Както показва названието на тази лексико-граматическа категория (вместо името), местоименията не назовават предмети или техни признаци, а насочват към назовани или неназовани, но предполагаеми предмети, признаци или признаци на признаци. Местоименията може да се отнасят към същини (предмети), признаци, количествени признаци, признаци на признаци. Затова различните видове местоимения имат различни граматически категории. Така напр. личните и притежателните местоимения притежават значения за категорията лице, притежателните местоимения имат форми за род и число като прилагателните имена. Функционалните особености на местоименията, това дали те споделят особеностите на съществителни имена, на прилагателни имена, на числителни имена или на наречия, е основание (от синтактична гледна точка) да говорим за местоимения съществителни, местоимения прилагателни, местоимения числителни и местоимения наречия.
В български има девет вида местоимения: лични, притежателни, възвратни, показателни, относителни, въпросителни, отрицателни, неопределителни  и обобщителни.  Личните, възвратните, притежателните, показателните и относителните местоимения изразяват отношение на тъждество или на нетъждество с известен обект (аз, този, който, това, що, такъв и пр.). Въпросителните, отрицателните, неопределителните и обобщителните местоимения изразяват отношение на обекта, към който отнасят, като елемент от някакво множество(кой, никой, някой, всеки). Според категоризиращите признаци, към които насочват, местоименията (и местоименните наречия) означават лице (аз, ти, той, ние, вие, те), нелице (той, тя, то, това, какво, нещо, нищо, всичко), качествен признак (такъв, какъвто, никакъв, някакъв, всякакъв), притежание (мой, свой, чийто, чий, нечий, ничий) , количествен признак (толкова, колкото, колко, николко, няколко, всички), място ( тук, там, къде, където, никъде, някъде, всякъде), време (тогава, когато, кога, никога, някога, всякога), начин (така, както, как, някак, никак, всякак).