутне моята врата, за да ме грабнатъ жандаритѣ да ме заведѫтъ въ зимника. Докѫдъ чакахъ тъй съ примрѣло сърдце, чухъ слаби охкания въ стаята отъ лѣво, дѣто стоварихѫ нещастника. Той се окопитваше и пъшкаше, ама тъй, като човѣкъ, който скоро ще умре, който е въ агонията си. Азъ погледнахъ прѣзъ рѣзкитѣ, дѣто свѣтеше. Видѣхъ човѣкътъ развързанъ, но сé прострѣнъ. Не го познахъ; тая физиономия не бѣхъ виждалъ другъ пѫть. Лицето му бѣше мокро отъ нѣщо чървено, около устата. Той бѣше проблювалъ кръвь. Бѣхѫ го удряли въ гѫрдитѣ. Само отъ това може да се случи такова нѣщо… До зараньта и прѣзъ деня не чухъ да му се даде медицинска помощь. Поне менъ да бѣхѫ извикали… Той сé пъшкаше и агонизираше. Чакъ на другия день, докторъ*** влѣзе само една минута при него. Азъ чухъ, че му каза само тие думи: „Проклети, сине! тъй ти се пада! Пукни!“ и го испсува на майка, па си излѣзе безъ да го прѣгледа. Азъ се възмутихъ! Това бѣше по̀-голѣмо безчеловѣчие и отъ стражарското! Само въ България свещенната наука може да се опозори отъ такива характери!.. Още единъ день се мина, и болниятъ исчезна изъ стаята…
— Какво стана?
— Научихъ се чакъ послѣ, слѣдъ петь мѣсеца, когато бѣхъ оправданъ отъ Военний Сѫдъ и освободенъ. Той биль нещастниятъ **, който бѣ арестуванъ по сѫщото дѣло, по което и азъ, невинно. Сѫщата оная нощь и той билъ приведенъ отъ други участъкъ въ тоя при „Люксембургъ“. Отъ участъка билъ занесенъ нощно врѣме въ
болницата, а отъ болницата, пакъ нощно врѣме, въ гробищата, и закопанъ неопѣнъ!
Ти разбирашъ сега, че азъ немогѫ да идѫ на концерта, дѣто има да се свири „Травиата“.
Докторътъ имаше право.