Зорница Антонова

Мисията на Аз-а

в поезията на Ана Бландиана

Зорница Антонова, Магистър по Балканистика

Поезията на Ана Бландиана е заредена с изключителна сила. Тя не просто предава различни идеи, теми, проблеми, но и излъчва техния заряд отвъд границите на отделните стихотворения. След 5-годишната ми работа върху същността на Аз-а в творчески аспект[1] – ще проследя характерното в творчеството на Ана Бландиана. Израстването и мисията на Аз-а днес е един особено значим проблем, пред който е изправен всеки човек, независимо от неговото социално положение, работна сфера и лични интереси.

В процеса на своето израстване личността изгражда както своите индивидуални очертания, така и общовалидните, наложени от външни обстоятелства рамки и норми на поведение, говорене, и дори – на мислене. Истинският Аз на човек остава все по-дълбоко – забравен и погребан от масовите разбирания и масовия начин на живот. Нормата, която обществото налага върху Аз-а, ограничава личностното му развитие и себепознание. Навън всичко се свежда до отделната бройка: един брой човек, един брой сърце, един брой глава, един брой душа… Не, именно душа не. Тя не е необходима, не е предвидена. Би увеличила температурата, топлината… и нормата би започнала да се топи. Бройките човеци биха започнали да се превръщат в живи същества, бройките сърца – в чувства, усещания, емоции, а бройките глави – в мисли. Да се намери път към душата – това е целта на всеки творец – да даде израз на своя вътрешен Аз и да подтикне своите читатели (както е случаят с поезията на Бландиана) към стремеж за опознаване на тяхното истинско Аз. Само този вътрешен човек ни прави различни, интересни за останалите. Той е този, който ни прави творци – ако не международно или национално признати, то със сигурност поне творци на собствения си живот, което никак не е малко. Да изживееш живота си – своя собствен живот, а не този на някой друг или на редица други хора преди теб – това е най-съвършеното лично творческо изживяване, предвидено за всеки. Поетичният Аз (който ще бъде наричан за по-накратко – Аз-ът) ни води по пътеките на своя личен опит, на своето лично изживяване по пътя към своята душевност.

Стихотворенията на Ана Бландиана[2] достойно носят една грациозност, музикалност и емоционалност, често постигани чрез използване на традиционни форми и образност. Нейната поезия е удивителна и дръзка, именно поради намерението си да бъде „красива” в един по-модернистичен романтически смисъл. Стихотворенията й често са съсредоточени върху собствената си човешка уязвимост, но те в никакъв случай не са конфесионални, в смисъл на оголване на частни, интимни преживявания или неврози. Писателят акцентира върху ролята си, изразявайки своето вътрешно откровение чрез свежия триумф на въображението в неговото емоционално и морално разбиране за света.

Това е един иманентен прочит на поезията на Ана Бландиана. Към творчеството й подхождам като към едно синхронно цяло, в което търся образа, очертанията на Аз-а и неговата мисия. Той присъства изключително богато както като душевност, така и като външни белези и качества. Изчитайки стихотворенията, човек придобива много наситена и точна представа за нещо живо, което се намира вътре в тях; нещо, от което поетичните текстове извират и към което се връщат обратно. Тази жива душевност, тази телесност, която излъчват стиховете, задържа читателя близо до тях, прави го съпричастен и съ-сътворяващ. Тяхната непретенциозност, искреност и чистота ги превръща в нещо, към което човек може винаги да се обърне в тежък или прекрасен момент, като към приятел, и да знае, че в тях ще открие отговорите, които търси. Те са запечатани дълбоко под думите, в крайчеца на буквите, в бялото пространство, което ги заобикаля. Нещо повече, по някакъв странен начин, това живо нещо, читателят усеща и в себе си. Усеща го като нещо, което сякаш е било заспало, но постепенно започва да се пробужда. И колкото повече чете, толкова повече му се иска това, живото, да излезе, този вътрешен жив порив да изскочи навън и да се прояви по своя собствен уникален начин.

Преди да направи това обаче, Аз-ът трябва да бъде подготвен. Той трябва да осъществи връзка със своята душа, да намери път към нея. Направи ли това, той ще намери път и към всички останали души. Целта е да се създаде едно усещане за цялост, в която всеки е свързан, всеки е едно цяло с всички останали. Поетичното творчеството на Бландиана успява да даде този начален тласък. Лирическият Аз и Аз-ът-читател, на моменти, постигат такава симбиоза, че не е ясно кой кого води към неговото себеосъзнаване. То започва с взимането на книгата в ръка и завършва с раждането (или по-скоро – със събуждането) на твореца във всеки един от нас. Защото всички и всичко са просто отделни аспекти на едно и също битие. Всеки един носи в себе си съзнанието на цялото. Важното е съзнанието да се пробуди за това. „Осъзнаването” е преживяването на това пробуждане.

Аз-ът – това е творецът – творецът на цял един друг свят – космос. Този свят е породен от вътрешното Аз на поета. Той успява да се докосне до него, преживява началните удари на недоумение, породени от тази все пак може би не чак толкова ненадейна среща, и успява да прокара път до него, по който да минава свободно и чрез който да го направи достъпен и за нас – читателите. За да направи това, Аз-ът трябва да опознае много добре себе си и да приеме себе си такъв, какъвто е – с всичките свои страхове (за да ги превъзмогне), с всичките свои любови (за да ги преживее), с всичката своя болка (за да я преодолее). Освен контакта със самия себе си, Аз-ът трябва да изгради своя контакт и с другите. В стиховете на Бландиана „другите” са най-ясно въплътени в образите на майката, бащата, Бог, и творецът, скрит в самия Аз. Те не са случайни. Всяка връзка е породена от съвършената необходимост за нейното осъществяване. Без която и да било от тях, Аз-ът не би бил такъв, какъвто е, а също и читателят не би бил същият. Всички събития, всички преживявания имат за цел да създадат възможност, нищо повече. Те са възможности, които Аз-ът привлича към себе си – които създава индивидуално и колективно, посредством съзнанието. Съзнанието, от своя страна, създава опита. Аз-ът се опитва да издигне своето съзнание. Той е привлякъл тези възможности, за да ги използва като средства, за да сътвори и преживее на практика своя истински Аз. Истинският Аз е същество с по-висше съзнание от онова, което обикновено се проявява. Той е това живо нещо, което се усеща във вибрациите на стихотворенията и което вдъхва живот на всичко, което се докосне до него.

Ана Бландиана е изцяло отдаден на своята мисия писател. Тя живее с ясното съзнание, че за да имат смисъл, изживените дни трябва да се ‘документират’, да бъдат отразени по един или друг начин. Това е творческа съдба и колкото ценно е нейното осъзнаване, толкова по-трудно става на моменти практическото й осъществяване – като прът в колелата на каляска – съзнанието за изключителност понякога прекъсва, пречи, смущава твореца, препъва го в собствения му разум, който се опитва да си обясни лекотата, с която се раждат понякога нещата и трудността, която възниква в тяхното доосъществяване. Като ‘късмета на начинаещия’. Той го повежда, дава му началните крачки, закриля го в избора и дори в нещастието, но след това той трябва вече сам да продължи да се бори за своето божествено съкровище. Чувството, че може винаги да се откаже не е непознато на писателя. Никой творец обаче не може да се откаже от призванието си да твори – думи, рими, стихове, драми… и да продължава упорито да изгражда своя свят като отражение на всичко, което го заобикаля.

Като творец, поетът се ръководи най-вече от своите най-дълбоки и силни усещания и емоции. Той се мята неистово между отделните крайности – преплита ги, разбърква ги, губи се в тях като малко дете, изгубено на гара, пълна с чужденци. Понякога тези усещания са близки и познати, друг път – далечни и страшни, но винаги вълнуват писателя не по-малко от техния плод, въплътен в буквите, в думите, в стиховете…

Много силно в този най-личен аспект са застъпени темите за вината, страха и обичта. Още в ранното си творчество (от 1966 г.) Ана Бландиана засяга темата за вината и тя продължава да я вълнува неотстъпно и в по-нататъшните й творчески периоди. Вината е неизбежна. Съм – значи виновен. Да бъдеш себе си, да изживяваш себе си, да изричаш себе си е непростимият грях, присъден на всеки човек. С тази разлика, че всеки се възползва от него до различна степен. На хората им е даден шансът да опознаят себе си, да си спомнят кои са и да изживеят себе си в един свят на относителното. Но също така им е даден и страхът – страхът, че прекаленото себепознание е грях и подлежи на наказание, било то и в някакъв друг, следващ свят. Да изречеш страха на другите, страха на всеки, своя собствен страх е непростимият грях, затворен в думите. Точно този грях, пришит тайно към името на писателя е този, който го кара да се чувства виновен за своите думи и да очаква наказанието, или още по-лошо – да изживява наказанието, което ‘му се полага’. Това наказание може да се съдържа и в самото чувство на неразбраност, несподеленост, чувството на откъснатост от този свят, в който „от дърветата вече не капят листа”[3].

Често тялото е считано за обект на греховете на човека. То ги предизвиква, душата ги носи. Може би затова словесният грях понякога се свързва и с телесността на човек. В стихотворението „Смелост”, от стихосбирката „Хищна звезда” (1985 г.), например Аз-ът акцентира върху ръцете си, като носители на букви. Грехът е прехвърлен върху тях, следователно – вината също. Ръцете не се оказват достатъчно развити, за да бъдат цялостни, поне не и в представите на Аз-а:

Крила, върху които

Пера не са посмели

Да пораснат;

Не са дори и лапи…

(„Смелост”)[4]

Въпреки всичко, в решителния момент на всички човешки решения има само един въпрос: „Какво би направила обичта в този миг?” Няма друг въпрос, който да е смислен, няма друг въпрос, който да е важен за душата на твореца. Това довежда до една много деликатна точка на интерпретация, тъй като принципът действие, основано на обич, е всеобщо неразбран. Векове наред се е смятало, че действие на обич се основава на избора да бъдеш, да правиш и да имаш онова, което предизвиква най-голямо добро за другия. Но всъщност, по-висшият избор е този, който предизвиква най-голямо добро за самия теб. Едва когато човек разбере какво е най-голямото добро за него самия, то моментално се превръща в най-голямото добро и за другия. И за да изчезне неизчезващото чувство на вина, то може би човек трябва просто да включи себе си сред онези, които обича. Тъй като в случая действията са приписани на частици извън самия човек и в частност – на самите думи, то те действат недвусмислено:

„Покълват буквите и правят пъпки,

Дават живот на думи,

Превръщат се в животни думите и се чифтосват,

И раждат.

(„Бащата”)[5]

За да представи обичта, поетът понякога прибягва до образа на бялото. Изборът на белия пейзаж не е случаен. Задачата на душата е да събуди Аз-а. Тя търси най-висшето чувство на обич. Това е нейното желание. Това е нейната цел. Душата търси чувството. Не знанието, а чувството! Тя вече има знанието, но то е концептуално. Чувството, от своя страна, се изпитва. Душата иска да изпита себе си и така да познае себе си в собственото си изживяване. Най-висшето чувство е изживяването на единство с всичко, което е. Като най-представително в този случай бих посочила стихотворението „Молитва”. Неговото заглавие не е случайно. Това е великото завръщане при Истината, за което копнее душата. Това е чувството на съвършена обич. А съвършената обич е за чувствата онова, което е бялото за цветовете. Има хора, които смятат, че бялото е отсъствие на цвят, но, по-скоро, то е обединението на всички цветове. Бялото е всеки цвят, който съществува – обединен. По същия начин и обичта не е отсъствие на някои емоции (омраза, ярост, похот, ревност, алчност), а сбор на всички чувства. Тя е цялото. Съвкупността. Всичкото. Така че, за да може душата да изпита съвършената обич, тя трябва да изпита всяко човешко чувство. Предназначението й е да изпита всичко, за да може да бъде всичко. От това стихотворение не се носи страх, а само бяла нежност. Именно поради доминиращата роля на душата в него, която привлича към себе си с всичка сила всяко възможно състояние на обич, Аз-ът е успял да се отърси за момент от страховете си. Страхът и обичта, като основни човешки чувства, винаги ще си противодействат. Страхът увива тялото в дрехи, любовта му позволява да се открие. Страхът сграбчва и стиска всичко, обичта го раздава. Страхът иска нещо или някой да са му наблизо, любовта иска те просто да му бъдат мили. Страхът сграбчва, обичта пуска. Страхът измъчва, обичта успокоява. Страхът атакува, любовта лекува. Всяка човешка мисъл, дума или дело се основават на едно от тези чувства. Но обичта е крайната действителност. И единствената:

Облаци ситно разбити на китки цветя,

Да ме посипват един по един,

Докато парещи сълзи се раждат в очите

И под клепките бързо замръзват,

Преди от съня и мечтите

Да са изтекли.

Амин!

(„Молитва”)[6]

Не съществува условие, обстоятелство или проблем, който любовта не може да реши. Обичта към самия себе си и към другите винаги носи решението. Няма човек, когото любовта не може да излекува. Няма душа, която любовта не може да спаси. Всъщност няма дори никакво спасяване, защото любовта и всяка душа са едно и също. И когато се даде на нечия душа онова, което тя е всъщност; когато се опита да й се помогне, било то с думи или не, да си спомни каква е в действителност, тя се връща към себе си. Чистата любов позволява на Аз-а да види истината. Когато идва от място на чиста любов, неговият живот е добротворен за всички. Всеки е спечелил от пребиваването на Аз-а тук, на земята. Добротворство ще рече не само добрина, но и сходство. Аз-ът осъзнава, че когато пребивава в чистата любов, той и другите са от един и същи род.

Сътворяването е процес, състоящ се от три етапа: най-напред идва мисълта, формираща идеята, първоначалната концепция. Това, за което Аз-ът мисли, но никога не изрича, твори на едно ниво. Това, за което мисли, изрича и прави, се проявява в действителността. А да мисли, изрича и прави нещо, в което не вярва истински, е невъзможно. Точно затова Аз-ът няма да се освободи от своите думи, няма да успее да ги „изгори”[7], защото дълбоко в себе си вярва, че именно думите крепят този свят, именно те го сътворяват. Процесът на сътворяване трябва да включва пълна увереност – да знае! Това значи – абсолютна вяра. Не просто надежда, а отвъд надеждата. Това значи да знае със сигурност. Следователно онази част от творението – делото, винаги съдържа в себе си това да знае със сигурност, т. е. да има вътрешна яснота, твърда убеденост, пълно приемане на нещо за действителност. Състоянието, в което Аз-ът ‘просто знае нещо с дълбока увереност’ е състояние на изключителна и силна признателност. То е предварителна благодарност. И това е може би най-значителният му ключ към творението: да бъде благодарен за него преди сътворяването му. Това особено силно е изразено в стихотворението „Аз знам, невинността” от стихосбирката „Уязвимата пета” (1966). От една страна, думите са мръсни и похабени, когато са изречени, а когато не са, те сякаш се запазват чисти и невинни в рамките на разума – разумни, чисти като сняг. Но защо в момента на изричането те са натоварени с напълно противоположни качества? Отново забелязваме мотива за греха, чрез който се ражда животът; отново – изначалната вина:

Аз знам, невинността не дава плод,

Девиците деца не раждат,

Велик закон – чрез омърсяване

Заплащаш данък за живот.

(„Аз знам, невинността”)[8]

По същия начин думите, които раждат света, се считат за похабени в процеса на сътворението. Там – в мисълта – те са като сняг – чисти, недокоснати, невинни. Но повечето мисли се организират в думи, които често биват изписани или изречени. Това само по себе си дава допълнителна енергия на мисълта, изкарвайки я навън, на открито, където може да бъде забелязана от другите. В същото време обаче, думите са най-несигурният носител на истината. И точно в тази вероятност се концентрират всички страхове на писателя. Той трябва да се вслуша в чувствата си, в най-възвишените си мисли, в преживяното, и от тях да извади думите. Най-ясните думи са думите, съдържащи истина. Аз-ът е принуден да избира между безмълвието и словото, в което има ‘опасност’ да се спотаява грехът. Един доста парадоксален избор, тъй като безмълвието може да се разглежда като по-голям грях от изреченото слово. И в двата случая изборът би бил погрешен, неразбран, или правилен и личен:

Дилемата е: смърт от белота

Или пък смърт, с която все пак побеждаваш…

(„Аз знам, невинността”)[9]

Понякога на самите думи са им приписани действия (както е например в стихотворението „Бащата”), а действията винаги водят до някакъв резултат – физическа проява на онова, което е започнало като мисъл. Всичко, намиращо се наоколо, се е появило по този начин. Използвани са били и трите центъра на творение: мисъл, дума, действие.

Поетът носи дарбата да притежава градивна енергия, която му позволява да създава своята действителност и да сътворява преживяванията и опита си чрез своите мисли, думи и дела. Той носи дарбата на кротката мъдрост, която му позволява да познае истината във време, когато би било по-добре да не съди, изхождайки от видимото, от привидността. И не на последно място, той носи дарбата на чистата любов, която му позволява да благославя другите и да ги приема без условия, зачитайки свободата им да правят своя собствен избор и да живеят съобразно с него, позволявайки на своето вътрешно Аз свободата да прави същото. В космоса, във вселената, има една божествената сила и съставните й части са творческа енергия, кротка мъдрост и чиста любов. Тази космическа сила позволява на твореца да прави това, за което е роден – да твори. Той трябва само да я намери, да си я спомни, да я освободи от пластовете всекидневие, вкопчили се в нея. Когато направи това, Аз-ът ще може спокойно да продължи напред, разпространявайки, по един или друг начин, това послание из целия свят. Той се е научил да съществува в момента и изпраща този момент на своя Аз като подарък. Точно в този момент се съдържа зародишът на голямата истина, която всеки от нас желае да си спомни. Ана Бландиана ни изпраща тази истина, скрита в нейните стихотворения. Тя не може да се прочете, не може да се измисли. Тя може само да се усети. Веднъж усетили я, вече можем да се опитаме да съ-творим и нашата истинска същност, или поне да се докоснем до нея. Не да се опитваме да подхождаме реактивно към това, което сме прочели, а по-скоро да се стремим към едно по-креативно осмисляне. Животът е креативен процес и за да бъде ползотворен, красив и приятен, трябва да бъде живян като такъв.

Ана Бландиана е поет – творец, защото е доловила тънката разлика между естественото и нормалното. Те не са едно и също нещо. „Нормално” означава: както обикновено се постъпва, докато „естествено” е онова, което човек е, когато не се старае да бъде онова, което е „нормално”. Във всеки един момент човек може да постъпи така, както нормално постъпва, или да избере да върши онова, което импулсът му подсказва. Ана Бландиана избира второто. Не само защото има ясно съзнание за това, но и защото водещо в нейното творчество е чувството на любовта. А само когато човек действа с любов, постъпва естествено. Тази естественост, лекота и непретенциозност на нейната поезия е и причината, поради която читателят потъва в нея, слива се с нея, позволява й да го изпълни и потопи в блаженството на собственото му вътрешно съществуване. Той се доверява на автора, на лирическия Аз, а по този начин успява да се довери и на себе си.

Постепенно, опознавайки и приемайки себе си, Аз-ът се научава да се отдаде на момента, без да обръща внимание на предишния си опит. Научава се да бъде Тук и Сега. Научава се да види какво има на разположение и да сътвори себе си отново точно в този миг, защото това е предназначението му на земята. Той вече знае, че е дошъл на този свят, по този начин, в този момент и на това място, за да познае кой е – и да сътвори себе си. Това е смисълът. Животът е постоянен неспирен процес на пре-творяване. Времето е елемент на относителността, който съществува вертикално, а не хоризонтално. То е ос, която представя фигуративно вечния сегашен момент. В своето съзнание творецът може да се пренесе в целия обхват – във всяко ‘време’ и на всяко ‘място’, което избере.

Ана Бландиана нерядко говори за посланието. Всеки един от нас е носител на едно послание и всеки един от нас е предопределен да го открие, разчете, преживее и предаде нататък. Именно това е онзи жив импулс, който прелива от нейните стихове – импулсът да тръгнем, да поемем пътя към себе си, към своята истина. Мисията на Аз-а е да ни подтикне към това пътуване, в което достигайки до себе си, да достигнем безграничното.

[1] Като актриса в Театър-лаборатория „Алма Алтер” и студент в квалификационния курс „Авторски театър”, под ръководството на режисьора Николай Георгиев и хореограф Петя Йосифова, имах възможност да се посветя на процеса на изследване на своя (а косвено – и на останалите) вътрешен Аз, както и пътищата на неговото развитие и автентични начини на изразяване. Тези лабораторни изследвания ми помогнаха и да насоча по-конкретно своя интерес към личното поетично творчество.

[2] Ана Бландиана, Коридори с огледала, предговор, подбор и превод Румяна Л. Станчева. София, изд. Балкани, 2005; Ана Бландиана, Отлив на смисъла. Нови стихотворения. Превод Румяна Л. Станчева, София, изд. Балкани, 2010; Ana Blandiana, Poeme. 1964-2004. Bucureşti, Humanitas, 2004.

[3] Ана Бландиана, Коридори с огледала, цит. изд.: стих. „Дарбата” от стихосбирката „Уязвимата пета” (Călcâiul Vulnerabil, 1966), с. 21.

[4] Пак там: стих. Смелост” от стихосбирката „Хищна звезда” (Stea de pradă, 1985), с. 157.

[5] Пак там, с. 162.

[6] Ана Бландиана, цит. изд.: стих. „Молитва” от стихосбирката „Поеми” (Poezii, 1974), с. 56.

[7] Ана Бландиана, цит. изд.: стих. „Дарбата” от стихосбирката „Уязвимата пета” (Călcâiul vulnerabil, 1966), с. 21.

[8] Ана Бландиана, цит. изд.: стих. „Аз знам, невинността” от стихосбирката „Уязвимата пета” (Călcâiul vulnerabil, 1966), с. 22.

[9] Пак там.