За моята си черга.
(Шаренѝя, която може и да се не чете)
Прѣподавательтъ г. Х. ми каза една вечерь въ сладкарницата:
— Желаете ли да прочетете нѣщо, което сигорно ще ви интересува?
— Какво е то?
— Оцѣнки на едно ваше произведение, на Митрофана.
— Отъ кого?
— Отъ моитѣ ученици. Митрофанъ имъ се зададе като литературна тема за встѫпителния екзаменъ… За васъ ще бѫде крайно любопитно да прочетете двайсетина разбора върху вашето произведение, написани едноврѣменно – вѫтрѣ въ два часа срокъ – безъ да иматъ повѣстьта прѣдъ себе си и безъ да сѫ знаяли прѣдварително, че върху нея ще трѣбва да пишатъ.
Азъ исказахъ очудване, защото бѣше съмнително дали сички, подложени на тоя видъ испитъ, сѫ я чели…
Прѣподавательтъ се усмихна:
— Чели сѫ я сичкитѣ…
Нѣма да скриѭ, че ме погъделичка това внимание направено на едно мое чедо, отдавна заровено отъ мене въ плѣсеньта на забравата…
Азъ поблагодарихъ Х. за любезното обѣщание да ми прати критическитѣ разбори на младежитѣ, и се раздѣлихме.
* * *
На зараньта азъ приехъ отъ единъ разсиленъ тлъстъ пакетъ съ книжя. Растворихъ го и намѣрихъ въ него осемнайсеть тетрадки.
Повечето рѫкописи бѣхѫ писани съ моливъ; имената на авторитѣ имъ бѣхѫ прилѣжно истъргани.
Прочитането на тие книжа ми донесе извънрѣдно удоволствие – смѣсено съ извѣстно вълнение. Азъ вникнахъ, като прѣзъ прозорче, въ вѫтрѣшностьта на двайсетина ума, въ склада на мислитѣ, въ мировъзрѣнието, въ развитието, въ литературния вкусъ, въ силата на сѫжденията, въ крѫгозоръ на тие млади умове още въ формация, които издавахѫ присѫдата си надъ повѣстьта и автора ѝ.
Повечето отъ тие прѣсѫди, благоприятни, нѣкои даже твърдѣ ласкателни за тщеславното човѣче на тогова послѣдния, различавахѫ се една отъ друга по гледнитѣ точки, както и по слога, по вникнуването, по приемитѣ на писането и сполуката на изложението, по заключенията; по язика, по външноститѣ, по форматътъ на хартията даже, по писмото и буквитѣ.
Една галерия отъ умове и характери – защото графологията е вече сестра на психологията – галерия, колкото разнообразна, толкозъ и поучителна – за мене.
По тоя начинъ, азъ се улучихъ въ странното положение на подсѫдимъ и сѫдникъ, на изслѣдуемъ и изслѣ‐
дователь; и до когато тѣ анализувахѫ творението ми, азъ анализувахъ умствений складъ, духовния миръ на членоветѣ на моя ареопагъ.
А какъ анализувахѫ тѣ повѣстьта ми! Нищо неоставихѫ незасѣгнато, расчепкахѫ я отъ всички страни! Обърнахѫ на опаки. Дормидолски съ двѣтѣ си бради, Митрофанъ Дакито съ корема бѣхѫ положени на инквизиция подъ критическитѣ топори на тие новаци и непривикнали анализатори на духовни създания. – Характеритѣ на героитѣ, тенденцията на писателя, въспитателното значение на повѣстьта, правдоподобностьта на сюжета и́, обилието на хумора ѝ, отношението и́ къмъ дѣйствителностьта – всичко опрѣдѣлено, казано, сѫдено! Какво разнообразие на възгледитѣ! Каква шеметна пъстрота на изводитѣ и заключенията! Какви противорѣчиви становища!
Само въ едно сичкитѣ тие разбори бѣхѫ съгласни, солидарни, единодушни!
Само на една точка тѣ се намирахѫ въ пълна армония.
Именно: че Митрофанъ и Дормидолски сѫ много или малко московци – които сѫ приели българско подданство и облѣкло и се побългарили окончателно.
Или по̀-просто казано: расказътъ е биль откраднатъ по срѣдъ пладнѣ отъ Гоголя и побългаренъ отъ неделикатний авторъ.
Да. И сичкитѣ тие осемнайсетъ рѫкописа, сé кѫдѣ края, въ единъ хоръ, повтаряхѫ, въ разни форми и вариации, сѫщото:
— Московци! Московци! Московци!
Бѣхѫ си плюли въ устата.
* * *
Понеже на слѣдующия день, при виждането ни, г. Х. ми отговори, че могѫ да се ползувамъ както обичамъ отъ рѫкописитѣ, азъ улавямъ случая, за да приведѫ тукъ прѣдмѣтнитѣ пасажи буквално и по градацията на силата имъ. Това нѣма да бѫде съвсѣмъ безинтересно за читателя.
Единъ рѫкописъ казваше:
„Наистина, че идеята на поменѫтото произведение е заета отъ Гоголевия Ревизоръ, но тя е тъй приспособена къмъ наший особенъ, националенъ битъ, щото е почти оригинално българско творение…“
Другъ: „Мене ми се вижда тука едно силно подражание – ако не на всички мѣста, то на повечето – на русския писатель хумористъ Гоголь…“
Трети: „Тукъ има сцени, които Гоголъ описва въ своето съчинение „Скарването на…“ – забравилъ съмъ имената: – тѣ сѫ двама комшии помѣщици въ едно русско затънтено село.“
Четвърти: „Тази повѣстъ е почти сѫщата (??? молимъ, приятелю!), както е Гоголевата комедия Ревизоръ, но приспособена на българский характеръ…“
Пети: „Митрофанъ и Дормидолски“ е една сполучлива комбинация на Ревизора и Повѣстъ о томъ какъ посорилисъ Иванъ Ивановичъ и Иванъ Никифоровичъ, отъ Гоголя. Тази комбинация е прѣнесена на българска почва прѣзъ 1878–1880 г., по врѣмето на формированието на България…“
Шести: „Макаръ, че язика въ повѣстьта е прѣвъсходенъ, самитѣ дѣйствующи лица съ чисто български колоритъ, – идеята за самата повѣсть не е чисто В-ва. Сюжета е вземенъ отъ Ревизора и повѣстьта за скарването на Ив. Ивановича и Ив. Никифоровича.“
Седми: „Мене ми се види (– втелявашъ се, приятелю, че ти се види: азъ знамъ, че си напълно увѣренъ! – ), че това е повече подражение на Ревизора, отъ знаменитий русски писатель Гоголь, и почти сполучливо побългаренъ.“
(Merсi)
Осми: „При създаването на тази си хумористическа повѣстъ В. е билъ непрѣмѣнно подъ влиянието на всеизвѣстната комедия отъ Гоголя: Ревизора. Сюжета ѝ, значи, заимствуванъ, но неможе да се каже, че липсватъ и оригиналности.“ (Азъ съмъ дълбоко покъртенъ).
Девети: (Този отъ началото още ме закаля!): „Повѣстьта, която е тема на настоящето ми разглеждане, всеизвѣстната хумореска на В-ва: Митрофанъ и Дормидолски, написана по подражение на Гоголевия Ревизоръ, е едно произведение и пр…“
Десети: „Повѣстьта Митрофанъ и Дормидолски, азъ съмъ принуденъ, макаръ и съ голѣмо съжаление (де, де, дяволо!) да кажѫ, че тя е едно блиско подражение Ревизора на гениалния Гоголь!“
До тука – снисходителнитѣ бѣлѣжки, доброжелателни мъмрания…
Сега вече идатъ по̀-суровитѣ прѣсѫди, безпощаднитѣ удари, топоритѣ! Но какви топори!
Единайсети: „Но, повтарямъ: при сичката талантливость на тая повѣсть и непостижимъ хуморъ – тя е едно копие отъ Гоголя – и като всѣко копие – не е оригинална… Прочее, нѣма голѣма цѣна!“
Дванайсети: „Трѣбва обаче да се признае, че Митрофанъ и Дормидолски е единъ искусенъ плагиатъ, но на който, при внимателно взиране, познава се фалшивостьта и бѣлитѣ конци, които го скѫрпятъ. В-въ е за осѫждане“.
Тринайсети: „Митрофанъ и Дормидолски сѫ една литературна кражба, и русската народность на Дормидолски и Дакито, дори и на Бейката, вади очи!…“
Ахъ, ти чародѣецо!
Четирнайсети: „Подиръ сичко това, нека кажѫ, че всѣка кражба е осѫдителна; но кражба, която се извършва върху благодѣтели, е възмутителна! В-вѣ обра литературата на руситѣ, – не стига дѣто си дадоха кръвьта за насъ!..“
Не, това е просто умилително!
Петнайсети: „Но главната вина на автора състои не въ това, че е открадналъ сюжета и лицата отъ Гоголя – кралъ е и Любенъ, – а че е обезобразилъ гениалния русски списатель. Неможеше ли просто да го прѣведе на български?!…“
И азъ сега виждамъ!
Шестнайсети: „Удивително е до каква степень е дошла рабската подражателность у такъвъ единъ списатель съ въображение като В.: той е земалъ на Гоголя даже и имената: така, Дормидолски се зове Иванъ, както
и двамата Гоголеви герои: Иванъ Ивановичъ и Иванъ Никифоровичъ!..“
Това е страшна улика, признавамъ: чуло ли се е въ България да има Ивановци?
Седемнайсети: „Любопитно е, че В. нито си е помислялъ, че може да има българи, които прѣзъ плетъ поне да сѫ слушали за Гоголя. Нашия симпатиченъ списатель нека си спомни пословицата прочее: „Чуждото и на Великдень се зима назадъ“… Впрочемъ всичкитѣ съчинения В-ви сѫ подобни копирания отъ русски!“
Тъй, тъй: добий кучката, като си я забилъ!
Но осемнайсетия рѫкописъ цѣлъ се ограничаваше въ тие думи:
„Митрофанъ и Дормидолски е една жалка пародия на гениалния Гоголя, която не възбужда смѣхъ, както мислатъ нѣкои, а дѫлбоко възмущение. Светотатството се не сѫди, а се прѣзира… Отказвамъ се отъ разбора!“
Този е най-краснорѣчивъ!
Липсваше само едно още: бѣсилото въ Черната Джамия!
Сега азъ си обяснихъ царствующето едногласие въ това твърдение. Симпатичнитѣ тие млади хора, като говоряхѫ за Гоголевата комедия и повѣсть, клеветяха се немилостиво. Естественно, почти сичкитѣ не бѣхѫ чели Гоголя. Инакъ нѣмаше да твърдѫтъ тие чудовищности. Тѣ прѣгвачвахѫ само по разни начини проповѣдваната отъ учителитѣ имъ легенда, че Митрофанъ е подражение на Гоголя. Азъ не казвамъ лѫжа, а легенда – защото ако не бѣше достовѣрна, и спорна, въ всѣки случай – бѣше приятна…
Тая легенда се е отвърдила и вънъ отъ училищнитѣ огради: и въ критиката, и въ историята на литературата
ни, тя мина даже въ чуждата критика. Единъ русинъ – мислѫ г. Каплуновски, – като рецензираше повѣстьта Митрофанъ, за която бѣше челъ нѣкѫдѣ, че подъ български имена усмива русски человѣци, се възмущаваше противъ тая дързость на автора и прѣдполагаше, че той навѣрно е ималъ прѣдъ себе си русски евреи или нѣмци – а не руси, чийто характеръ е съвсѣмъ другъ!
* * *
Нека распракѫ какъ се създаде тая мила легенда, тоя абсурдъ до днеска любовно галенъ и благоговѣйно съхраняванъ отъ нашитѣ прѣподаватели на българската литература и отъ други.
Но прѣди това, да кажѫ съ двѣ думи какъ сгрѣшихъ та написахъ Митрофана. Една автобиографическа чърта, която читательтъ нека ми прости, – заради нейната кѫсота.
Трѣбваше да се зафане печатането на V книжка отъ списанието „Наука“ за августа 1881 година, въ Пловдивъ.
Редакционний комитетъ на „Наука“, въ който и азъ бѣхъ членъ, се намѣри въ трудно положение когато прѣгледа материала, който имаше на расположение: Училищна дисциплина отъ Я. Груева, По наслѣдственното право отъ С. Бобчева, За пчелитѣ, прѣводъ отъ Писарева, Технологическа бѣлѣжка, отъ П. Наботкова, Водата и нейното значение отъ П. Николова, Филологическа студия отъ А. Балана, Задавки отъ Ив. Саллабашева; нѣколко народни пѣсни, два бездарни прѣвода на единъ Тургеневъ расказъ и една повѣсть на Помяловски, и смѣсь нѣщо…
Както видите, повечето отъ тоя материалъ сериозенъ, занимателенъ, но за тѣсенъ крѫгъ читатела, или за спе‐
циалистъ; сухъ, по̀-сухъ отъ сахарската пустиня за грамадната масса отъ читателитѣ, които постоянно растяхѫ за „Наука“. Трѣбваше въ тая сахара отъ учени термини и разни разсѫждения едно зелено оазисче, съ бистро изворче, съ нѣколко пойни птички, дѣто да си почине ума на кервана на читателитѣ, дѣто да привлѣче вниманието му прохладната сѣнка…
Липсваше беллетристика! По реда си – тя отиваше най-напрѣдъ, въ първата кола…
Потърсихме.
Нѣмаше.
К. Величковъ готвеше повѣстъ отъ въстанието („Жертви и Отмъщение“), но той не пожела да я даде прѣди да я довърши.
А врѣмето не чакаше. Печатницата искаше рѫкописъ и двѣтѣ хиледи абонати спечелени съ първитѣ книжки на „Наука“, ожидахѫ нетърпеливо да получатъ въ края на мѣсеца петата.
Поканихѫ мене, но азъ нѣмахъ нищо готово: ни рѫкописъ, ни сюжетъ. При това, въ първа, втора и третя книжка бѣхъ печаталъ Неотдавна: желателно бѣше да дохаждатъ нови имена въ началото на книжкитѣ. Българитѣ се боѭтъ отъ монотонията.
Покойний Караджовъ, членъ на редакционния комитетъ, се обѣща да прѣведе единъ хубавъ расказъ отъ чесския писатель Светополкъ Чеха, и да го донесе сутреньта.
Ний се успокоихме.
На зараньта той ми съобщи въ Постоянний Комитетъ, че неможе нищо да стори, поради други припрѣни работи.
Налѣгнахѫ мене пакъ – да скѫтамъ нѣщичко оригинално. Азъ се съгласихъ. Съчувствието, което бѣше спечелило списанието, подгрѣваше и нашата ревность, уголѣмяваше нравственната ни отговорность за добрия му вървежъ и въ бѫдѫще.
Отидохъ у дома си и фанахъ да мислѫ. Понеже околната ми дѣйствителность се скѫпеше да ми подскаже една тема за расказъ, азъ се оглѫбихъ въ споменитѣ си.
Тогава се мѣрна прѣдъ очитѣ ми единъ затънтенъ градецъ въ сѣвернитѣ поли на Балкана, дѣто бѣхъ службашъ прѣди една година и половина и двѣ често срѣщани лица тамъ, фигури оригинални…
Тоя градецъ и тие двѣ лица се откроихѫ съ чудесна испъкналость и ясность на очъртанията въ ума ми. Заедно съ тѣхъ – и купъ други второстепенни лица и обстоятелства въ свръзка съ тѣхнитѣ дѣяния. Впечатленията ми се бѣхѫ кристализирали, образитѣ сдобили гранитна плътность – остаяше само да посѣгнѫ и да ги срисувамъ, както едно изображение турено подъ прозрачна хартия.
Въ четири дена азъ написахъ тритѣ четвърти отъ повѣстьта. Недовършена така, противъ правилото си, пратихъ частъ отъ нея въ печатницата и не прѣписвана на чисто. Въ бързотата азъ не бѣхъ турилъ и название. На сутреньта, донесохѫ ми коректура въ Постоянний Комитетъ и тамъ кръстихъ повѣстьта съ името на единъ отъ героитѣ: Митрофан 1
Название съвсѣмъ неизразително.
Митрофанъ се появи въ „Наука!“
Смѣ се цѣла България.
Митрофанъ го учехѫ изустъ.
Друга моя книга нѣма̀ вече такъвъ успѣхъ.
* * *
Причината?
Една струя отъ веселость, която се разливаше отъ страницитѣ. Тя подкупи читателитѣ и избърса прѣдъ очитѣ имъ хиледитѣ недостатки, неизбѣжни въ такава прибързана работа.
Този лесенъ триумфъ биде обаче затъмненъ отъ едно облаче. Ненавистьта трепна!
Въ единъ провинциалнъ вѣстникъ Съвѣтникъ, въ Сливенъ, появи се една критика безименна срѣщу Митрофана – първия дисонансъ въ хорътъ отъ благоволителни отзиви и съчувствия.
Тая критика явяваше на свѣта, че държи за полата единъ крадецъ, който бѣше открадналъ Митрофана отъ Гоголевия Ревизоръ и отъ Скарването на Ив. Ивановичъ и Ив. Никифоровичъ!
И критикътъ (азъ послѣ узнахъ, че билъ Захарий Стояновъ – Богъ да прости озлобената му душа!) ме привръзваше съ едно свирѣпо ожесточение на позорний стълпъ.
До колкото помнѫ многодоказателнитѣ улики на неоспоримото прѣстъпление бѣхѫ тия:
Първо: Гоголь имаше една драма подъ название Ревизоръ, а въ Митрофана на една страница нѣйдѣ сѫщо излазяше мимоходомъ единъ мнимъ ревизоръ.
Второ: У Гоголевата повѣсть двамата съсѣди: Ив. Ивановичъ и Ив. Никифоровичъ се скарали; у Митрофана сѫщо двама приятели се скарали!
Трете: Единиятъ отъ Гоголевитѣ герои ималъ глава прилична на рапонъ съ опашката на горѣ; у Митрофана – имало единъ герой, който ималъ валчеста глава!
Четвърто: у гоголя нѣкѫде имало въсклицанието: „Господь, Создатель мой!“; а у Митрофана „Боже, света Богородичке!“
И още нѣколко сé отъ подобна опасна важность.
Съ тая щастлива метода на прѣдвзето по̀щене и искусенъ подборъ почтениятъ този човѣкъ можеше да искара Митрофана откраднатъ и отъ Талмудътъ!
Но най-много биеше критикътъ на присѫтствието на мними ревизори и у двамата автора: това съвпадение експлоатираше съ много раздухвания и изопачавания.
Малко я бѣше еня публиката да сѣдне да провѣрява дѣйствителностьта и важностьта на това сходство: никоя публика не пощи една книга: тая роля оставя на критикувачитѣ и буквоѣдитѣ, а тя се довѣрява само на инстинкта си – или вкушава книгата, ако ѝ се харесва, или я зафърля равнодушно. Публиката продължи да чете съ жажда Митрофана и да се смѣе.
Но сѣмето на съмнението бѣше фърлено. Каза се, че Митрофанъ е подражение на Гоголя, и всички, които имахѫ интересъ, повторихѫ това. А Господъ знай малцина ли бѣхѫ тѣ! Легендата се създаде. Злорадството намѣри смѣтка въ поддържането ѝ, лекомислието намѣри удоволствие да я повѣрва, а авторътъ не прие да се оправдава. Незначителното и безрезултатно епизодче на ревизора бѣше едничкото нѣщо въ Митрофана. Нищо друго тамъ нѣмаше! Иглата въ копата видена – копата – не. Нѣкой глъбокомисленъ ли докторъ-критикъ пишеше за Митрофана, рѣчовитиятъ учитель по словесностьта ли говореше за него, винаги си давахѫ удоволствието да откриватъ пакъ Америка. Сега азъ имахъ прѣдъ себе си осемнайсеть тетради и всѣка откриваше Америка. И съ какъвъ наивно-очуденъ тонъ! И колкото повече се дърлеше откривачътъ на
Америката, толкосъ пó-сигурно бѣ, че не е челъ ни едно отъ горѣпоменѫтитѣ произведения. „Който видѣлъ вълка – вика; който го не видѣлъ – дважъ вика!“ дума пословицата.
* * *
Но въпросътъ е сега: Подражение ли е Митрофанъ на Гоголя?
Отговарямъ: Нѣма нищо пó-невѣрно отъ това! Авторътъ е билъ челъ уломки (вѣ Галаховата Христоматия) отъ Гоголевата комедия само, но когато е писувалъ повѣстьта, нито се е сѣтилъ, нито е ималъ нужда да прибѣгва до помощьта на фантазията на великия русски художникъ.
Въпросъ: Но вѫтрѣшно сходство нѣма ли между героитѣ на Митрофана и ония въ великитѣ творения на Гоголя?
Отговоръ: Никакво!
Въпросъ: Нито въ сюжета?
Отговоръ: Никакво!
Въпросъ: Нито въ тенденцията?
Отговоръ: Никакво.
Впрочемъ, у Митрофана нѣма и тенденция. Той е една невинна хумореска – смѣшка – безъ никакво нравоучително домогване.
Въпросъ: Но казватъ, че въ вашитѣ герои се съглеждатъ типове отъ Гоголеви московци?
Отговоръ: Не е истина! Моитѣ герои сѫ българи, архи-българи, дебелоглави българи, до безобразие българи! Па въ Митрофана нѣма типове, а портрети окарикатурени.
Въпросъ: Но сходство нѣма ли въ развитието на дѣйствието между Митрофана и другитѣ?
Отговоръ: Никакво!
Въпросъ: Но тие съвпадения?
Отговоръ: Съвсѣмъ случайни!
Въпросъ: Но Дакито, което наумѣва Гоголевия Ив. Никифоровъ съ своята валчеста глава?
Отговоръ: Дакито наумѣва само себи си. Ив. Никифоровичъ е измислица, а Митрофанъ Дакито е истински, живъ още.
Въпросъ: А Дормидолски, който се нарича Иванъ, както и Гоголевия Ив. Ивановичъ?
Отговоръ: Гоголевий Ив. Ивановичъ е измислено лице, а Иванъ Дормидолски е истински, живъ още. Питайте хиледитѣ пѫтници, които минуватъ прѣзъ градеца Ф. и отиватъ да му се поклонѫтъ…
Въпросъ: А другаруването имъ, а послѣ скарването имъ?
Отговоръ: Истински.
Въпросъ: Ами ревизора у Гоголя и у тебе?
Отговоръ: Гоголевия мнимъ ревизоръ е измисленъ, а моятъ е истински.
Въпросъ: Какъ, ти описвашъ истинска подобна случка?
Отговоръ: Да, истинска: питайте г-на Жоржа Стояновъ – (азъ щѫ сочѫ имена на свидѣтели: нека извиняватъ господата. Въ всѣки случай призовки нѣма да имъ додѫтъ) – отъ Търново, за една странна сцена между сѫдията и него – на 1880 г. въ г. Враца дѣто билъ дошъль да стане жалбописецъ и която ми расказа въ Б-ца. Азъ прѣмѣстихъ тая сцена само въ близкия градъ Б-ца, дѣто е дѣйствието на повѣстьта ми, и смѣнихъ личноститѣ на сѫдиитѣ. Понеже Жоржо Стояновъ е далеко, или хичъ го нѣма сега, попитайте тогавашний началникъ на телеграфната станция въ Б-ца, г. Иванъ Стояновичъ, Аджелѐто. Той чу отъ самия Жоржа расказа какъ го зелъ сѫдията за ревизоръ по сѫдилищата.
Когато описвахъ тая сцена между мнимия ревизоръ и сѫдията, азъ бѣхъ така обладанъ отъ силата на споменитѣ си, щото нито се сѣтихъ за слабото ѝ сходство съ Хлестаковата срѣща съ чиновницитѣ, което щеше да бѫде експлоатирано отъ недобросъвѣстностьта и щеше да даде
пища за една литературна лъжа, каквато е прѣдмѣтната легенда. Да бѣхъ се догадалъ щѣхъ да исфърла този епизодъ, макаръ и крайно комиченъ.
Въпросъ: Но сѫществуваше ли тогава такава длъжность – ревизоръ: на сѫдилищата?
Отговоръ: Да. Истинския ревизоръ дойде въ Б-ца скоро врѣме подиръ Жоржа.
Въпросъ: Кой бѣше той?
Отговоръ: Марко Балабановъ.
Въпросъ: Има ли нѣкаква прилика между сценитѣ съ ревизоритѣ у тебе и у Гоголя?
Отговоръ: Никаква!
Въпросъ: А между Хлестакова и твоя жалбописецъ?
Отговоръ: Никаква!
Въпросъ: Но кое е онова нѣщо, което прави сродни двѣтѣ съчинения, вопрѣки голѣмата разлика на достойнствата имъ?
Отговоръ: Хуморътъ!
* * *
Дойде дума за подражание въ литературата; за влияние упражнявано отъ единъ писатель възъ други. Като отричамъ рѣшително всѣко влияние на Гоголя върху написването на Митрофана, азъ това правѫ не безъ скръбь, защото трудътъ ми щеше да бѫде несъмнѣнно по̀-добъръ. Гоголь е много типиченъ, своеобразенъ гений, вълшебенъ художникъ, да може да бѫде подражаванъ. Той и въ Русия нѣма ученици. Критиката го прави баща на съврѣменна литературна школа зарадъ неговий реализмъ; но той стои усамотенъ, по своя гениаленъ хуморъ, и особенноститѣ на творчеството си, и нѣма школа на него. Защо да криѭ? Влиялъ съмъ се. Пушкинъ и Лермонтовъ сѫ ми откривали тайната на стихотворството, давали ми сѫ уроци по музиката на рѣчта, по красотата на формата, по изразителната крат‐
кость на мислитѣ; но духътъ на тѣхната поезия ми остана чуждъ – духъ на ресигнация и разочарование – и песимизмъ у послѣдния който не отговаряше на моята жажда. Той бѣ несъвмѣстимъ съ младежкитѣ пориви и идеали, които трѣбвахѫ на моето поколение, извикано на борба, урисано да исковава бѫдѫщето…
Ако има мои работи въ проза или въ стихове, за̀чнати подъ влиянието на чужди вдѫхновения, то тия вдѫхновения сѫ дошле отъ западъ… Викторъ Хюго, Байронъ и Хайне, тие властители на умоветѣ на нашия вѣкъ, сѫ упражнили възъ мене своето благотворно въздѣйствие. Особенно първий – съ мощната си рѣчъ и полети… Но въ нѣкои мои граждански стихотворения стои пессимизмътъ на Некрасова, както въ нѣкои поеми – вѣянето на Шевченковий лиризмъ.
Гоголь ми е останалъ обаче винаги чуждъ, недосѣгаемъ.
Успѣхъ ли да отбранѫ отъ набѣдата въ московщина Митрофана и Дормидолски – инакъ – честни русофили? – Незнамъ. Но азъ си исказахъ, каквото ми се искаше – за моята си черга, въ моята си книга. – Всѣки пѣтель на купището си пѣе. – Сега да турѫ точка и да кажѫ сбогомъ на прозявкитѣ на читателитѣ си…