Наклонението на глагола е граматическа категория, която чрез определени форми изразява отношението на глаголния субект към глаголното действие. Наклонението се отнася към по-общите модални значения. Трябва да се отбележи, че модалността е важен признак на изказването, т.е., както и при други значения на глагола, например значенията на глаголните времена, освен глаголния  субект следва да имаме предвид и  говорещото лице. Отделни модални значения се установяват на равнището на изказването. Модалността като цяло е отношение на субекта към съдържанието на изказването, при което субектът съотнася съдържанието на изказването с действителността.
Модалността е едно от най-широките и все още неизяснени напълно понятия  в  съвременното езикознание. Едно по-широко разглеждане на модалността включва основното противопоставяне афирмативност ~ негация, т.е. положителните и отрицателните форми на глагола. Повечето автори говорят за два вида модалност: епистемична и деонтична. Отделните варианти на епистемичната модалност са реалност и иреалност, а иреалността от своя страна се представя чрез възможност и необходимост. Основните разновидности на деонтичната модалност са позволение, задължение и забрана.  Различието между двата вида модалност най-общо може да се определи по следния начин: при епистемичната модалност субектът иска думите да съответстват на действителността, а при деонтичната обратно –  иска действителността  да съответства на думите.
            Има различни езикови средства за означаване на модалността – на първо място тава са наклоненията на глагола, но освен това модалността се изразява с лексикални средства, каквито са модалните частици, с модални глаголи, модални наречия, посредством съюзи, означаващи и модалност, като да, синтактични структури, интонацията и др.
Наклонението  на глагола традиционно се определя като  отношение на говорещия към глаголното действие. В българската граматика има различни мнения за обема и съдържанието на системата на наклоненията. Всички автори приемат съществуването на изявително наклонение (индикатив), условно наклонение (кондиционал) и повелително наклонение (императив).  Спори се относно съществуването на преизказно наклонение (ренаратив), като спорът не е дали съществуват морфологично обособени преизказни форми, а дали ренеративът е наклонение от ранга на останалите. Модалността, означена с глагола, е тясно преплетена с формите, които означават източника на информация. В различните граматики категорията, която обединява тези форми, енаричана  начини на изказване, модуси на речта, вид на изказването, медиатив  и др. и образува система с други заначения на глагола – за изразяване на предположителност (презумптив),  умозаключителност (конклузив)  и подчинително наклонение (конюнктив). Не е напълно изяснен характерът на формите, наречени адмиратив,  на формите за по-силно преизказване (дубитатив), както и на да-формите  и нека-, нека да-формите. 

Изявително наклонение
Изявително наклонение (индикатив) изразява, че говорещият смята съдържанието на изказването за съответстващо на реалната ситуация. Чрез изявително наклонение са изказват твърдения, които говорещият смята за верни от личен опит или въз основа на опита на обществото. Изявително наклонение е основно наклонение. То съществува във всички езици и има най-богата система от форми и значения. Формите на глагола за всички значения на категориите време и залог на двата вида са възможни в изявително наклонение.

           
Условно наклонение

Условно наклонение (кондиционал), най-общо казано, означава действието като възможно. Формите за условно наклонение се образуват по аналитичен начин със специални форми на глагола съм : бих, би, би, бихме, бихте, биха и минало свършено деятелно причастие на основния глагол.

Най-общо значението на условно наклонение означава, че говорещият изказва твърдение за възможността на означеното от глагола действие: Биха почивали всяка година на море.; Зрителите биха харесали този филм.;
За него – Живота –
направил бих всичко. –
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
(Н. Вапцаров)
Трябва да се отбележи, че формите на условно наклонение не могат да се преизказват: Приятелиате на Иван предполагат, че Иван би харесала подарък закачка..
            В български условно наклонение и имало освен аналитични форми и синтетични форми, които в съвременния език са почти изчезнали. Освен възможност, те изразяват и готовност за извършване на действието: Ядваш ли, куме, печена кокошка? В произведения на автори от миналия и поминалия век можем да срещнем паралелна употреба на двете форми:
Да имах мощ, обрисвах ти калта
и в твоя чистий бляск те бих показал
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои бих наказал.
(И. Вазов)

            Повелително наклонение
Повелителното наклонение (императив) означава желано от говорещия действие заедно с подбуда това действие да бъде осъществено. Подбудата, която се съдържа в повелителната форма е насочена към конкретен адресат или адресати, поради което императивът е изцяло ограничен във второ лице. Повелително наклонение се образува с окончание –и, -й за 2.л. ед.ч. и –ете, -йте за 2.л. мн. ч.:
Чети!; Четете!; Пей!; Пейте!; Търси!; Търсете!; Стой!; Стойте!; Гледай!; Гледайте!; Хвърляй!; Хвърляйте!
Окончанието за образуване на повелително наклонение зависи от това на какъв звук завършва глаголната основа, независимо от спрежението, към което се отнася глаголът. Когато основата завършва на съгласен звук, окончанието е –и за 2.л. ед.ч. и –ете, за 2.л. мн. ч. Когато основата завършва на гласен звук окончанието е  -й за 2.л. ед.ч. и -йте за 2.л. мн. ч.

Положителни императивни форми се образуват от двата глаголни вида: Кажи!, Казвай!, Чакай!, Почакай!, Пиши!, Напиши! В случаите, когато първичният глагол е от свършен вид – кажа, отида, взема, императивните форми, образувани от тях се приемат за неутрални, а императивната форма на образуваните от тях несвършени глаголи има допълнителен ефект на настойчивост и нетърпение: Кажи! и Казвай!, Отиди! и Отивай!, Вземи! и Вземай! Разбира се, когато употребата на несвършен вид е мотивирана, императивната форма няма този допълнителен ефект -  Винаги казвай истината!, Отивай при всяка възможност сред природата!, Вземай само проверени продукти!
Отрицателен императив се образува с частицата не и формите недей да, недейте да: не говори, не говорете, недей да говориш, недейте да говорите, не закъснявай, не закъснявайте, недей да закъсняваш, недейте да закъснявате.
Във формите за отрицателен императив по-дълго са се запазили остатъци от инфинитив, т.нар. съкратен инфинитив – недей плака, недей пи, недей писа, недей ходи. Тези форми са с крайно ограничена употреба в съвременния език и са почти изчезнали в съвременния книжовен език. 

Волеизява, желание на говорещото лице слушащият (респ. слушащите) да действа според волята на говорещия може да се изрази с други конструкции, образувани с частици – да, нека, нека да, хайде, хайде да.  За тези форми в някои граматики се казва, че са аналитични форми на императива. Формите, образувани с частиците да, нека, нека да, хайде, хайде да са подбудителни, изразяват необходимо действие, или желателни, но не са императивни. Тези форми се използват, когато волята на говорещия е насочена към слушащия, т.е. адресат, който не е участник в общуването, или говорещият не може да влияе пряко върху извършването на действието, а може само да изрази желанието си то де се извърши:
Да стихнат трепетните грижи,
о, морни братя и сестри,
и отдих свят да зацари
в прихлупените мрачни хижи.
И нека в тях да възсияй
усмивката на първи май!
(Хр. Смирненски)
Специфичен случай са да-изказвания, които са изказвания за позволение: Аз да отговоря!, Нека аз да замина!, с които говорещият подтиква слушащия да му разреши да извърши действието.

Преизказно наклонение
Една от най-важните особености на българския език е наличието на специални глаголни форми за изразяване на отношението на говорещото лице към начина, по който е получена информацията, представена в изказването. Говорещият може да изрази, че не е свидетел на събитието, което представя в изказването посредством т.нар. преизказни форми. Преизказните форми имат редуцирана система на глаголните времена. Най-общо може да се каже, че абсолютните времена, т.е. тези, които са ориентирани директно към момента на говоренето, и относителните времена, т.е. тези, които са ориентирани към друг ориентационен момент, имат една обща преизказна форма.
Преизказването се изразява посредством миналите деятелни причастия – свършено и несвършено. За сегашно и за минало несвършено време – минало несвършено деятелно причастие, за минало свършено време – минало свършено деятелно причастие и спогателният глагол съм. Особеност на спрежението в преизказна форма е, че спомагателният глагол съм системно се изпуска в 3.л. ед. ч. и в 3. л. мн.ч. В аналитичните форми на имената се образува минало деятелно причастие и от спомагателния глагол – бил, -а, -о, -и; щял, -а, -о,-и.

Следната таблица представя парадигмата на преизказните времена, като в изявително наклонение са дадени формите за 3.л. ед. ч. за съпоставка.

Следният откъс от „Славянобългарска история” на Паисий Хилендарски ясно показва избора на преизказни и непреизказни форми според личната и опосредствената осведоменост:
Какво да кажем за останалите български царе? Някои от тях били неблагополучни и гърците ги побеждавали няколко пъти; някои пък доброволно се предавали на гърците, а други не били от царско племе и род, българите се вдигали срещу тях и ги прогонвали от престола. Убивали други поради някое несъгласие. Едни пък от българските царе обичали мира и имали голяма любов с гърците и други крале, живеели мирно и тихо, нямали никаква война, нито войска, както от началото тук за всички подред се писа. За някои царе се написа много накратко, като че са царували една година или по за малко време. Някои са царували много години, но накратко се написа. Можеше от гръцката история да се намери за много български царе по колко са царували, но не се намира за всички царе, затова не написахме техните години - кои по колко са царували.
Преизказните форми са характерни за повествуванието при жанрове като приказки и легенди или при стилизация, която почива на техните особености. Срв. следните примери от «Старопланински легенди» на Й. Йовков:
Чу се, че в долните села, далеч не повече от един ден път, дошла чумата и хората там мрели толкоз много, че не сварвали да ги погребват.
- Казал на Божура, че щял да се върне и да я вземе.
Из селото бързо се разнасяше мълвата: Стефан дохождал, Стефан свирил на хорото.
В български има и форми за засилено преизказване, които същевременно често изразяват и недоверие в достоверността на съобщението. Срв.: обади се – обадил се – обадил се бил; ще замине – щял да замине – щял бил да замине.
Чрез преизказните форми говорещият може да изрази и друго отношение към съобщаването. Например чрез запазване на спомагателния глагол в 3.л. говорещият може да изрази, че макар да не е участник или лично осведомен за събитието, той по обективни факти е стигнал до определени изводи. Това са т.нар. конклузивни форми: На масата има оставена чаша с недопито кафе, следователно някой е пил кафе. Тя е чела статията, защото я цитира в изследването си.
Адмиративът, от своя страна, изразява неочаквано наблюдение, факт, който изненадва говорещия, въпреки че той го установява по лично наблюдение: Я, то станало 8 часа!
Съвместната употреба на формите на глагола за време, наклонение изразява различни разновидности и нюанси на значението на глагола, свързани както с отношението на глаголния субект към глаголното действие и към действителността, така и на говорещия към представеното в изказването събитие и на събитието към действителността, които се разкриват най пълно в рамките на сложното изречение и на текста.