Личните местоимения (Pronomina personalia) са най-често срещаната в речта категория местоимения. Това е така, тъй като личните местоимения по своята същност са местоимения съществителни, т.е. те се отнасят към всяка същност, която може да бъде означена със съществително име. Наричат се лични, тъй като притежават категорията лице.  Личните местоимения имат следните форми за трите лица в единствено и в множествено число.

Личните местоимения за 1.л.ед.ч. (аз) и за 2.л.ед.ч. (ти) са определени от речевата ситуация. Местоимението за 1.л.ед.ч. (аз) винаги означава говорещия, а местоимението за 2.л.ед.ч. (ти) – слушащия. Местоимението за 3.л. винаги означава неучастник в речевата ситуация: лице, предмет, абстрактно съществително и т.н. Затова в 3.л. ед. ч. личното местоимение има форми за мъжки, женски и среден род, за да означи рода на съществителното име, към което отнася. В множествено число значението на местоименията е по-усложнено. Местоимението за 1.л.мн.ч. (ние) в редки случаи означава множество говорещи. Това значение може да се реализира при хорово говорене, скандиране. В по-голямата част от случаите обаче формата за 1.л.мн.ч. (ние) означава множество, което включва и говорещия. Формата за 2.л. мн.ч. (вие) означава множество слушащи или множество адресати, а формата за 3.л.мн.ч. множество предмети в широкия смисъл на думата, които не са участници в речевата ситуация. Тъй като това множество може да включва различни по граматически род съществителни, в множествено число се губи разграничаването по род и имаме само една форма на местоимението (те).
Важна особеност на личните местоимения в българския език е, че те са запазили падежни форми. Тези форми са били пълни и кратки. В съвременния български език са запазени пълни форми за винителен падеж (мене, тебе, него, нея, него, нас, вас, тях) и кратки форми за винителен и за дателен падеж.  От съвременна гледна точка е по-добре да говорим за лични местоимения, които се използват в определена синтактична функция: лични местоимения подлози (формите за именителен падеж): аз, ти, той, тя, то, ние, вие, те; лични местоимения преки допълнения (формите за винителен падеж): мене/ ме, тебе/ те, него/ го, нея/ я, него/ го, нас/ ни, вас/ ви, тях/ ги; лични местоимения непреки допълнения (формите за дателен падеж): (на)мене/ ми, (на) тебе/ ти, (на) него/ му, (на) нея/ й, (на) него/ му, (на) нас/ ни, (на) нас/ ви, (на) тях/ им. Пълните форми за дателен падеж са: мене, тебе, нему, ней, нему, нам, вам, тям. Тези форми вече не се използват в съвременния български език и могат да се срещнат в по-стари текстове или в речта на по-стари носители на езика. 

Кратките винителни и дателни форми на личните местоимения са клитики – думи без собствено ударение. В книжовния български език те не могат да заемат първо място в изречението - *Ме търсят по телефона; *Го харесвам; *Им изпратиха покани.

Именно възприемането на падежните форми на личните местоимения като различни думи (а не форми), които се употребяват в определени позиции в изречението ги е запазило в системата на езика въпреки отпадането на падежите.

Съгласуване на формите при учтивост

• Глаголите се съгласуват по лице и число. При учтива форма те са във форма за 2л.мн.ч.: Вие ще отговорите ли на въпроса? Искате ли да видите тази книга? Трябва да водите по-здравословен начин на живот. Може /можете ли да изпратите документа по факс или като приложен файл по електронната поща;
• В редица глаголни форми  участва минало свършено деятелно причастие, което също се съгласуват във 2л.мн. ч.: Вие, господин Иванов, сте дошли първи на срещата. Вие, господине,  сте казали това по време на предварителния разговор. Вие, госпожо Иванова,  бяхте споменали за такава вероятност. (Не Вие сте дошъл, Вие сте казал, Вие бяхте споменала .)
• Миналото несвършено деятелно причастие, което се използва за предаване на т. нар. преизказни форми, също се съгласуват във 2л.мн.ч.: Значи Вие сте четели обявите, когато са Ви потърсили по телефона и са се представили за дистрибутори.
• Прилагателните имена – качествени и относителни, както и останалите части на речта, които имат характеристиките и поведението на прилагателни: сегашно деятелно причастие, страдателно причастие (сегашно и минало), числителни редни и местоимения (без личните) се съгласуват по род в единствено число: Вие сте участващ/а; Вие сте обвиняем/а; Вие сте видян/а; Вие сте пръв/ първа, втори/ втора; Вие сте някой/ някякъв, никой/ никакъв, всякакъв /вякаква, мой /моя, този /тази, всеки/ всяка, онзи /онази, такъв/ такава. 

Възвратно лично местоимение

В българския език е запазена пълната форма на възвратното лично местоимение себе и кратката му винителна форма се (за пряко допълнение) и дателна форма си (за непряко допълнение). Възвратните местоимения се и си се свързват с богатата глаголна парадигма. Възвратно лично местоимение се използва, когато глаголното действие се връща или „затваря” в глаголното лице на субекта: Говоря за себе си; Всеки отговаря за себе си; Ти помисли първо за себе си; Тя беше права за себе си. Това означава, че възвратното лично местоимение се отнася най-често към името, което е подлог в изречението. Възможно е обаче да се отнася към прякото или към непрякото допълнение. Това е в случаите, когато изречението е безлично, а прякото или непрякото дателно допълнение са главен аргумент като: Иван го е яд на себе си; Жал им стана за себе си. Такива безлични изречения изразяват психическо или психическо състояние на лице, а прякото или непрякото допълнение означават това лице. Пълната форма себе не се използва самостоятелно, а само с кратката  си.