Un cas de psychologie.
Незнамъ дали сѫ много щастливи хората, които неумѣятъ да приказватъ. Но несъмнѣнно е, че тѣхното общество не е отъ най-веселитѣ. Человѣкъ, който е лишенъ отъ дарбата да води занимателенъ и уменъ разговоръ е за оплакване. Той може да е уменъ, но се показва неразвитъ и ограниченъ, може да има най-добритѣ намѣрения на свѣтътъ, да е пъленъ съ искренностъ – неговата рѣчъ е неубѣдителна, неговитѣ увѣрения се чинатъ неправдоподобни. За такъвъ онеправданъ най-добрия съвѣтъ е – да мълчи. Мълчанието може да му донесе сполука, съ него той има голѣмъ шансъ, даже и когато е глупавъ, да бѫде зетъ за уменъ човѣкъ, – или да избѣгне сглупяванията му…
Не на халосъ една свѣтовна поговорка дума: „Говоренето е сребро, мълчанието – злато.“
_____
Господинъ Маргаритовъ е обаче сладкодуменъ човѣкъ.
Винаги усѣщамъ благодарение когато случаятъ ме срѣщне съ него на улицата. Такава срѣща за мене е една приятна минута, която порасва на часове… Той знае моята слабость, и за това, колчимъ ме зърне отдалечъ, неговото честно, сериозно, малко високомѣрно лице съ ху‐
баво прошарена брада, грижливо подстригана, и съ златни очила съ шикозно увисналата на тѣхъ черна връвчица, се усмихва привѣтливо, задлъжително, почти пригласително, и той веднага насочва стѫпкитѣ си къмъ мене, както и азъ моитѣ къмъ него.
Господинъ Маргаритовъ не само, че е приятенъ човѣкъ, но още и мой старъ познайникъ. Той има свѣтско обращение – знакъ, че много врѣме се е тръкалъ о чуждо общество; рѣчьта му е увлѣкателна, умна, фразитѣ му сѫ закрѫглени и изящни, думитѣ обладаватъ точность и изразителность. Темитѣ си Маргаритовъ има безкрайно разнообразни, той ги зима изъ сичкитѣ обстоятелства, изъ сичкитѣ области на живота, той ги лови изъ сичкитѣ сфери, споредъ както случая, или вдѫхновението му подскаже. И по сичкитѣ прѣдмѣти е еднакво вѣщъ, самоувѣренъ и краснорѣчивъ. Завиденъ даръ! Единъ пѫть завоевалъ разговора, той го не испуща отъ властьта си, както и мене – отъ обаянието на сладкодумието си. Могѫтъ лакти да ни мушкатъ на тѣсний тротуаръ, могѫтъ груби крака да настѫпатъ нашитѣ, могѫтъ учтиви поклони да ни здрависватъ – това не може нито да ни смути, нито да ни отвлѣче. Разговорътъ – той цѣлъ се държи отъ Маргаритова – отива плавно, непрѣкъснато, невъзмутимъ въ своето величественно течение. Той прилича на една рѣка многоводна, съ широки и меки завои, безъ скокове и прѣсѣклици. Темата ще бѫде изстискана, като лимонъ, обърната наопаки, като рѫкавица, и само тогава изоставена, а менъ – дадено конжѐ.
И какви не теми намира Маргаритовъ съвършенно случайно, необяснимо, просто фанати съ рѫка изъ въздуха!
Напримѣръ, веднажъ той ме занимава цѣлъ часъ върху голотата на софишско поле: по такъвъ голъ прѣдмѣтъ той намѣри възможностъ да приказва много богато и съ много изобилие отъ цвѣтя на краснорѣчие; другъ пѫть ние за‐
мръкваме на въпроса за скръбний упадъкъ на нашето вѣстникарство. Макаръ и да не четé вѣстници, той умѣ дълго да говори за съдържанието имъ; други пѫть Маргаритовъ ми приковава вниманието съ описанието хубостьта на ромѫнкитѣ въ Букурещъ – (ний отъ тамъ се познаваме). Маргаритовъ, падналъ на тая нѣжна почва, говорѝ съ вдъхновението на поетъ и съ тънката вѣщина на единъ десетгодишенъ тъпкачъ на тротуаритѣ и булевара при брѣговетѣ на Дѫмбовица… Или пъкъ, разговора ще е върху скѫпотата на наемитѣ въ София и грубостьта на климата ѝ и слугинитѣ ѝ, (господинъ Маргаритовъ е още цвѣтущъ ергенъ!); или – по страстний въпросъ за пенсиитѣ – жизненъ за него, жизненъ въ най-тѣсното разбиране на думата, защото моятъ приятель живѣе отъ народната признателность, за заслуги емигрантски – охъ, шумния булеваръ при Дѫмбовица! – или дохажда редъ на Корейската война. Тая скучна война, безинтересна за европееца, глупава война, дохажда обаче въ краенъ, отчаянъ случай.
_____
Послѣдний пѫть разговора бѣ по нѣмската литература. Маргаритовъ четé, но само по нѣмски.
Той ми говорѝ за Хайне, когото е челъ съ въсхищение. Хайне го обайва съ своята нѣжна и ефирна духовитость, а по тънката ирония, той нѣма равенъ. По тоя случай той ме питà челъ ли съмъ поемата „Германия“– ; мина послѣ на класицитѣ: Виланда, Шиллера, Гете. Не, тѣ го неплѣняватъ: много сѫ класически, сирѣчъ много несъврѣменни – той търси свѣжесть въ литературата, както я търси и у женитѣ, (послѣдното той ми каза ниско, съ значителна усмивка); прѣдпочита имъ той Шопенхауера, Ауербаха. Шопенхауеръ е отрицателенъ философъ, дѫлбокъ, но тежъкъ. Врагъ заклетъ на доктринитѣ на Фихте и Шлегеля, той туря въ съчине‐
нията си неукротимъ песимизмъ, той гледа мрачно на човѣка, безнадежно на живота; но въ самия него живѣй хрисимъ, веселъ и самодоволенъ човѣкъ. Двойственность на поетъ! Маргаритовъ ми загатна даже, че при сичката отрицателность на философскитѣ си въззрѣния, той е обичалъ много паритѣ, както и другиятъ – Ауербахъ, противникъ на женския полъ, обявенъ мизогинъ ималъ обаче слабость къмъ своята възрастна и дебела слугиня… Тоя разговоръ, така неусѣтно бѣгалъ отъ широката область на книжнината, въ тѣсния улей на биографията, ставаше не на тротуара, а въ една аллея на градската градина подъ покровителната сѣнка на рунтавитѣ акации, близо до статуйката на Диана.
_____
Въ тази именно аллея ме сполетя едно страшно разочарование въ Маргаритова.
Тамъ се испари моятъ ентусиазмъ за него.
И знаете ли въ какво се спънà тоя прѣвъсходенъ человѣкъ?
Въ най-невинното нѣщо:
Българската литература!
И отдѣ дяволъ: отъ дебелата слугиня на Ауербаха да скокне на тоя пусталъ прѣдмѣтъ? И, nota benа, пръвъ пѫть той рискуваше това. И още тука, въ аллеята! Азъ не могѫ да си обяснѫ тая фаталность.
Но да раскажѫ какъ се свърши разговора въ тая злокобна аллея.
Свършилъ за нѣмкинята, Маргаритову скимна да мине на българската литература. Още отъ първитѣ му думи бѣше явно, че той стѫпи на една несигорна за него почва; трапчинкитѣ и грапавинитѣ и тайнитѣ ѝ – чужди нему, спъвахѫ вървежа му… Рѣчьта му стана нерѣши‐
телна, несамоувѣренна. Очѣвидно, той се заблуди въ шумачето на българската литература, което за него бѣше непроходимо замутанъ африкански лѣсъ, какъвто откри Станлей. Азъ фанахъ да го съжалявамъ и търсяхъ да му турѫ златенъ мостъ за отстѫпване, чрѣзъ повръщането на Ауербаха или на Корейската война.
Но той не ме остави да извършѫ това добро дѣло и рѣшително ми каза:
— Вашето най-ново поетическо произведение… какъ го викахѫ… „Драски и Краски“…
— „Драски и Шарки“ – натъртихъ азъ на тая послѣдня дума; – но то не е поетическо, извинете…
— Съ извънредно въсхищение ги четохъ. Много хубави!
На истритъ комплиментъ – истрито „Благодарѫ!“ Азъ мисляхъ, че могѫ веке да изведѫ Маргаритова изъ неизвѣстностьта на африканския лѣсъ и да го повлѣкѫ въ пó-гостолюбивата Корея. Но той продължи:
— Знайте? Азъ се заловихъ да прѣведѫ нѣкои отъ сатирическитѣ парчета въ „ Краски и Драски“!
— Драски и Шарки!
— Да, продължи Маргаритовъ, смисъльта точно прѣдавамъ на нѣмски, само стиха ме затруднява. Азъ не владѣѭ техниката на стихотворството.
Азъ се позачудихъ: до колкото помняхъ, Драски и Шарки бѣхѫ написани въ най-прозаическата проза на свѣта и никакви стихове нѣмаше тамъ.
Азъ го погледнахъ въ недоумение. Маргаритовъ се зачърви на ушитѣ, краятъ на носа му затрептѣ, той машинално си сне очилата, за да ги избрише ужъ, но въ сѫщность, да скрие смущението си.
— Какви сѫ новинитѣ по Корейската война? фърлихъ азъ златния мостъ.
Маргаритовъ е безпощаденъ. Той повтори:
— Въ „ Краски и драски“ – има много лирическа поезия, подсолена съ тънка сатира; стиховетѣ сѫ музикални, ритмитѣ пó-богати отъ Рюккертовитѣ… Жално, че не владѣѭ стихъ, та съмъ принуденъ въ прозаически прѣводъ…
Азъ просто се срамѣхъ. Гипсовата Диана даже се исчърви!
„Лирическа поезия“? „стихове музикални?“ „богати ритми“ – въ „ Драски и Шарки ?“ Бай Маргаритовъ! да вървимъ въ Корея!
Това нѣщо си мисляхъ само, защото пó бихъ ималъ куражъ да дръпнѫ вѫжето на нѣкой нѣвинно осѫденъ въ Черната-Джамия, нежели да посрамѫ Маргаритова – за една отъ най-безочливитѣ, най-безцѣлнитѣ и най-непонятнитѣ лъжи, каквито сѫ се лъгали въ тоя лъжовенъ свѣтъ.
Азъ търсяхъ срѣдство да се раздѣлимъ пó-скоро, да спасѫ и него и себе си отъ нетърпимо гламавото положение. Понеже Корея не помогнѫ, азъ, по едно вдѫхновение, обърнахъ се за помощъ къмъ часовника си. О щастие, минуваше дванайсеть! Обѣдъ!
— Сбогомъ!
— Сбогомъ!
Опростихме се. Той тръгна.
_____
Но азъ си неотидохъ веднага.
Азъ дълго мислихъ изъ аллеитѣ за това произшествие. Какво накара този добъръ, културенъ, несъмнѣнно уменъ человѣкъ, да скрои такова грубо и безсмислено ласкателство, подплатено съ нагла лъжа? Защо му бѣше тоя вратоломенъ рискъ, изъ който нравственний му човѣкъ излѣзе прѣдъ мене дребенъ, пошълъ, до сълзи нищоженъ? Врождено ли подмилкване, или раболѣпство беспрѣдмѣтно? Той не очакваше никаква услуга, ни облага отъ мене, за
да има нужда да замами расположението ми, което имаше напълно, – понеже имаше уважението ми. Или въспитание искилено? Или влияние на фалшивата страна, на опакито на едно културно общество, дѣто е расълъ и се е слагаль неговия умъ и характеръ? Азъ неможахъ да отгатнѫ енигмата, нищо не ми даваше ключа на тая жестока изненада. Защо неможемъ да спустнемъ стълба въ човѣшката душа, като въ дъното на единъ вѫбелъ, и да узнаемъ извора, тайнитѣ побуждения на человѣческитѣ дѣйствия? Казватъ, че психолозитѣ се пѫчатъ съ това дѫлбоко искуство и сърдцевѣдство: добрѣ, азъ имъ оставямъ господинъ Маргаритова на пълно расположение, и се отказвамъ отъ него!
_____
Да, отъ него день ний се вече не срѣщаме съ Маргаритова, или по̀-добрѣ: той ме не види вече…
Направилъ е справка, вѣроятно!
Така изгубихъ азъ единъ уменъ и добъръ приятель, една иллюзия още!… и то по вината на първата часть отъ Драски и Шарки.
Истина, че спечелихъ една „драска“ за втората имъ часть!
Но възнаграждава ли ме тая придобивка за загубата на Маргаритова?