Четивата започват с неоцветени инициали от тип, който често се нарича „старовизантийски“ в палеографската литература. Инициалите са двойноконтурни, с вертикални ивици в петлиците и коленчати стъбла при част от инициалите, не особено майсторски изработени. В част от инициалите полетата между ивиците в петли- ците са запълнени с орнамент, който може да се определи като много опростено (или грубовато) стилизиран растителен или по-скоро пле- теничен мотив, представен като начупена дебела линия. От особен интерес е инициалът П на л. 2r, с който започва четивото за Неделя Цветна: той се откроява не само с големината си, но и с орнамента, и със самото си изработване – с тънко перо, за разлика от останалите инициали и писмото на текста. Лявото стъбло на буквата е прекъснато от два пръстена, които всъщност трябва да представляват увитото тяло на змея/змията, чиято глава, изобразена в горната част на буква- та, с разтворена паст прехапва стъблото. Десният стълб на инициала е двойноконтурен, запълнен с плетеница от типа „шнур“ на тъмен фон – мотив, характерен за украсата на старобългарските ръкописи. За животинската глава, захапваща стъблото, има редица примери в гръцки ръкописи от Южна Италия, датирани най-общо в Х и първата половина на ХІ в. Такъв мотив е използван в един от инициалите на Енинския апостол (л. 3r) и при съвсем друга стилистика в Григоровичовия паримейник. Открива се също и в изборното евангелие Vat. Slav. 4 от втората четвърт на ХІІІ в.
В хартиена папка.
Стоящо, право писмо с ясно доловимо разстояние между буквите. Почти пълно отсъствие на серифи. В първия том на каталога писмото е характеризирано като среден устав (Опис 1985: 50).
Буквите са високи (около 3,5–4 мм) и тесни. От начертанията на буквите и знаците ще посочим само най- характерните, като ги групираме според морфологичните им особености.
- а – с изправен стълбец и овална голяма петлица, стигаща до реда.
- ꙗ – стълбецът в лявата част на буквата е с височината на ос- новната част, като се пише с наклон към нея. Съединителната черта захваща а по средата.
- б – с малка петлица, издължен стълбец и горна част, равна на долната.
- в – долната част на буквата е по-голяма от горната и леко издадена вляво. Двете петлици се сливат.
- ь – долната част на буквата е същата като долната част на б. На места горната ограничителна линийка (сериф) се пише изцяло вляво, като така напомня на ъ.
- ѣ – за буквата е характерно подобно съотношение на петлицата спрямо останалата част на стълбеца, както при б и ь. Петлицата има същата форма, както при тези букви. Кобилицата е на нивото на другите букви, а хастата е леко издадена над реда.
- д – долната част е съразмерна от двете страни на тригълника. Ъглите в горната част съвпадат в една точка, като серифите често липсват. Долните линии под реда започват от триъгълника, а не от основата.
- л – пише се почти като горната част на д, но е по-широка и с редовна употреба на ограничителни черти в долния край.
- к – лявата и дясната част на к не се свързват помежду си. Горната е по-малка от долната. Дясната част на буквата е заоблена и напомня на с.
- е – заоблено, хоризонталната черта е разположена точно по средата без сериф в края.
- ѥ – първата част е с височината на втората. Серифът на і, е издаден наляво, както при ь.
- с – заоблено, пише се по същия начин, както е, но без средната част.
- о – овално, често с формата на яйце. Лявата част напомня маха при лявата част на е и с, към което е добавена от горе надолу дъга към долната част на буквата.
- o – с долна част еднаква със с. Горната част е със силно раздалечени краища.
- ж – буквата е написана на пет маха. Горната част на буквата е по- малка и несъразмерна – ту лявата, ту дясната част се съединяват със стълбеца по-високо от другата и това създава чувството за известна кривина на ж.
- з – заоблянето в долната част на буквата е късо, а камшичето слиза често до следващия ред.
- і – като тенденция се пише без ограничителни чертици.
- ї – двете точки над буквата са съразмерни спрямо основната ѝ част, но едва личат в повечето случаи.
- и – водоравната свързваща част се среща написана както в средата, така и под лек наклон от ляво надясно и от долу нагоре към десния стълбец.
- н – средната част започва от края на левия стълбец, но не стига до края на десния.
- м/ – пише се с обла средна част, която опира в долния ред.
- п – двата стълбеца са равни по дебелина и големина, но има случаи, при които левият е малко по-къс в горната си част.
- р – петлицата заема целия ред и е добре заоблена. Долният край е плътен, прав и се вмества в междуредието, без да опира до долния ред.
- т – пише се като правило със симетрични части.
- у – къса долна част, като горната заема височината на реда. Лявата част е заоблена при сливането си с дясната.
- х – кръстосването на двете части е по средата на реда. Дясната долна част е значително по-къса, докато лявата почти опира в долния ред.
- ц – дясната част на буквата слиза без ъгъл под реда.
- ч – горната част на буквата е с почти триъгълна форма и заема половината от височината ѝ.
- ш – всички хоризонтални черти са с еднаква големина и лежат на реда.
- щ – горната част е еднаква с ш. Средната черта преминава направо под реда.
- ѡ – пише се заоблена от двете си страни с ниска средна част.
- В откъслека не се срещат буквите ꙃ, ѕ, ꙅ, ъ, ѯ, ѱ, както и носовките.
Правопис: Безюсов, едноеров с малък ер
Общото впечатление от правописа е, че правилото, съгласно което редът следва да окончава на буква за гласна, не се спазва. Почти при всяка колона можем да срещнем отклонения от това правило.На мястото на ѫ последователно се пише оу, а на ѭ – ю. Вместо нѫ се пише ноу 1c24, 1d23. За старобългарските малки носовки се среща е с изключение на два случая в интервокална позиция, където ё – ёти 3a28, побивaë 4c16.
Състоянието на еровите гласни е типично за периода. Еровете в слаба позиция са изпаднали, макар това да не е отразено последователно – аз 1b17, видѣв же 1b13, іс же 1b23, к 1a19, 1a32; кто 1b18, 1b34; с 1c20, ѡ̈н же 1a27 и мн. др. Срещат се два случая на непонижен малък и голям ер съответно в е и о – ѿ старьць 1a11, кротькь 2a23–24. Праславянското ĭ, стб. ь, се удължава последователно пред гласна с изключение на един случай – оубьете 4b35. Праславянските съчетания *tьrt, *tъrt, *tьlt, *tъlt запазват своята етимологична употреба с изключение на един случай – пол/ьни лицемѣриѣ 4b8–9, срв. пльни 4b3
Ери последователно се пише с малък ер (ы). Употребата е етимологично издържана.
В говора на писача ѣ вероятно е имала гласеж на е, ако съдим по примери като всекое 4b4, всека 4c4. Може би към тази особеност трябва да отнесем и обратния случай на замяна на е с ѣ в чѣсо 2c8–9.
Разпределението на ꙗ и ѣ показва два пласта. При по-старинния ѣ се употребява: 1) в началото на думите: ѣвлѣють се 4b1–2, ѣвлѣете 4b6–7; ѣже 2a12; ѣко 1b14, 1b21, 1b22, 1b23, 1b36, 1c22, 1c31, 1d28, 2a17, 2b8, 2b17, 2c13, 2c14, 2c24, 2d8, 2d14, 2d23, 3b18, 4a13, 4a24, 3a35–26, 4b12, 4b22, 4c12, 4d20–21, 4d23–24, 4d30; ѣкоже 2a27, 4c2–3, 4c36; 2) след буква за гласна: безакониѣ 4b10, граблениѣ 4a27–28, запѹстѣниѣ 3d18, змиѣ 4b26, лицемѣриѣ 4b9, погребениѣ 2c19, пришьствиѣ 3c11, раскаѣсте се 3c27, своѣ 1c29, 2a11, сльїшаниѣ 3c20–12, стоѣщѹ 3d20, твоѣ 4c19, цр҃ьствиѣ 3d12–13. По-малко са случаите с ꙗ в тези позиции: ꙗдѹща 1c17, ꙗ̈сть 1c21, покаꙗние 1c27, ѡ̈ иꙗ̈ковѣ и-ѡ̈анѣ 1d26, посла ꙗ̈ 2a19, сн҃а ꙗ̈ремнича 2a25, ꙗже 2b11, тежьшаꙗ̈ 4a16, ꙗ̈цѣм же образомь 4c20–21. Можем да предположим, че последните примери са по-късни и отразяват практиката на самия писач. След етимологически меки р, л и н се пише ѣ, но при л’ има две изключения: ѿ крьви авелꙗ праведьнаго 4c7, ѡ̈ставлꙗеть се 4d15–16.
Навсякъде се пише щ, липсва съчетанието шт.
Липсва буквата ꙃ, както и ѕ (ꙅ). Всички примери за втора и трета праславянска палатализация са със з: помози 1b5, 1b12; мнози 1c11, 2a1, мнозї 1c14, нозѣ 2c2; пѣнезь 2c11; вьврьзи се 3a10 и др.
Пази се епентетичното l: ѡ̈ставль 2b20, оставлѣти 4a20, ѣвлѣю/ть се 4b1–2, ѣвлѣет/е 4b6–7, оставл/ѣет се 4c23–24, ѡставлѣеть се 4d19, землю 4c6, емлете 4а14, поем/леть 4d14–15.
За среднобългарски юсов антиграф свидетелства формата ноу вместо нѫ: ѣ/ко не трѣбоують зрⷣави в/рача ноу болѣщи 1c24.От надредните знаци систематично се срещат две точки над букви, състоящи се от два знака, като ѥ, ы (ї), ꙗ, оу, а също така ѡ. От другите знаци се среща двойна вария, но функцията ѝ остава неясна: искоуш̏еноу 1a10, кн̏ижникь 1a12.
Сложните прилагателни, причастия, както и формите в имперфект се срещат без изключение с контрахираните си форми: галиле/искаго 2b8–9, вѣроующоумоу 1b9, оучаше 1b35.
Граматика: Запазени са форми за двойствено число както при имената, така и при глаголите: нама 1d6, 1d9; хощета 1d7, рекоста 1d8; сѣдевѣ 1d11; идѣта 2а11; ѡ̈брещета 2а13; ѡ̈/на же рекоста 1d16–17.
Старинни форми на аорист се срещат рядко: рѣше 2b14–1. Правят впечатление обаче формите за асигматичен аорист в 3 л. мн. ч. като и придоу не іс҃а ради тькмо · нь да и лазарѣ видеть 2c25–27, изидоу противоу емоу 2d1–2. При глаголите с инфинитивна основа на съгласна преобладават формите на 2-ри сигматичен аорист: приведохь 1a18, рекохь 1a25, вьзмогоше 1a27. Отбелязан е един случай с окончание -хоуть в 3л. мн.ч. на имперфекта, което се среща в староруските паметници и е свидетелство за интересно влияние: оученици его вьпраша/хоуть и ѥдиного 1b26–27.Общо за езика: Езикът на фрагмента показва връзка със старинен езиков и правописен пласт. От една страна, текстът сочи връзка с ранни образци, а от друга, се откриват следи от среднобългарски юсов антиграф или протограф, както и евентуално влияние от страна на староруски образец.
Дигитално копие в Зографската електронна научно-изследователска библиотека. Софийски университет, Библиотека „Филологии“.