С благодарност към ФНИ при СУ за подкрепата при пътуването до един европейски културен център – Резиденцията за писатели в Лавини, Швейцария.
Нови книги от цял свят – изложби от Швейцария. Фрагменти.
Jaspreet Singh. Chef. Montreal, Québec, Canada, Véhicul Press, 2008 and 2010. (Paris, Buchet/Chastel, 2011. Traduit de l’anglais (Inde).
Завършвам четенето на романа на канадския писател от индийски произход Джаспийт Синг „Главен готвач” и се питам в какво ли беше облечен главният герой, Chef, дали в бяло, каквато е стандартната представа за тази професия. Бялото изглежда важно – целият роман, разказ от първо лице, носи белота и прозрачност на честните натури, притиснати от едно отчетливо стратифицирано общество, индийското, и следователно с немалко затворени врати. Бялото е и цветът на траура, бялото е и цветът на зимата, на снега и на глетчера. Политическа зима и любовна интрига те пренасят в северния, оспорван от няколко държави Кашмир, с неговия зловещ бял глетчер. Сблъсък на различни езици, вери, обичаи, друго важно – кухня (цветове, ухания, вкусове); невъзможната щастлива любов в подобно напрегнато гранично място. Разказът е ретроспективен, от името на главния готвач, в едно индийско военно поделение в Кашмир. С твърде практическата си професия, Кипрал Синг, или накратко Кип, представлява за романа смътното олицетворение на стремеж към идеала, на самоцелността на красивото, на „ужаса да бъдеш девствен”. Разбира се, че чета книгата през българския канон, през европейските ми представи. Чрез разказа на Кип (по някакъв начин алтер его на автора, който умело забърква своята психологически-чувствена творба, както готвачът му своя шедьовър – агнешката яхния роган джош) се оказваш постоянно потопен сред подправките на кухнята и сред неуловимите ухания и очертания на желанието, амбицията, верността, огорчението и истината за нещата. В този ефирен роман се вплитат няколко жестоки емблематични истории: смъртта на бащата, политическо-военният сблъсък върху глетчера, затворите и изтезанията. Готвачът има достъп навсякъде, но как да докаже любовта си към „врага”, красивата пакистанка Ирем? Дали само като й сготви разрешеното от нейната религия ястие? Сред наративните хватки : съдбовните акорди на Бетовеновата Девета симфония по протежение на сюжетните обрати, нещо от детайлния психологически рисунък на Вирджиния Уулф, от синестезията на Владимир Набоков, няколко рецепти (какво би казал авторът на „Опасно готварство” Андреас Стайкос?), както и невероятно красивата финална сцена с индийската бисквитка бакеркхани (подобно на мадленката на Пруст), потопена в чая, тук разбира се, индийски.
Carole Fives. Que nos vies aient l’air d’un film parfait. Le passage. 2012.
Карол Фив – френска писателка със своя предпочитана тематика, вече с първата си литературна награда – следващият й роман отсега е обявен от големите медии за култура в Париж. Романът й „Нека животът ни да бъде идеален като на кино” – колаж от монолози – за сестра и брат от разделено семейство. Животът на всяко от децата при един от родителите, кратките срещи през ваканциите. Този трудно разпознаваем всъщност развод на децата. Всеки разказва своята история. Карол Фив създава автентична атмосфера – характерната музика на 1980-те (цитирана още в заглавието), модата, последните хипи-комуни и потокът на съзнанието в ти-форма на изразяване.
Pedro Rosa Mendes. Baía dos Tigres. Publicaçòes Dom Quixote, 1999. (Paris, Éditions Métailié, 2001. Traduit du Portugais.)
„Заливът на тигрите” от португалския писател и журналист Педро Роза-Мендес е първият му роман. Издал е още два други – изящно оформени луксозни издания, текст и фотография – слабо се купуват, оплаква се той, донякъде с гордост – не можеш да занесеш на плажа такъв албум. „Заливът…” вече е преведен на френски. Той е сложна плетеница от преживяно, документи и свидетелства, опира се на пътешествието му напряко, от Ангола до Мозамбик, през 1997. Бележката в началото напомня: „Всички ме предупреждаваха: войната продължава по тези ширини. Някои от спътниците ми изгубихме. Моето завръщане също не беше гарантирано.” Поетият ангажимент – да не измисля – да разказва каквото е видял, преживял и научил. Тревожни, драматични, отчайващи истини.
Jens-Martin Eriksen. Anatomie du bourreau. Paris, Éditions Métailié, 2003. (Vinter ved daggry, 1997) (Зима на разсъмване).
Датският писател Йенс-Мартин Ериксен пише както романи ( „Анатомия на палача”), така и по въпросите на съвременната демокрация. Анатомия на палача е ужасяваща книга. Йенс-Мартин Ериксен „преразказва” от първо лице (не е сигурно, че уводът му не е условен) историята на един човек, когото случайно среща някъде по света. Истинска или не, историята на човек, който за няколко дни е бил превърнат в убиец, разклаща ежедневната вяра, че едно общество не може да дегенерира дотолкова, че да създава методично чудовища и трупове. Контекстът никъде не е показан системно. Напротив, топосите са маскирани с псевдоними: Алабама, Колъмбъс, Замбези, Аризона, Аляска, Мадагаскар и Перм. Действащите лица – също: не знам защо си мисля за гражданската война в бивша Югославия. Но би могло да е и другаде по света. Това не е редовна армия, но е сформирана с повиквателни, като нещо по правилата. Обучението е кратко – да знаеш да боравиш с пушка. Не се очакват военни сблъсъци. Всички действия по унищожение на „другите” са кодирани като „конвоиране”, като „обикновени практически задачи”, като „финалното решение на въпроса”: всъщност извеждане на мъжете от градчетата и масовото им разстрелване пред общи гробове. Психологическото обработване по създаване на чувство за общност, различна от „другите”, мълчаливата подготовка за предстоящите действия чрез показване на снимки на разстреляни, предупрежденията, че не трябва да създават паника сред пленените, че (връх на цинизма) не трябва да бъдат брутални към тях. А също че могат (невъзможното) да говорят и пред хора извън лагера за случващото се, но по собствена преценка… Всички заповеди и действия са кодирани в евфемизми. Фон, но който се откроява ужасът.
Разказващият съвсем не е най-големият палач, ако в тази зона може да се степенува. Той прави опит да се отлъчи от изпълнението на първите масови убийства като се самоослепява с втренчване в слънцето. По-късно е ужасен от разказаната като сън на новодошлия в отряда им, история за изнасилване на жени. Той също така не участва в играта на „Нютон” – хвърлят ябълка върху пленените и когото тя уцели – го умъртвяват с приклад. Въпреки това той е един от отряда. Чувството, че вече не е същият, че не може да се покаже пред близките си (нито да се покаже гол пред любимото момиче) го преследва постоянно. Затъването е сякаш неусетно, малки стъпки на приемане на даденостите, на примирение, на подреждане в йерархия сред останалите от отряда.
Разказът е хладен, сдържан, кодиран, фактологичен. Без лични отношения. Освен няколко свади, няколко общи пиянства. Грижа да не се допусне грешка и да останат неубити свидетели, шок от разпознаването на конкретен човек сред множеството на отвежданите за разстрел пленници . Невидимата сила на общество, което се е превърнало в гладко функционираща система за убиване на едните и за подчиняване на другите пред волята на анонимно „трябва”.
Jens-Martin Eriksen, Frederik Stjernfelt. Multiculturalisme – ideologi og virkelighed. Lindhardt og Ringhof, 2008. (New York, Telos Press Publishing, 2012 ; Genève, Mētis Presses, 2012. Traduit du danois.)
„Клопките на културата. Демократичните противоречия на мултикултурализма” е написана от Йенс-Мартин Ериксен в съавторство с Фредерик Стйернфелт и вече е преведена на френски и на английски. Макар че конкретните анализи и документиране са от Малайзия, книгата поставя на много по-широка основа въпроса за правата на човека в модерното общество. Авторите защитават нуждата от осигуряване на свобода на личността от културата, на която тя принадлежи. Представена е заплахата за личността, от страна на собствената й култура (като среда, като произход, като ангажимент). Не са нужни права за отделните култури като цяло, защото това означава тежко бреме и задължение са всеки, който принадлежи на тази култура, но има собствени възгледи, които се различават от стандартните. Според тях грешат и левите, и десните политици – съвременната личност би трябвало да има свободата да решава за себе си, за своето поведение, религия, облекло и всички други лични въпроси.
*
В Женева през 2012 г. почти всички важни събития са Жан-Жак Русо и триста-годишнината му. В Музея Рат: „Очарованието от пейзажа по времето на Русо”. Русо е представен като средищна фигура на европейското мислене, на времето, когато пейзажът се освобождава от топографското и става „вълнуващ”, когато понятията за „възвишеното”, „красивото” и „живописното” подготвят романтичното възприемане на света. Дори ужасяващата непристъпна планина става обект не само на учените (като пра-пра дядото на известния лингвист Сосюр, аристократът Орас-Бенедикт дьо Сосюр, който се е изкачил на Мон Блан през 1787), но и извор на вдъхновение.
В Университетската библиотека на Женева – „Приятелите и враговете на Русо” – всяка книга е борба, докато измъченият от полемики и преследвания писател започне да става толкова подозрителен, че не вярва понякога дори на благодетелите си. И тази, както изложбата от Рат, е успяла да притегли XVIII век близо до сега, макар че тук – главно чрез витрини с книги и ръкописи – дължим на това време, било то и заради полемиката, толкова днешни убеждения: за гражданина, за правата му, за връзката му с природата, за това как да възпитава децата си… Ето и няколко карти за игра, на чийто гръб, със ситния си почерк, писателят е нахвърлял пасажи от последната си книга Мечтанията на самотно разхождащия се.
В Лозана се гордеят с Музея на „Суровото изкуство” (l’Art brut) – колекциите са от рисунки, картини и пластики на аутсайдери или пациенти на психиатриите, но които са автори на изкуство, по своя директен, често наивен, но ясно оформен като виждане за света стил. Доста съм шокирана – излизам сломена от смесицата на отчаяние и сила за търсене на изход.
По друг начин, но не по-малко силно, е въздействието на Музея на фотографията, наречен Елисейски музей, който е сред първите европейски музеи, посветени единствено на фотографията. Създаден в Лозана през 1985 той притежава над 100 000 фотографии. В притежание на музея има фотоси на Чарли Чаплин, на Анди Уорхол, а за познавачите имената на Франсис Фрит, Жил Карон, Реймон Дьопардон може би означават много повече. Голямото събитие на лятото е изложба на южноафриканския фотограф Пийтър Хюго – „Това трябва да е мястото”. Няколко поредици те вкарват в африкански контекст, различни цикли от портрети, най-често фронтални и изненадващо неразкрасени. Серия снимки от Руанда, останки след кланетата. Или пък, който не е виждал хиена с намордник и със собственик, сега е моментът. От афиша ни гледат (може би рогатият и жена му) актьори от Нолиууд – мощна африканска киностудия, с продукция на местни теми. Гостува от Фотомузея в Хага.
Р.Л.Станчева