РЕЗЮМЕТА
НА ДОКЛАДИТЕ НА
НАЦИОНАЛНАТА КОНФЕРЕНЦИЯ
„П.П. СЛАВЕЙКОВ, Д-Р К. КРЪСТЕВ, СТ. МИХАЙЛОВСКИ.
ЛИТЕРАТУРА И СОЦИАЛЕН ОПИТ“
3-4. ноември 2016
Mихаил Неделчев (НБУ), Оттеглянето/Оттеглянията на Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, д-р Кръстьо Кръстев
Оттеглянето – от писателското поприще, от едно културно пространство, от битие в родината – може да бъде не само важен обрат в общия личен биографически сюжет, но и общозначим социокултурен жест. И тримата писатели, на които е посветена нашата конференция, имат такива жестове. Стоян Михайловски предизвиква един от най-важните български дебати от първото десетилетие на ХХ век с обявяването на решението си да върне депутатския си мандат, да поиска персонална пенсия точно по време на управлението на правителство, на което той е в яростна опозиция, да престане да се занимава с обществени дейности. Пенчо-Славейковото самоизгнание в Италия, в Брунате – точно в месеците, когато поетът работи усилно за завършването на националната си поема „Кървава песен“ и когато се подготвя кандидатурата му за Нобелова награда, е възприето драматически от българската интелигенция, още повече с трагическия си финал – скорошната смърт на автора на „На Острова на блажените“.
Суицидният акт на д-р Кръстев с изпиването на останалата след самоубийството на Яворов отрова е най-малко видим, обговорен в културната ни история. Но това също е едно финално оттегляне – на критика на „Мисъл“ след жестоката траурна поредица на тримата съратници от Кръга, след лични драми, загубване на смисъл за обществен активизъм. Докладът последователно представя и анализира тези три оттегляния.
Mилена Кирова (СУ), Воля за практика: културното инженерство на д-р Кръстев
Кръстьо Котев Кръстев, популярен с идиоматичното означение д-р Кръстев, е познат преди всичко като критик, особено като критик-идеолог на програмата Мисъл. По-малко се знае за обществените му възгледи, а най-малко за неговата практическа дейност като човек с изключително будна гражданска съвест. Докладът поставя във фокус един неизследван досега междинен аспект в присъствието на д-р Кръстев. Той проследява как с поведението си на приятел и ментор за близки до него писатели той се стреми да насочи техния творчески процес така, че литературните резултати от него да построят точно онази посока, в която вижда вярното развитие на българската литература. Изследването е базирано върху документален материал: дневници, писма и спомени на хора, които в един или друг момент са били близки на д-р Кръстев.
Владимир Трендафилов (СУ), Конфликтът „Мисъл – Вазов“: бележки върху подялбата на българската модерност
Текстът предлага литературо-антропологичен прочит на една от най-известните вражди в историята на следосвобожденската българска култура. Тръгвайки от някои бели петна в досегашния интерпретативен масив на конфликта, той коментира двете страни, въвлечени в него, като силови единици, които се борят помежду си за решаващо надмощие в стихийно образуващото се по него време родно литературно поле. В аргументацията на тезата са въвлечени на преден план някои недотам популярни детайли от литературната ситуация у нас в последното десетилетие на деветнадесети век.
Сирма Данова (СУ), Марк Аврелий и българската краевековна модерност
Изложението цели да реконструира интереса към фигурата на римския император Марк Аврелий в българската индивидуалистична култура от кр. на XIX и н. на XX в. Името на императора се появява в ключови текстове на българския литературен модернизъм, но и в писма и архивни документи. Фигурата на Марк Аврелий е образцова по два начина: 1) като онагледява състояние на нова рефлексия, предизвикваща неизбежно аналогия между „преходното“ време, в което е живял с предчувствие за упадъка на древния свят, и краевековната българска модерност с тягата си към декадентство; 2) като единствен възможен модел на монархическо управление в критиката на д-р К. Кръстев, насочена срещу династията.
Румен Шивачев (ИЛ, БАН), Аспекти към социалното в индивидуализма на доктор Кръстев
Текстът се спира на предпоставките за изграждането на личността на д-р Кръстев като културна фигура. Широкият диапазон на неговата дейност се дължи, от една страна, на размирния и неустойчив обществен живот, което му позволява да участва в него от позициите на индивидуално формиращ се характер. От друга страна, той се включва в него при отсъствието на каквито и да било вътрешни колективни традиции. Вследствие на тези обстоятелства, в писменото му наследство могат да се различат и обобщят три основни пласта, в които социалното има дял: литературен, граждански и институционален. Те не са винаги строго обособени, а често се застъпват или смесват, което ги прави в известна степен относителни. Статията се спира на някои текстове на д-р Кръстев, в които тези три пласта са добре различими. Макар и застъпващи се и в определено отношение условни, те показват, че в индивидуализма на д-р Кръстев винаги е заложен обществен ангажимент – както в тясно критическата му дейност, така и в естетическите му възгледи. С други думи, индивидуализмът на д-р Кръстев е в активна симбиоза със социалните му позиции.
Петър Трендафилов (ШУ), Д-р Кръстев и българското образование
Докладът разглежда ролята на д-р Кръстев в образователния живот в България през периода 1892-1919 г. Особено внимание се обръща на серията негови публикации по образователни проблеми в сп. “Мисъл“ през 1892-1907 г. (около 30, както и на книгата „Нашият университет“) до университетската криза от 1907 г. Задълбочените анализи на образователната система, на средното и висшето образование са едно от ядрата от цялостната стратегия на д-р Кръстев за реформиране на родната просвета (следвайки и чуждия опит), за радикални промени в социалното и културно статукво като цяло, израз и на вечния стремеж към европеизация. Д-р Кръстевият критически „разрез” на образованието и университетската институция (въпреки някои противоречиви тезиси и присъди), полемиките с просветни министри и политици (Ив. Шишманов и др.), са оправдани от постоянната му съпричастност към съдбините на Университета и България. Несъмнено и в публицистиката си по образователни въпроси д-р Кръстев не престава да бъде литературен критик, влизайки в характерната за него роля на „просветител и революционер”.
Катя Станева (СУ), Славейковци, Баща и Син: ревизиране на наследствата, или културата на Българското възраждане в прочита на младия Славейков
Докладът фокусира фигурите на Петко и Пенчо Славейкови като знаков ансамбъл, в който авторитетът на Сина неравномерно, но постъпателно започва да превалира в българската публичност – в диапазона от патриархалното следосвобожденско към живяното от нас постмодерно краевековие. Разгледани са Пенчо-Славейковите литературнокритически текстове и рефлексии върху фолклора. В центъра на вниманието застава отношението към наследствата и откъм творчеството на Бащата Славейков се коментира проблемът за неприетото, непризнато, негативизирано османско наследство в културата на Българското възраждане.
Кристина Йорданова (СУ), Ехо-жената. „На прага стъпки“ като проект
Йордан Ефтимов (НБУ), „Българската книга“ на д-р Кръстев като манифест
Илиян Шехада (СУ), Българската поезия преди и сега. Въртележката на подмяната/промяната
Настоящият текст си поставя за цел да извади „бащи и деца едни срещу други и пред вас да опитам пулсът на интересите им в живота“ (Славейков 1906). Тези думи на Пенчо Славейков и принадлежащия им педагогически проект от 1906 г. ще срещупоставя на Манифеста на новата социална поезия от 09. 09. 2016 г. Настоящият текст, позволил си да изравнява Славейков и Сабоурин и сие, изследва от друг ъгъл вкоренените исторически, социални и политически практики в литературата ни. Политически пределният в своята еднозначност Манифест влиза в смислопораждащи зони на (дис)комфорт в литературата след `89 насам. Двата текста разглеждам не като социокултурен опит, постигнат и приключен, а като социален процес – една неспираща въртележка, която, водена от собствената си инерция, непрестанно подновява дебата за собственото си съществуване.
Даниела Асенова (Университета в Упсала, Швеция), Пенчо Славейков и Алфред Йенсен
Рецептивната съдба на Славейковото творчество в Швеция започва и приключва с Алфред Йенсен, който е ключовата фигура както в развоя на събитията около Славейковата кандидатура за Нобеловата награда (той предлага, представя и оттегля предложението си), така и за един забележителен факт – Славейков се оказва българският писател с най-много издания на западноевропейски езици. На Йенсен дължим преводите на шведски на „Коледари“ (1912), „Съдби на поети“ (1912), „Кървава песен“ (1913), „Сянката на свръхчовека“ (1916). Какви са пресечните точки между Славейков и Йенсен е основният въпрос на предстоящия доклад, в който се прави опит да се открият споделени литературни виждания и предпочитания и еднакви възможности за позициониране в различни литературни полета.
Eмил Димитров (ИЛ, БАН), Пенчо Славейков и Славянският събор през 1910 г.
История, която всички „знаят“, но никой досега не е разказал. Гледната точка на историка на литературата и културата не може да бъде онази на участника в събитието, дори той да е главният участник; коя да е история не може да бъде разказвана единствено от гледна точка на „привилегирования“ неин герой. Интересният литературно-обществен сюжет е реконструиран на основата на многобройни извори – публикации в пресата, спомени и др. Става дума за характерен епизод от идейно-политическата борба на времето, в който едновременно със свои изобличителни текстове участват големите фигури на кръга „Мисъл“ – Петко Ю. Тодоров, П. Яворов и П.П. Славейков, който в културната ни памет всъщност единствен остава здраво свързан със Славянския събор от 1910 г. Подчертана е ролята на пресата за скандала, особено на в-к „Камбана“, силно опозиционен към Събора и неговите организатори. Извадена е „на светло“ и е изтъкната ролята на Кръстьо Раковски, с когото по това време Пенчо Славейков се сближава. Точната реконструкция на тази история е дваж по-важна, понеже става дума за единствения политико-културен жест със силен обществен отзвук от страна на Пенчо Славейков, подложен на хиперинтерпретация postmortem на поета.
Катерина Крушева (Гьотингенски университет, Германия), Къде е родена модерната душа? Образи на славянското у Пенчо Славейков
Статията предлага анализ на Славейковите определения на славянството в контекста на национализмите на модернизма и авангарда. Един от парадоксите на модернизма e, че по отношение на категории като „модерна душа“, сред чиито най-важни белези са нематериалността и неисторичността, биват дефинирани съвсем конкретни географски и етнически рамки. Славейковите размишления за „славянството“ и „славянската душа“ обикновено са свързани с отрицателно отношение към други етнически групи като германската или романската. Въпреки това съвременната българистика почти единодушно отрежда на Славейков ролята на самокритичен и ироничен западноевропейски възпитаник, демократ, анти-антисемит, антинацоналист, постигнал пълна интеграция в западноевропейската култура на своето време. Статията търси обяснение на тази стилизация в ключови за българската култура концепции като идеята за „националното закъснение“ по отношение на „Европа“.
Сава Сивриев (ШУ), Прометей и человекът(За „Симфония на безнадежността” на Пенчо Славейков)
В „Симфония на безнадежността” Пенчо Славейков представя резултата от дългогодишното си говорене на българската общност за красота, следване на идеал и жертва за този идеал. Какъв е резултатът, колко е бил чут говорещият, добре се вижда от онова, за което говорят Прометей и човекът. Вижда се как е бил съграден, чрез поучителното и чрез образи говорене, т. нар. вътрешен човек. Отговорът е: никак. Говоренето на избраника е било утопия. Добро намерение, но не и говорене, което е стигало до другия. Там, където спира Пенчо Славейков в „Симфония на безнадеждността“, оттам започва Яворов. За да покаже онова, което е реалността за човека, а не утопията за човека и ново решение на всички аксиологеми, които „Епически песни“ и „Сън за щастие“ предлагат.
Елка Димитрова (ИЛ, БАН), Блажени блажените
Докладът се занимава със статуса на блаженството в Пенчо-Славейковата мистифицирана антология „На Острова на блажените”. Прицелен е към смисловата и ценностна нестабилност на това понятие в книгата (при все заявката за конститутивната му роля); към неяснотите около културната му генеалогия и референтност; към Славейковия усет за псевдодискурс. Текстът предлага теза за блаженството на „блажените”, която се различава от досегашните интерпретативни стандарти.
Хенрике Шмит (Хумболтов университет, Германия), Кредит и джебчилък. Икономическата метафорика при Пенчо Славейков
Публицистиката, както и литературните творби на Пенчо Славейков изобилстват от икономическа метафорика. Народните песни се препродават на пазара, докато не изгубят характера си на оригинална, авторска творба. Интертекстуалните връзки в литературата се интерпретират като кредит и заем от чужда банка, който се връща с големи лихви. А плагиатът съответно се тълкува в метафоричния ракурс на престъпното, на „джебчилъка“. Икономическата метафорика на Славейков е другото на типичната за автора противоречивост. С тази своя оценъчна двойственост Славейков се доближава до двамата си големи непримири немски вдъхновители: Гьоте – с неговата концепция за световната литература като обмен на литературни стоки, и Ницше – с неговото тълкуване на (античния) превод като кражба.
Камелия Жабилова (Институт за изследване на обществата и знанието, БАН), Бастунът на Пенчо Славейков
Безспорно, бастунът е сред най-емблематичните атрибути, съпътстващи личността и творчеството на Славейков. Почти няма негово изображение – от фотографии през портрети до монумента на площад „Славейков“, в който да липсва бастун. А „спънатият му стих“ е вечен рефрен в изследователската литература. Идеята на настоящия текст е да представи една друга оптика, т.е. проекциите на бастуна в творчеството, но и в поведението на Славейков, отвъд чисто морбидния дискурс.
Калина Янева (СУ), Културните сигнали на епохата – битовите сцени в „Под игото“ и „Кървава песен“
Част ли е всекидневната от исторически съществената публичност? Или отдавна е елемент от частната сфера? В българската литература има две особено ярки описания на интериори, които стоят на границата между битовото и общественото – в романа на Вазов „Под игото“ и поемата на Пенчо Славейков „Кървава песен“. Двете начала на произведенията с разгърнати битови сцени ще са предмет на анализ в настоящия доклад с ролята си на достоверно отражение на типичните за времето норми за обзавеждане, семейни и обществени идеали. Чак до края на XX век това са и основните предпоставки за особеното значение, придавано на жилищни пространства, служещи не за работа, сън или хранене, а за маркиране на съсловната принадлежност чрез културни сигнали.
Ирен Александрова (СУ), Пенчо Славейков и пре-мисленият човек
Интелектуалното начало, отбелязвано от всички, макар и с различна оценъчност, е характерна отлика в поезията на П.Р. Славейков. Изследването тук се опитва да свърже космогонията на Пенчо Славейков с неговите възгледи за човека и личността като център на живота и като отношение към социалната реалност. Хипотезата е насочена към основата на тези начала, която ще потърси във философията на Спиноза, горещо препоръчвана от Хайне и трайно приемана от Гьоте, двамата най-почитани и близки творци за П.Р. Славейков. Търси се органичната връзка между представите за света, Бога, човека и обществото, която се долавя в плана на смисъла в редица творби на П.Р. Славейков, а това дава възможност за известни наблюдения върху поетиката и стила. Истината, вярната мисъл винаги са всеобщи и в безкрайността, твърди Спиноза. Това е ориентир към известната абстрактност, към издигането над случайното в поезията на П. Славейков. Те също така са от Бога и в Бога като безкрайна мисъл и безкрайна протяжност – едно обяснение на жреческата фигура на поета. Понятието за обществото трябва да се преформулира с оглед на ценностната система, която в случая има философска основа с космогоничен привкус.
Пламен Антов (ИЛ, БАН), Философският поет: П.П. Славейков, Ст. Михайловски? Казусът „Михайловски” и въпросът за корените на декаданса и пораждането на сецесионния език
Статията, както личи от наслова, разглежда казуса за първенството на ролята на парадигматичния „философски поет” в литературноисторическия метаразказ и парадигмата на литературния канон. Пряк обект на внимание са т.нар. философски поеми на двамата – на Михайловски от 1880-те и на Славейков от 1890-те. – Но освен самостоен обект, те са използвани и като средство да се открои вътрешната логика, според която се самоконституират парадигмите на литературната история и литературния канон. Втората – и донякъде по-важна – цел на статията е в същия този едър литературноисторически аспект да се разисква нееднозначната, изпреварващо-антиципираща роля на ранния Михайловски (именно философските му поеми) за възникването на българския поетически декаданс и сецесионния език.
Маргарита Брадистилова (БАН), Философските прозрения на класика Стоян Михайловски
Епохалният въпрос на писателя: „Защо българинът е освободен, но не е свободен?“ разчупва пространствените граници на времената, прелитайки подобно митологическата птица на европейското Просвещение. Българският класик със сатирична прецизност, но и с философски прозрения сочи реалните заплахи за свободата. Класиците са наши съвременници! Но защо в началото на XXI век светът отново се учудва с обратен знак, че България е най-бедната държава в Европейския съюз? Великият диалектик Хегел в своята „Естетика“ пише: „Не може да се помогне на един демократичен народ, който има користолюбиви граждани, който е свадлив, лекомислен, надменен, без вяра и познание, бъбрив, самохвален и суетен: той се разлага в своята глупост.“ Българският сатирик Стоян Михалковски поема кръста да се бори с вездесъщите човешки недъзи. Словесната патинирана позлата в богатата жанрова палитра на неговите творби и днес съхранява безсмъртието на неговите философски прозрения. Откриваме ги в гражданските ценности, които той ни завещава.
Елена Азманова-Рударска (ЮЗУ), „To George Kennan”, П.П. Славейков, Ст. Михайловски и социално-политическите измерения на литературата
В центъра на изследването попада едноименно стихотворение, написано и от двамата поети. Докладът има за цел да осветли отношението на две емблематични фигури през 90-г. на 19. век и тяхното отношение към социалната проблематика. Прочитът на творбите се опира на публикации из периодичния печат, издания на популярната литература през 90-те г. на 19. век, както и спомени и изследвания за Пенчо Славейков и Стоян Михайловски.
Димо Пенков (СУ, Богословски факултет), Категориите „добро“ и „зло“ в светогледа на Ст. Михайловски
Всеизвестен факт е, че Стоян Михайловски е сред онези писатели, които са оставили трайни следи в нашето литературно развитие, но по-малко известен факт е, че той ни е оставил цялостно религиозно-философско творчество, в чийто център са поставени християнската вяра и морал. Целта на настоящия доклад е да се разгледат две важни морални категории в светогледа на Ст. Михайловски – „добро“ и „зло“. Ст. Михайловски никъде не си поставя задача да изведе в систематизиран вид религиозно-философско учение за произхода на злото. Но върху тази тема той разсъждава през целия си живот. В представата си за злото той стриктно се придържа към онова екзистенциално преживяване (грехопадението на Адам и Ева), отразено в неговата „Поема на злото“. В случая той търси причината на злото, неговия носител, неговите последствия и накрая какво обуславя възможността за преодоляването на тази тъмна страна в човешката природа.
Калин Михайлов (СУ), Оцелостяването на човека в късното творчество на Стоян Михайловски
Във времето между 1905 г., когато се оттегля далеч от “светлините на рампата”, и 1927 г., годината на смъртта му, Стоян Михайловски ще се превръща все повече в ”първия автор на цялостно творчество с последователно проведена интелектуално-религиозна тематика в българската литература” (М. Кирова). Става дума за повече от две десетилетия, в които българският литературен модернизъм продължава да излъчва своите “вълни”, носещи различни виждания за отреагиране на “неизоморфността” между социалното и индивидуалното битие на човека, и за “моделирането на Аза” (по терминологията на Б. Пенчев). В подобен динамичен контекст каква визия за оцелостяване на фрагментирания човек може да предложи късното творчество на поета сатирик, когото не престават да вълнуват проблемите, вълнуващи и тогавашните, и днешните автори и читатели, – на този въпрос ще търси отговор моят доклад.
Ноеми Стоичкова (СУ), За “Неприспособимия и неговото приспособяване” след 30 години
Заглавието експлицира желанието, макар и частично, да се продължи с изследване рецепцията на Михайловски, започнало през 1987 г. с едноименния текст на Александър Кьосев. Той разглежда различни начини на синхронно четене до смъртта на автора. Привидно нашият текст прави луфт за периода 30-40 години и се интересува от социалистическите критически възприятия за Михайловски, публикувани в официозните, най-представителни за епохата списания – „Септември” и „Пламък”. Ограниченията в периодиката създават обаче един „текущ” за времето образ. Той, освен крайно семпъл и юбилейно отбелязван, открива интересен диалог между Ангел Тодоров – един от най-догматичните блюстители на литературната нормативност и Иван Богданов – откривателят на „целия” и „цялостен” Михайловски през 40-те години, както преди промяната на режима, така и непосредствено след това, във фазата на конкуренцията (по Пл. Дойнов).
Владимир Игнатов (СУ), „Роб на дълга или заробеник на страстите“: функции на социалната принадлежност („Милост закон изменява“ на Стоян Михайловски)
В „драматическата студия” „Милост закон изменява” на Стоян Михайловски се нанасят знакови, потискащи с изобличителността си щрихи върху социалната развала, върху раздвоението/избора между отдадеността на дълга и робството на страстите, върху преобърнатия нравствено-етичен кодекс, обричащ на маргинализиране, на страдание и злополучие всеки, който го отрича, прозирайки тежките последици от неговото прилагане; който не може да си позволи да припознае съществуването си през/чрез неговите повели. В свят, в който играенето на различни роли в обществото е предпоставка за „ставането на голям човек”, единствената възможност за избор, търсен и съзнателно предприеман, на съумелия да съхрани личното си достойнство, да последва докрай своите принципи е отказът: от покварените дарове на йерархичното израстване; от спорните привилегии на социалното въздействие; от угнетяващите проективи на изгубената собствена свобода.
Ани Илков (СУ), Гностическият Стоян Михайловски
Дават ли основания някои публикации на Михайловски в „Периодическо списание“ през 80-те години на 19 век за подобно допускане?
Mария Огойска (СУ), „Съвършен живот“ в религиозно-философските апофтегми на Стоян Михайловски
Безспорно „най-тъмният класик“ на българската литература Стоян Михайловски радикално усложнява жанровата й картина. Неговите експерименти с жанровите форми продължават до последните му дни, като той намира все нови названия за текстовете си, част от които обаче звучат съвсем традиционалистки. Такива например са неговите апофтегми (наречени още метаполитически, философски, недомлъвки, откръшлеци), една от жанровите форми през които в творчеството му се внасят тезисно религиозни, евангелски теми и мотиви. Докладът не изчерпва това многообразие на присъствието на религиозното у Михайловски, а се съсредоточава върху етическата система в творбите с тази проблематика, върху идеалните образи на „съвършения живот“. Това са текстове, писани през различни години, които обаче при анализ могат да бъдат обхванати в тяхното идейно-тематично единство.
Венцеслав Шолце (СУ), „Философически и сатирически сонети”: социалният опит като писане
Текстът се концентрира върху тълкуването на книгата на Ст. Михайловски „Философически и сатирически сонети” в контекста на дългогодишна литературноисторическа и характерологическа рефлексия, почиваща на опозициите автор – текст, текст – извън-текст, литература (фикция) – общество (реалност), философско – сатирическо и пр. Преосмислянето на тази поредица от концептуални допускания позволява да бъдат преразгледани мястото на книгата в творчеството на Михайловски, спецификите на нейната структура, съотношението между автор и текст, самото понятие за авторство, множество от литературоведските постановки върху биографията на Михайловски и пр.
Надежда Стоянова (СУ), Войната: стратегии на отреагиране
Докладът ще се съсредоточи върху някои жестове на Пенчо Славейков, д-р Кръстьо Кръстев и Стоян Михайловски по отношение на предстоящите или случващи се за България войни от второто десетилетие на ХХ век. Те ще бъдат поставени в контекста на актуалните тогава в Европа, а и у нас дискусии за ролята на писателите и университетските преподаватели във време на война.