Три грѣшки.
Сичкото общество се смѣеше съ гласъ подиръ расказа на майора Ш. А майоръ Ш. бѣше расказалъ, наистина, прѣсмѣшна история, що му се случила въ Парголово, едно отъ аристократическитѣ дачни селца около Петербургъ.
Влѣзъль въ великолѣпната градина съ раскошни фонтани и чудесенъ шалè на княза Х., сѣдналъ на едно столче въ аллеитѣ, исчукалъ съ бастуня си и зарѫчалъ на младата княгиня М., фрайлина на императрицата, да му донесе селтерска вода! Ш. погрѣшно зелъ градината за общественна расходка, княжеский шале – за ресторанъ, а князовата дщерка – за прислужница на посѣтителитѣ. Фрайлинта на императрицата, като разбрала, че е българинъ, учтиво му посочила градината, дѣто може да утоли жаждата си.
— И сега се конфузѫ отъ грѣшката си, – добавяше майорътъ; — а тогава стори ми се, че се сбрахъ, тъй на купъ, станахъ на топка и мòжахъ да се поберѫ въ орѣхова черупка отъ смущение и срамъ.
— Азъ бѣхъ жертва на подобна грѣшка съ една дама, – каза господинъ Д…, – и макаръ, че тя не бѣше обитателка на Аничковий Дворецъ и това се случи не тъй далеко, а тука въ градината, при оная маса, азъ
просто щѣхъ да умрѫ отъ срамъ, прѣзъ една минута само, за своята диващина и разсѣяность.
— Де, раскажи!
И сичкитѣ наострихѫ уши, готови, жъдни за смѣхъ, къмъ който ги застърви расказътъ на майора.
Господинъ Д. продължи:
— Вървѣхме съ доктора Л. тамъ, изъ оная аллея. Веднага той съзрѣ на една маса доктора Ц. съ госпожата му и отиде да се здравише съ тѣхъ, което и азъ направихъ, понеже се познавамъ добрѣ съ Ц., а отъ части и съ госпожата му. Азъ я знаяхъ, че е другоземка, англичанка, и едвамъ баткаше български прѣди шесть мѣсеца, когато послѣдний пѫть приказвахъ съ нея. Колко останахъ смаянъ когато сега я намѣрихъ подмладѣла на десетина години и че говори така свободно, правилно и изящно български, както никога не съмъ чулъ чужденецъ да говори!… Азъ неможахъ да се одържѫ да и́ не искажѫ удивлението си, и ѝ направихъ голѣмъ комплиментъ – не за расхубавяването и́ – това би било неловко прѣдъ мѫжа ѝ, макаръ и крайно приятно ней – а заради прогреса ѝ въ българскиятъ язикъ.
Тя се изчърви силно и измънка нѣкакво скромно извинение.
Мъжътъ ѝ стана чървенъ, като патладжанъ, и като ме погледна съ изумление прѣзъ златнитѣ си очила, каза доста спокойно:
— Вий сте много любезни, но жена ми далеко не говори българский язикъ, както се слѣдва…
Но азъ не отстѫпахъ отъ позицията си.
— Моля, защо толкова скромность? Госпожата владѣе български, като българка, и по̀-добрѣ отъ българка. Моитѣ горещи комплементи, госпожо, пакъ!
— Че госпожàта е българка! каза ми докторътъ зачудено.
— Съвършенна българка: не само по язика, но и по душа, и по чувство, отговорихъ азъ съ апломбъ.
— Да, и азъ за такава я считамъ, – забѣлѣжи юристътъ, като се усмихна на жена си, която още се руменѣйше отъ удоволствието, което ѝ направихѫ моитѣ фалби.
Ние се простихме съ тѣхъ и продължихме расходката си нататъкъ.
— Че ти гъркиня ли считашъ госпожа Ц.? – попита ме докторътъ небрѣжно.
— Не. Защо мислишъ, че я зехъ за гъркиня?
— Защото тя е родомъ отъ Мустафа-Паша, сѫща българка; но понеже татъкъ има и гърчоля, помислихъ, че я считашъ гъркиня или гръкоманка. Азъ така разбрахъ твоитѣ комплементи…
— Сънувашъ ли, докторе? Ц. води англичанка!
Докторътъ се искикоти.
— Какъ, ти я земà за англичанката?
— Ако да не стоеше при Ц., щяхъ да я зема съвсѣмъ за друга, така много се е измѣнила въ хубость и младость и наумява бившата г-жа Р-ва, вдовицата!
— Та тя е самата! Тя е сега госпожа Ц. Съ англичанката г-нъ Ц. се разведе прѣди петь мѣсеци.
Азъ бѣхъ втрещенъ!
Това откритие провали земята подъ мене. Пламнахъ отъ срамъ и побѣснѣхъ противъ себе си! Моето заблуждение бѣше толкосъ пó-дебелашко и непростително, че азъ се познавахъ съ госпожа Р-ва, съ чийто покоенъ мъжъ бѣхме блиски; па си спомнихъ, че и билетъ извѣстителенъ получихъ отъ г-нъ Ц. за повторния му бракъ.
Додѣто азъ се съкрушавахъ и терзаяхъ въ безполезни вайкания за грубата си до неприличие невнимател‐
ность, докторътъ се кикотеше до дънерътъ на една акация.
Не ми остаяше друго, ами да сторѫ като него. Половина часъ се прѣвивахме и стискахме коремитѣ си; но понеже привлѣкохме вниманието въ градината, качихме се въ единъ пайтонъ и бѣгахме на полето, при „Ханчето“ чакъ – за да се досмѣемъ.
— Такива недоразумения често се случватъ въ живота, по̀-често даже отъ колкото въ комедиитѣ и водевилитѣ, – каза Воеровъ, книжовникътъ; – най-неправдоподобнитѣ сплитания, най-изумителнитѣ фарсове и квипроквота, които костуватъ толкова трудъ на авторитѣ, за да ги измислатъ, въ живота се случватъ по най-простъ начинъ, съвсѣмъ просто: едно обикновенно сгрѣшаване на име, едно припознаване може да породѫтъ най-вратоломната верига отъ грѣшки… Шекспировата Комедия отъ грѣшки е много невѣроятна, но още по̀-много – възможна… Азъ самичъкъ прѣди двѣ недѣли бѣхъ героятъ на едно ужасно недоразумѣние, отъ което Молиеръ би се възползувалъ за една гениална комедия.
— Воеровъ, раскажи!
— Дойде при мене Дуковъ и ми каза, че докторъ Шумковъ ни кани на чай вечерьта по деветь часътъ. Съ докторъ Шумковъ се познавамъ лично много добрѣ, но никога у дома му не бѣхъ ходилъ и съ семейството му се непознавахъ, та ми бѣше неловко да се въсползувамъ отъ това интимно приглашение. Но Дуковъ настоя, защото обѣщалъ, и Шумковъ ще ни чака, па и вечерьта ще ни бѫде една отъ най-приятнитѣ въ срѣдата на това любезно и образовано семейство. Докторъ Шумковъ желае особено да говоримъ по литературата: ако и самъ да пише малко, но той силно се интересува отъ книжовни въпроси. И госпожата му е образована жена. Облѣкохъ се вечерьта прилично и когато да тръгна къмъ докторъ Шумкова, получихъ записка отъ Дукова, че му се случила прѣчка, по азъ непрѣмѣнно
да ида и самъ у Шумкова, който се е приготвилъ и ни се надѣва, и да го извинѫ. Помислихъ малко, решихъ да идѫ. Неприлично щеше да бѫде ни единъ да се не яви отъ насъ; послѣ, и не знаяхъ дѣ другадѣ да прѣкарамъ вечерьта.
Господинъ Шумковъ заварихъ, че четеше вѣстникъ. Той ме прие твърдѣ сърдечно, исказа ми удоволствието си, че ме види, прѣдстави ме на жена си, която намѣрихъ парадно облѣчена, като че ще излазя! Азъ извинихъ господинъ Дукова, и Шумковъ изрази съжаление, защото доста добрѣ се познавали съ него. Разговорътъ ни отиваше занимателенъ, врѣмето минуваше неусѣтно. Госпожа Шумкова е прѣлестна и умна жена, съ прости обращеня; една атмосфера отъ фамилиярность и сърдечность царуваше около мене въ тая кѫща, дѣто влѣзохъ почти чужденецъ. Поднесохѫ ми хубаво чървено чирпанско вино и мезе – копривщенска луканка. Чай не пихме, при всичко, че „на чай“ бѣхъ виканъ. И други отстѫпления отъ програмата забѣлѣжихъ: щѣхме да приказваме повече за литература, но на нея само минутно се спрѣхме, и то на юридическата – ви знайте, че докторъ Асѣнъ Шумковъ зима участие въ нѣкои юридически списания. Но това не попрѣчи на занимателностьта на бесѣдата, озарявана отъ приятната и умна намѣса въ нея на милата домакиня. По единайсеть и половина часътъ азъ станахъ и си зехъ сбогомъ, като благодарихъ домакинитѣ за любезностьта; тѣ ми се издължихѫ съ подобенъ-же комплиментъ и съ признателность за сторената тѣмъ честь. Докторъ Шумковъ прибави даже, че се „фелицитира“ за моето посѣщение, защото инакъ – рискували да скучаятъ до сега въ театра, за дѣто зели билети. Азъ се посконфузихъ и на моето извинение, че съмъ побъркалъ, – и той, и тя протестирахѫ и повторихѫ поканата си и другъ пѫть да заповѣдамъ. За господинъ Дуковъ неспоменахѫ.
Ето какъ прѣкарахъ вечерьта си у докторъ Шумковъ.
Слушателитѣ се спогледахѫ, разочаровани.
— Че какво особенно има тука? каква работа има Молиеръ въ твоето приключение? Най-обикновенното и банално посѣщение, каквито ставатъ хиледи въ София! извика Петровъ.
— Чакай, Петровъ! забѣлѣжи му единъ.
Нѣколко души вече се кискахѫ… Вѣроятно, разбрахѫ що слѣдва.
Воеровъ ги погледна ухиленъ и продължи:
— Развѣзката завчера стана. Завчера се видѣхъ въ Славянска Бесѣда съ Дукова, и му расправихъ какъ приятно съмъ прѣминалъ у докторъ Шумкова. Току що приказвахме, приближи се до насъ единъ високъ, чернокъ, слабъ господинъ, подаде си рѫката Дукову, па като си я подаде и мене, прѣдстави се и се назова: Докторъ Шумковъ! разбирате? Иванъ Шумковъ – докторъ по филологията! – Той исказа радость за познанството си съ менъ, покани ни на чай – когато обичаме да идемъ съ Дукова – и го смъмрà, че го излъгалъ и не одържалъ обѣщанието си да му иде съ менъ оная вечерь.
Азъ и Дуковъ се погледахме втрѣщени. Види се, той ме зе за голѣмъ лъжецъ или умопобърканъ, а азъ се зехъ за най-нещастния дуракъ на свѣтътъ.
Въ единъ мигъ ми стана ясно сичко, що ми се видѣ странно и тъмно у Шумкова, юриста, който съвсѣмъ не е очеквалъ гости тогава.
Прѣди да дамъ врѣме на Дукова да пошушне, побързахъ да го извлѣчѫ на вънъ, и, нà дали нѣкога такъвъ омерически смѣхъ е гърмѣлъ изъ стълбитѣ на Славянска Бесѣда…
Дигна се общо кикотене съ приплитане глумливи забѣлѣжки, което привлѣче вниманието на околнитѣ маси, както и на публиката, що се расхождаше.
Господинъ Д., героятъ на втория расказъ, стана, като каза:
— Виждамъ, че минуватъ г-нъ и г-жа Ц. Да идѫ да искамъ извинение, че излѣзохъ прѣдъ тѣхъ такъвъ дивакъ!
— А азъ щѫ идѫ да питамъ Шумкова II, който се задава, видѣлъ ли е по̀-голѣмъ отъ мене? каза Воеровъ.
Весели смѣхове ги испращахѫ.