ЗМИЯТА И ЗМЕЯТ ИЛИ „ЗМИЯТА-ЗМЕЙ”
(Преплитане на балканските митологически вярвания за змията и змея
в романа „Змията” на Мирча Елиаде )
Доклад на Дарина Костадинова Фелонова, Балканистика, пети курс
В любовно-фантастичния роман „Змията” (1937 г.) на Мирча Елиаде се проследява срещата на персонажи, които имат еднакво обществено положение и са живели досега в една сравнително спокойна, рационална и дори предсказуема среда, с един нов свят, който ще преобърне представите им и ще ги потопи в друга тайнствено-магическа реалност. И ако образите на Дорина, Лиза, капитан Мануила, Стамате и Владимир са носители именно на тези култивирани и наложени от обществото ценности и възприятия, то Серджу Андроник се явява външната сила, медиаторът между рационалното и ирационалното, между видимото и невидимото.
Особена роля в това произведение се отделя на образа на змията, който още от древността е натоварен с най-различна символика и до ден днешен заема важно място в обредната практика на Балканите. Спорен е въпросът откъде идва култът към змията в този регион: дали първоизточникът му да се търси в древните източни култове от Месопотамия или Египет, или пък това почитане на змията е автохтонно. Във всеки случай на Балканите подобни змийски култове намират може би най-силно отражение чрез култа към Тракийския Дионисий – Загрей, чийто зооморфен облик е змията. Не случайно се смята, че схващанията на българите и румънците за мястото на змията ( и до голяма степен на змея) в обредните практики се базират именно на тракийски основи.
Като се говори обаче за образите на змията и змея в романа „ Змията”, а и по-принцип, трябва да се има предвид, че на балканска почва те придобиват много особености и характеристики, които ярко ги отличават от представите, които срещаме в древните митологии за тях. Затова и тук ще се наблегне именно на балканските народни предания за тези две митични създания (като ще се изведат главно румънски и български примери) и няма да се търсят обяснения за това как е пренесен образът им по нашите земи.
Още в началото на своя роман „Змията” Мирча Елиаде поставя акцента върху изначално заложената раздвоеност на змийския образ, а именно отношението змия – змей. Представата, че змеят всъщност е голяма „змия, покрита с люспи като на риба; има криле, четири крака като у гущера”[1] (т. е. залегналото родство на двата образа в народната вяра), намира ярък израз на български чрез факта, че думата “змей” е етимологично свързана с думата “змия”. В рум. език обаче нещата стоят по по-различен начин – “şarpe” означава “змия”, а за “змей” срещаме думи, спрямо които явно не можем да приложим същия етимологически подход на обяснение – “zmeu”[2], “balaur” и “zburător” (в румънската народна митология тези понятия и назоваваните от тях образи се преплитат), но това все пак не означава, че в румънския мироглед не е залегнало също схващането за неразривната родствена връзка между змея и змията. В рум. фолклор съществува дори вярването, че змеят е последният етап от еволюцията на змията: „На змия, която не е виждала човек 7 години, й пада опашката и след 7 години става балаур, а след още 7 – змей”[3].
Въпреки че Мирча Елиаде озаглавява романа си “Şarpele”(“Змията”), още в самото начало на повествованието си той цитира едно народно заклинание за любов, което започва с обръщението: „ Ти, змею хвъркати,/ цял в люспи от злато…”[4], т. е. вече се заявява бъдещата двуякост на змийския образ и връзката му със змея. Ако разгледаме обаче оригиналния непреведен текст на споменатото любовно заклинание, който звучи така: „ Tu şerpe balaur, cu solză de aur…” ще ни направи впечатление, че избраната дума за змей е balaur, a според румънските народни поверия образът на това създание се свързва с водата[5]. Следователно не случайно в романа на Мирча Елиаде езерото заема централно място в повествованието и е представено като едно сакрално пространство, което трябва да бъде преодоляно, за да се стигне до острова, където живее митичната ”змия-змей”.
Във всеки случай в хода на самия сюжет на романа ще открием много други изводи относно многозначността и многопластовостта на змийския, респективно на змейския образ. Мирча Елиаде влага голямо богатство от превъплъщения и функции, заложени в символиката на змията – тя се явява ту като символ на тъмните и заплашителни свръхестествени сили, ту в ролята си на стопан на определено място; срещаме я и като повелителка на сънищата и закрилница на мъртвите и задгробния живот.
Усещането, че змията е олицетворение на някакво непонятно зло и греховност, на мрачните и мистични сили, които пробуждат ужас в човешкото съзнание и сякаш злокобно предвещават някакво нещастие, бива постигано чрез напрекъснатите повторения на думи като „мрак”, „полунощ”, „луна”, „лунна светлина”, „нечестива змия”, „нечестив смок”, „нечестив дух”, „просъскващо”.
Но Мирча Елиаде е далеч от това да натоварва образа на змията с отрицателни значения, а го проследява в цялостната му сложност. Силно изразена в произведеннието е неразривната връзка между образа на змията и темата за смъртта. Eдна от най-древните змийски функции е да бъде покровителка на мъртвите и гробищата, а от друга страна, според народните предания, за стопан на дадено място „се смята някой от умрелите прадеди на семейството”[6], като стопанинът най-често придобивал облика на безвредна змия. Не случайно в пространството, което е избрано в романа „Змията” за площадка на странните и свръхестествени моменти и за кулминационния ритуал по привикване на змията, се включват езерото и манастирът – места с древна история, населявани от множество духове на загинали: потъналият в езерото адвокат Хараламбие, умрялата в манастирските подземия царкиня Аргира и т. н. Следователно присъствието на змията не бива призовано толкова от самия Андроник или от посетителите на манастира, а бива предразположено от магическите контури на пространството, което чрез присъствието на смъртта придобива особен статут на владение на змията. В този контекст думите на една от героините в романа, госпожа Замфиреску, потвърждават ролята на змията като медиатор между света на живите и задгробния свят, като в същото време се явяват и дословен отзвук на народните поверия от двете страни на Дунава: „ Този нечестив смок е всъщност една душа, дошла кой знае от чий гроб. И има мъртва съпруга. Точно както всички останали, както всички хора, които имат близки, отдавна заровени в земята. Оттам идват те понякога, преобразени в змии – идват в къщите на живите и пият мляко, оставено за тях, и вино, смесено с мед…”[7]
Друго проявление на змийската сила е властта над сънищата. Всички участници в ритуала за призоваване на змията, с изключение на Андроник (който е избран от самата змия да общува с нея), изпадат в състояние, което е на границата между съня и реалността, което ги отвежда в един нереален фантастичен свят на объркващи видения. Представите за време и пространство се размиват и разтеглят, събитията нарушават логичния си ход – и за всичко това е виновно присъствието на змията. За да внуши мистичността на случващото се и безвремието на съня, в контраст с линейното и рационално време на материалната реалност, Мирча Елиаде непрестанно наслагва изрази като „непозната умора”, „омагьосана”, „омая”, „замаяна”, „просъница”, „насън”, „сънлива”, „сънувала съм”, „сънувах”, „халюцинации”.
Мотивът, който представя постепенното преплитане на змийския и змейския образ в романа, е мотивът за сватбата. Многобройни народни песни и легенди разказват за залюбената от змея мома, която доброволно или насилствено бива превръщана в негова булка. Змейовата сватба е всъщност ритуал на инициация, чрез който обикновеният човек става невидим за света на смъртните и се преражда като член на змейското семейство и новия фантастично-магически свят. Затова и когато идва кулминационният момент в романа „ Змията” и героите участват в призоваването на мистичното същество, всяка една от жените вижда това призоваване като брачен ритуал, а себе си като потенциалната булка на „ змията-змей”: „ Затова постави жените в кръг, долепени до стената, за да ги вижда по-добре, да ги прецени всичките и да си избере само една. Годеникът е той самият. „И ме е избрал мене, само мене” – чувстваше Лиза, омагьосана от безсрамния, мъжествен танц на змията.”[8]
В произведението на Мирча Елиаде обаче образът на змея главно е въплътен в персонажа на Серджу Андроник. Още с появяването си и с физическата си характеристика той ярко се отличава от всички останали и предизвиква странно вълнение: „ Беше висок, мургав младеж, гологлав и със слънчеви очила… имаше много живи, искрящи очи, с необикновено големи зеници”[9]. Интересен е фактът, че в магическата практика и в различните митологии въобще надареният със свръхестествени способности, т. е. магьосникът, има някакви отличителни белези, по които се разпознава[10]. Най-вероятно с такава функция е натоварено и описанието на очите му с техните „необкновено големи зеници”. Дори професията на Андроник, макар и взета от рационалния свят, го маркира като нещо специално и различно – той е пилот. По този начин Мирча Елиаде го определя като едно своеобразно „крилато” същество и прави препратка към народното вярване, че змейовете „и в човешки, и в змейски образ притежават крила”[11].
В същността на Андроник е заложена способността да се преобразява, за която непрекъснато се загатва в текста. Самият той казва за себе си: „… колко страшен ставам за една нощ”[12], „Като мине полунощ… не зная какво става с мене… Понякога ми се струва, че съм птица, друг път си представям, че съм язовец, маймуна… И почти винаги забравям какво съм правил, после не си спомням къде съм прекарал нощите си…”[13] Така се изразява нееднородността на неговата природа и че външната човешка обвивка е само едно от многото му превъплъщения. Нощта и особено полунощният час са магическите рамки, които активират процесите на преобразяване: „И аз го виждам само нощем… тогава, когато е красив мъж”[14]. Като така отново ни се загатва змейският произход на Андроник, тъй като се е вярвало, че змеят „дохожда при момата нощно време и когато е при нея той е момък красив”[15].
Не случайно само на Дорина, след като тя вече е преминала успешно иниционния ритуал и е била избрана за булка на „змията змей”, й се разкрива истинската природа на Серджу Андроник. Нейният жених „не е човек, а божество, синът на змея от приказките”[16] – в това ново определяне на същността на Андроник може да се открие своеобразното му свързване с легендата за Тракийския Дионисий -Загрей, който е бил роден от змия, но е имал човешки образ, и изначално залегналата двойнственост на неговия образ.
Мирча Елиаде изгражда романа си „ Змията” върху залегналата отдавна в балканските вярвания и фолклор идея за неразривната родствена връзка между змията и змея. „Синът на змея от приказките” притежава силата да общува и да призовава змията, да се преоткрива у нея. Те са сродни същства, които често преминват от единия в другия образ, сливат се или се разделят, но винаги взаимно се допълват.
[1] Маринов, Димитър. Змейове, змеици. – В: Народна вяра и религиозни народни обичаи. БАН, 1994, http://www.bulgarian-folklore.com/articles.php?article_id=283 (14.04.2010 г.).
[2] Остатък от старобългарския пласт думи в румънския език.
[3] Evseev, Ivan. Dicţionar de magie, demonologie şi mitologie românească. Timişoara, 1997, с. 502.
[4] Елиаде, Мирча. Майтрей. Змията. Превод Василка Алексова. София, Народна култура, 1989, с. 172.
[5] Evseev, Ivan. Dicţionar de magie, demonologie şi mitologie românească. Timişoara, 1997, с. 45.
[6] Георгиева, Иваничка. Стопан (стопанин, сейбия). – В: Българска народна митология. 2-ро изд. 1993, http://www.bulgarian-folklore.com/articles.php?article_id=366 (14.04.2010 г.).
[7] Елиаде, Мирча. Майтрей. (Превод Валентин Харалампиев). Змията. (Превод Василка Алексова). София, Народна култура, 1989, с. 229.
[8] Пак там, с. 229.
[9] Пак там, с. 187.
[10] Мос, Марсел. Магията. София, 2001, с. 26.
[11] Венедиков, Иван. Част II. Изгонените богове. Змейовете. – В: Медното гумно на прабългарите. Издателство към Частен колеж „Тракия”, 2-ро прераб. изд., Стара Загора, 1995, с. 275. http://www.promacedonia.org/iv_gumno/iv_gumno_16.htm (14.04.2010 г.).
[12] Елиаде, Мирча. Майтрей. (Превод Валентин Харалампиев). Змията. (Превод Василка Алексова). София, Народна култура, с. 191.
[13] Пак там, с. 240.
[14] Пак там, с. 246.
[15] Маринов, Димитър. Змейове, змеици. – В: Народна вяра и религиозни народни обичаи. БАН, 1994, http://www.bulgarian-folklore.com/articles.php?article_id=283 (14.04.2010г.).
[16] Елиаде, Мирча. Майтрей (Превод Валентин Харалампиев). Змията. (Превод Василка Алексова). София, Народна култура, с. 254.