Василица.
Гѫстъкъ и напитъ съ спиртна пара въздухъ царуваше въ кафене „Едирие“, на Витошка улица. Ламбитѣ свѣтяхѫ мѫжделиво надъ насѣдалитѣ около крѫглитѣ маси пивопийци. Въ ѫгъла банда цигани свиряхѫ заглушително съ дрезгавитѣ си инструменти, подъ ритмътъ на които двѣ циганки играяхѫ изъ ивицата праздно мѣсто между маситѣ. Тученитѣ имъ зилове на пръститѣ, съ шеметното си дрънчене, слѣно съ гръма на музиката, произвождахѫ една бѣсна шумотевица, която распаляше безстидно сластолюбивитѣ пориви на тѣхното кормотресие…
Когато оргията на играта прѣстана, единъ отъ пивопийцитѣ направи знакъ и по̀-младата отъ играчкитѣ дойде и сѣдна при него. Тя бѣ бѣлисана, червисана, помадосана, съ исписани сключени вѣжди и съ синя дамгица на челото – защита отъ уроки. Една тѫпа и дървена усмивка стоеше, като замръзнала, възъ тая отвратителна маска на лицето на баядерката, въ която само еднитѣ черни очи остаяхѫ естественно и живо нѣщо тамъ.
Оня, който я повика, на срѣдня възрасть човѣкъ, съ чървенно-пияно лице, съ силно прѣчупенъ потенъ носъ, подъ който висяхѫ мустаци, олигавени отъ пиво, съ оскотено лице и погледъ,
които ти казвахѫ, че човѣшкото достойнство е казало сбогомъ на обладателя имъ, порѫча бира за циганката. Тя гаврътна чашата съ сѫщата безсмисленна усмивка, слѣдъ като се чукà шумно съ черпителя си, който земà да ѝ гълчи нѣкакви любезности, на които тя отговаряше съ климане и съ равнодушно озъртане насамъ натататъкъ.
— Василе! извика единъ стиснатъ, боязливъ гласъ отъ вратата.
Черпительтъ на циганката се обърна сѣпнато и погледътъ му стрѣлна нѣкого при вратата. Тамъ се подаваше сега блѣдно, кротко лице на млада жена. Като видѣ, че тя привлѣче любопитството, внезапенъ гнѣвъ хвърли въ кръвь лицето му; той скочѝ отъ масата, отиде при нея и като я тласна грубо назадъ изръмжа:
— Какво диришъ тука, мари?
— Хай да вървимъ, Василе, каза жената, като го дръпна за рѫка. Той се истърва и я замѣри съ единъ страшенъ погледъ.
— Махай се! и той я затласка въ гѫрдитѣ.
— Прѣбий ме, нѣма да си идѫ: ти ще дойдешъ съ мене, имашъ кѫща.
— Ти се порази отъ тука, ти си жена… Какво диришъ по механитѣ? Идешъ да ме шпионувашъ? Съ циганката зеръ, нà, съ циганката!... Ако ме нерачишъ такъвъ, напустни ме… Пилѣй се!
И той ѝ посочи стълбитѣ.
— На здраве, Василе! На здраве! Да живѣйшъ ти! викаше му циганката, като дигаше чашата. Гледката на тая семейна сцена я докара въ весело настроение: тя се искикоти безочливо и тури на главата си Василевата шапка, останала на масата.
При тая безсрамлива дързость на циганката, Василица позлеленѣ и се спустна възъ нея съ
намѣрение да я одуши. Цѣлото кафене обърна внимание сега на Василица. Веднага тя се изгуби изъ вратата, тласната отъ единъ тежъкъ юмрукъ въ вратътъ, чу се уплашенъ викъ и плачъ, послѣдванъ отъ бързо тропотене на долу изъ стълбитѣ.
Когато се намѣрохѫ на пѫтя, Василъ захвана да я удря немилостиво, при напразднитѣ ѝ усилия да се истърве изъ рѫцѣтѣ му; тя успѣ да стори това само когато нѣколко други рѫцѣ се намѣсихѫ и дръпнахѫ озвѣрениятъ ѝ мѫжъ. Тя позна въ избавителитѣ си двама жандари.
— Върви! съ насъ!
— Въ участъка! заповѣдахѫ стражаритѣ на Василя, като го уловихѫ подъ рѫцѣ.
Василица, се испрѣчи прѣдъ полицейскитѣ хора и извика:
— Нѣма работа той на участъка!
Стражаритѣ я изглѣдахѫ сърдито:
— Той е пиянъ и те биеше; прави скандали на улицата… Махни се!
Василица неотстѫпваше.
— Не ме е билъ, оставете го! Отиваме у дома!
— Ами кой пищеше като канякъ?
— Азъ плачахъ, но той ме небиеше… Азъ плачахъ само да го накарамъ да се прибере у дома.
Стражаритѣ изгледахѫ прѣзритилно Василица, която стоеше още гологлава, распъхтяна, готова да защищава мѫжа си. Като видѣ, че има покровитель, пияний Василъ се окуражи и хвана да се опира, да непристѫпа напрѣдъ; но якитѣ мишци на стражаритѣ победихѫ: той биде повлѣченъ, като мърша.
— Жена мари! жена мари! чуваше се уплашений гласъ на Василя.
— Не можете вий да ми отнимате мѫжа, азъ се не тѫжѫ отъ него… Пустнете ми го!... Боже, Боже! цѣла недѣля не се е прибралъ въ кѫщи и не съмъ го видѣла, а сега пъкъ ще иде да спи въ полицията… Оставете го! оставете го! оставете го! и съ пронизителенъ викъ, Василица, като една усорлица се хвърли на стражаритѣ и изкопчи Василя изъ тѣхнитѣ рѫцѣ.
Стражаритѣ се спогледахѫ очудени, изненадани отъ такава нечувана дързость. Ставаше нужда да прибѣгнатъ до нова строгость, за да направатъ да се уважи въ тѣхъ закона; но человѣщината прѣодолѣ въ тѣхното нѣмо съвѣщание.
— Хай пилѣйте се!
Василъ и Василица, още прѣди това, се бѣхѫ запѫтили нататъкъ. Като минахѫ прѣкомъ Витошка улица, тѣ влѣзнахѫ въ една отъ улицитѣ които отиватъ за Ючъ-Бунаръ. Василица подържаше мѫжа си подъ мишница, който отиваше покорно; но видѣ, че той бѣше поистрѣзнѣлъ и стѫпкитѣ му ставахѫ по̀-твърди, и го отпустна. Срамно ѝ бѣше да се обръщатъ къмъ тѣхъ рѣдкитѣ минувачи, които ги срѣщахѫ така хванати.
— Василе, ела въ себе си, не ме мѫчи, и не ме осрамотявай така… Нѣмашъ ли милость за мене и за дѣтето? Слушай, кажи ми, нали нѣма вече така да правишъ? говореше му тя кротко, привѣтливо, като искаше, да го види въ лицето при свѣтлината на фенеритѣ.
Василъ начумерено крачеше и мълчеше. Той не поглеждаше къмъ жена си и избѣгваше погледа ѝ; сякашъ, че усѣща срамъ отъ поведението си. Тѣ влѣзохѫ така въ мрътвий Ючъ-Бунаръ и наближихѫ кѫщата си.
Василица сѫщо се смълча; но тя бѣше щастлива, че довожда блудния си мѫжъ въ домашното му огнище.
Василъ захвана да приказва, най-напрѣдъ съ сумтене, а послѣ – по̀ високо:
— Азъ тие жандари… Съ какво право, санкимъ?... „Върви въ участъка?“ Защо? Не съмъ ли свободенъ человѣкъ?... Господа, съ какво право?... Па и ти сега ще рѣчешъ, че ме си отървала, на ли? И ми се гордѣйшъ, и дигашъ носъ, като че ли…
— Не бе, пиле, какво щѫ ти сѫ гордѣѭ? Азъ съмъ твоя жена… Азъ ако ме не боли сърдцето, кого други… казваше му благо и умолително тя, като съзираше съ безпокойство раздражени ноти въ гласа му.
Василъ забави крачкитѣ си и продължи съ повече гнѣвность:
— Какво ме прикотковашъ? Азъ тая нощь щяхъ да спѫ при магаретата, ти да не бѣше… И сега какво си мислишъ! „Нека знай той жена му каква е жена, а себе си да види каква маскара е!“ Хубаво, госпожо! ама азъ нещѫ жени да ми заповѣдатъ, нещѫ да ме отърваватъ отъ жандаритѣ. Разбирашъ ли ти? Азъ неприемамъ! Моята честь неприема!...
— Не думай тъй, Василчо, зло ли сторихъ? казваше му булката, като го хвана за рѫка, уплашена отъ тона му.
Василъ се дръпна грубо.
— И ти защо дойде тамъ а! пое той съ внезапно ожесточение, каква работа има една жена при мѫжетѣ… да я гледатъ сичкитѣ мѫже, като мечка, и азъ да ставамъ за смѣхъ!
— Бе, Василчо, нѣма те цѣла недѣля… какво да сторяхъ? прѣчернѣло ми прѣдъ очитѣ. Помисли си, вѣнчани сме…
Така дойдохѫ до самата порта на кѫщицата си. Прозорцитѣ ѝ се чернѣяхѫ къмъ улицата зловѣщо. Вѣеше нѣкаква запустѣлость отъ тоя домъ на сиромашията и скръбьта. Василица отключи вратата и попипа на лавицата за кибритя.
— Василе! кѫдѣ отивашъ нататъкъ? викаше уплашено жена му.
Василъ се повръщаше по стѫпкитѣ си.
— Ти стой тамъ, да не би да мръднешъ! отзова се той, като се отдалечаваше бързо.
— Кѫдѣ пакъ бе! исписка жена му.
— Тамъ… забравихъ да заплатѫ бирата си. Азъ на жена не се покорявамъ… Жена закалямъ, не се покорявамъ… Навирила носъ! Дяволъ ще те земе тебе! Азъ ти казахъ: напустни ме! Иди пòврага! Азъ искамъ да съмъ мѫжъ тука, глава да съмъ – лукова глава, ама глава да съмъ!... Гиди, проклета дъще, ти ще ме засрамвашъ, а? мълвеше Василъ съ растяща ярость и примѣшаше псувни възъ жена си; а въ ушитѣ му дрънкахѫ зиловетѣ и въ очитѣ му биеше свѣтлината отъ ламбитѣ на кръчмата и му се мѣркаше варосаното лице и писанитѣ вѣжди на играющата кукла.
Василица остана въ кѫщата.
Свѣщьта не се запали.