Показателните местоимения в българския книжовен език са свързани с означаване основно на два реда признаци: за близост и за отдалеченост. Формите за тези местоимения са образувани от два изходни старобългарски корена – т- (за близост) и –н- (за отдалеченост). Признаците за близост, които се определят от речевата ситуация или от контекста, се означават с местоименията: този, тази, това, тези, а за отдалеченост –  с онзи, онази, онова, онези.
В системата на показателните местоимения има местоимения, които означават качествени признаци: такъв, такава, такова, такива; онакъв, онакава, онакова, онакива. Тези местоимения имат функционалните характеристики на прилагателните имена. Бихме могли да определим показателните местоимения за качествени признаци с корен –т- за идентифициращи, а местоименията с корен –н-  за означаващи различие.
Количествен признак се означава с показателното местоимение за количество толкова.
Показателните местоимения имат много честа употреба в речта. Те имат т.нар. анафорична употреба, т.е. отнасят към лица и предмети, които са назовани в предходен текст. Показателните местоимения имат и заместваща функция – могат да означават отрязък от изказването, което се означава след това с подчинено изречение: Важно е това, че всички се представиха убедително на олимпиадата. Когато се предава чужда реч, показателните местоимения могат да заместват изпусната информация, която говорещият не смята за важна в актуалната речева ситуация: Предложи за това толкова, за онова толкова и много бързо стигнахме до споразумение.
Особена употреба е т.нар. интензифицираща употреба: Толкова цветя на едно място, такава красота е наслада за очите.
В речевата практика се употребяват различни изговорни варианти на показателните местоимения: тоз, тоя, тая, туй, тез, тия.