Украсилъ столицата.
Сѣки, който го познаваше прѣди двѣ години, помни какъ бѣше съвсѣмъ други човѣкъ господинъ Бучински: лекъ, приятенъ и веселъ; винаги въ добро расположение на духа, което имаше заразително дѣйствие възъ другитѣ. Той търсеше тогава обществото, което сѫщо го търсеше; интересувахѫ го сичкитѣ новини градски, и сичкитѣ общи въпроси, и най-добритѣ мезелици, и политиката, и сѫдбата на Бисмарка, и даже литературата…
Сега вече господинъ Бучински е съвсѣмъ противното. Той не е оня, който бѣше… Навель е глава къмъ земята, сé замисленъ, сé съсрѣдоточенъ, сé подъ товара на нѣкоя тайна съкрушителна грижа. Нему ще остане свѣта!… Усмивката бѣгала отъ лицето му, радостьта ненамира почва въ сърдцето му — тя е тамъ чуждинка, — дѣто се гнѣзди червеятъ на нѣкоя вѣковѣчна мѫка. Ни въ общество вече, ни въ кафенета, ни въ градини нѣма да се мѣрне. Овдовѣли сѫ отъ господина Бучински
растушни мѣста. Политиката му вдъхва отвращение; сѣкашъ — и сичкиятъ свѣтъ! А литературата? Боже мой! Той повръща назадъ сичкитѣ списания и вѣстници, които, по старъ навикъ, редакциитѣ му праватъ честъ да му испрашатъ. Не му е до вѣстници на Бучински.
Какво има тоя бивши приятель на свѣта и на живота? Какъвъ враждебенъ демонъ го отстранява отъ тѣхъ? Защо има видъ толкова нещастенъ?
Оние, които сѫдaтъ повърхно, казватъ че господинъ Бучински е жертва на нѣкаква ипохондрия.
Други увѣряватъ — тайни домашни бѣди…
Други — мислатъ друго.
Други — пъкъ нищо не мислатъ, защото се неинтересуватъ за господина Бучински.
А работата е съвършенно проста.
Господинъ Бучински има… има… — нека да кажѫ смѣло — има нова кѫща на три ката, или триетажна, както се изражаватъ учено софиянцитѣ.
Новата кѫща на три ката — ето разрѣшението на загадката.
И погледнете, както е приведенъ къмъ земята, не личи ли, че тежи на гърба му товара на три ката?
И гледа той днесъ своята кѫща и си дума:
— Въ земята подъ тая кѫща, и въ зидоветѣ и́, и въ сводоветѣ и́, и въ стаитѣ и́, и въ покрива и́ заровихъ и здраве и имане и спокойствие. И отъ какъ станахъ ступанинъ на тая кѫща, сичкитѣ радости свѣтовни ме напустнахѫ и животътъ ми се напълни, вмѣсто тѣхъ, съ полици, съ дългове неисплатими, срокове, визити на банката, залози, актове, нотариуси; съ поправки, доправки, прѣп‐
равки, испра́вки, расправки; съ борба съ небеснитѣ дъждове и снѣгове и урагани, съ борба съ подземнитѣ софийски води, които праватъ отъ избитѣ ми езера, дѣто ти дохажда искушение да се удавишъ; и съ калпави наематели, и съ чудо даждия: държавни, градски, окрѫжни, училищни, желѣзнични, водяни, буклучави, и съ жълти и чървени хартийки, що ми носатъ бирници, и съ призовки и сѫдби съ майстори отъ двѣ години насамъ — и всичкий тоя потопъ отъ безобразия се струпа върху моятъ животъ, защото единъ день господинъ Бучински пожелалъ да украси столицата!
И тая кѫща, вмѣсто да ме радва, ми е умразна и ужасна, като единъ саркофагъ, въ който е закопанъ моя душевенъ миръ!
* * *
Но единъ день гражданитѣ, и кафенетата, и улицитѣ, и вѣстницитѣ видѣхѫ пакъ господина Бучински; и господинъ Бучински бѣше пакъ ясенъ и щастливъ, както напрѣдъ. На въпроситѣ на слисанитѣ си приятели, той отговаряше лукаво-ухилено, като отсичаше единъ голѣмъ рѣзенъ коприщенска луканка:
— Нѣма да живѣѭ съ Стара-Планина я?
Но какъ стана това чудо? Сполучи най-послѣ да побѣди сичкитѣ мѫчнотии господинъ Бучински? Или имъ привикна? Или се примири философски съ положението си? Или що?
Не, господинъ Бучински направи още по̀-добрѣ отъ сичкитѣ тие:
Той продаде кѫщата!
И главно, сполучно: той зема̀ почти половината отъ цѣната, колкото му струваше.
И сега господинъ Бучински нѣма вече ни грижа, ни дългъ.
Истина, той още ходи малко наведеничекъ къмъ земята.
Гръбнакътъ му бѣше прѣчупенъ за всегда отъ тежестьта на тритѣ ката!