Части на изречението. Главни части на изречението

Традиционният описателен синтаксис разглежда частите на изречението в две основни групи: главни и второстепенни.
Главни части на изречението са подлогът и сказуемото. Те образуват така наречената предикативна синтагма. Връзката между подлога и сказуемото е от особен, предикативен тип, при което приписването на активен (глаголен) признак на съществително име поражда  изречение.
Подлогът е главна независима част на изречението, на която се приписва предикативен признак чрез сказуемото. Сказуемото е главна зависима част на изречението, което приписва предикативен признак на подлога. Двете главни части на изречението се предполагат една друга – наличието на подлог предполага наличието на сказуемо и наличието на сказуемо предполага наличието на подлог. Това е така, тъй като както няма признаци, които да не са свързани с някаква същност, така няма и същност, която да не притежава най-малко активният признак наличие, съществуване. Зависимият характер на сказуемото се изразява в това, че то се съгласува с подлога по лице и число.
Позицията на подлога може да бъде запълнена от съществително име или словосъчетание с главна част съществително име:
Рила е планина в България.
Патриархът на българската литература Иван Вазов е не само сред най-известните, но и сред най-обичаните автори на поколения българи.
Ние сме привърженици на този славен отбор.
Две е четно число.
Подлог може да бъде и всяка субстантивирана част на речта: Малкото плаче за майка си; Заминаващите да се явят на изход  № 5.
Несамостойните части на речта, както и междуметията,  в метаезикова употреба също могат да бъдат подлози – „В” е предлог; „И” е съчинителен съюз; „Ох” не трябва да се чува. В такъв случай говорим за съответната дума от лексикона, коята се определя като дадена част на речта, т.е. на смислово равнище подлог е словосъчетание с главна част съществителното думата (в, и, ох).
Позицията за подлог се поражда от самия факт на изречението. Това означава, че независимо дали е запълнена с дума от речника на езика или не, позицията е налична. Глаголният субект може да бъде изразен и само от окончанието на глагола сказуемо за лице и число. Особеност на българския език е, че той принадлежи към езиците, в които не е задължителна да се изразява  подлогът, както е например в немски с man, es, или в английски с It. В български в тази функция може да се употреби местоимението за ср.р.ед.ч. то, но това е характерна по-скоро за разговорната реч.  Трябва дя се прави разлика между безлични глаголи и безподложни изречения. Има безлични глаголи, при които в изречението може да има подлог. Например: Вали; (То) вали; Вали дъжд. В този пример, ако променим формата на съществителното дъжд в мн.ч. – дъждове, ще видим, че това води до задължителна промяна и на формата на глагола сказуемо – Валят дъждове(* Вали дъждове). Следователно съществителното дъжд е подлог в изречението. Същото се отнася и за изречения като Боли ме кракът; Болят ме краката, в които подлог е съществителното име кракът, краката, а не личното местоимение. Знаем, че подлогът може да бъде само в именителен падеж, т.е. винителното лично местоимение в тези изречения е пряко допълнение. В изречения пък като Присънва ми се сън; Присънват ми се сънища, в които съществителното сън, сънища е подлог, дателното личното местоимение е непряко допълнение.
Граматическият подлог и логическият субект не съвпадат и когато изречението е в страдателен залог: Документът е изпратен от директора; Вестникът се издава от група независими журналисти; Хлябът се произвежда по модерна технология; Астероидът е открит от учени от астрономическата обсерватория на университета.
Обикновено подлогът е известното, познатото, темата, поради което името, което е подлог в изречението, често се членува. Помнете, че имената от м.р.ед.ч. във функция на подлог се членуват с пълен член. Когато подлогът е изразен с местоимение, местоимението винаги е в именителна форма: аз, ти, той, тя, то, ние, вие, Вие, те, кой, никой, някой, всеки, който.