Фабулата на романа „Живот в кибритена кутия”
от Фатос Конголи
Славея Неделчева
Фатос Конголи е роден в Елбасан, Албания. Работил е дълго време като журналист и редактор. Той е особено известен със своите романи, оценени от албанската и чуждата публика. Книгите му са публикувани във Франция, Италия, Швейцария, Гърция, Германия, Полша, Словакия, България и Сърбия. Три пъти печели годишната награда за най-добра книга в Албания, наградата „Велия”, също и най-високата литературна награда „Златно перо”(“Penda e Artë”). Оценен е като „Писател на годината” в Албания през 2006 година. Носител и на международната награда „Балканика” – 2002. А романът „Кучешка кожа”, преведен на немски, е обявен за книга на месец юни 2006 година в Германия.
„Живот в кибритена кутия”(2007)* е роман, който ни потапя в историята на едно убийство, на обърканото съзнание на герой, изгубил себе си. Заглавието на романа е метафора на затвореното пространство, ограничаващо главно вътрешния свят на героите, свободата им, една кутия, която взима дъха, парализира мисълта и притиска реалността в своите размери. Героят на Конголи не се вълнува от глобалните проблеми, а само от своите екзистенциални терзания, придружени от страха за „утре” и болката от „вчера”.
Някъде, в един луксозен апартамент, в един от високите и най-нови блокове в албанската столица, се случва престъпление. Убиецът е собственик на апартамента, журналист, който след двугодишно съжителство със своята приятелка остава сам сред сенките на миналото, които не му дават покой. Романът се развива в две измерения. Реалното време : две седмици от месец юли 2004 година, когато журналистът, който се намира в тежко психическо състояние, извършва убийство. А другото време, времето на спомените на един персонаж, роден преди тридесет и две години в скромен апартамент, в скромен квартал, в скромно семейство… Един живот, притиснат, затворен в рамките на една кибритена кутия.
Бледи Терзиу извършва убийство без умисъл за това. Психическата нестабилност, халюцинациите го карат да търси отчаяно помощ в миналото. Едно търсене на защитна черупка, която се намира в същия град, но в един малък апартамент, останал така далеч във времето. Новата реалност го кара да се чувства изгубен, сам, чужд. Авторът не се интересува от самото престъпление. То става ключ за разгадаване на обстоятелствата, които довеждат персонажа до това състояние на безпомощност. Страница след страница героят става все по-симпатичен на читателя. Реалността е хаосът, липсата на комуникация. Макар и вече в нови, луксозни жилища, хората все още не са излезли от кибритените кутии на своето съзнание. А всичко е така истинско, реално, живо, сякаш историята се развива в момента на четене, сякаш в един от тези луксозни апартаменти, някой търси себе си и преживява своята екзистенциална криза.
Разказите на главния герой се водят в първо и трето лице, често и под форма на вътрешен диалог. Умът му витае, обсебен е от мисли за женската красота и сексуалност във всичките им форми. В този, както и във всичките романи на Фатос Конголи, не липсват сексуални сцени. А читателят, той е свободен да вземе каквото пожелае от тази книга, да намери себе си, да се уподоби или дистанцира от персонажа. Кибритените клечки биват запалени една по една, времето се разделя на две – в миналия и настоящия век.
Бледи е журналист по стечение на обстоятелствата, притиснат от новата реалност, в която бързината на живота деформира характера и морала. Той не устоява на предизвикателствата на времето, търси смисъл, сменя любимите си една след друга, попълва декора от спомени, както вехториите от мазето на старата му къща. Романът започва интригуващо с историята на едно убийство, с една неволна смърт, която провокира болезнени спомени, затяга невидима примка около врата на главния герой. Проследяваме отчаяните му опити да избяга от сянката на собственото си объркано съзнание. Като доказателство, може би най-вече пред себе си, той пази окървавената завивка от местопрестъплението. Сблъскваме се със съдбата на един млад човек, намиращ се в кулминацията на своята психологическа криза. Той не успява да се отърве от останките на изгубената си страст по бившата си любов – Вероника, интрига, която се разкрива стъпка по стъпка до самия края на романа. Нейният портрет виси на стената на спалнята му дори след тяхната раздяла, мисълта за нея е обсебила цялото му съзнание, той чува гласа й, преследват го спомени, терзания, разочарование. Дори когато започва връзка с Дина, сервитьорката от кафенето на приземния етаж, образът на Вероника все още го преследва. За Бледи новата му връзка е само начин да задоволи сексуалните си желания, без чувства, без любов. Когато на вратата му се озовава младо момиче от ромски произход, той я кани у дома си, убива я без умисъл, в момент на страст, и изхвърля трупа й. Тази напълно непозната, нейната неочаквана и нелепа смърт са началото на една трагична история , която се развива паралелно с други събития или по-скоро с тяхното ретроспективно представяне. Жертвата носи името на испанска кралица – Изабела, а всъщност обикаля улиците, за да проси. След като вижда снимката на момичето в криминалните новини на вестника, журналистът започва да събира данни, да се среща с нейните близки и да разговаря с предполагаемите заподозрени. Почти до края на романа оставаме с усещането, че героят може би няма да бъде разкрит или цялата история е плод на болното му въображение. Но именно Дина започва да усеща, че нещо се е променило, тя намира папката „Исабела Демири” и окървавената завивка и разкрива това пред полицията. Романът започва и завършва със звънене на вратата на героя. В началото звъни неговата жертва, а в края на романа – полицията, за да го залови.
Романът не би бил така интригуващ ако отсъстваха ретроспективните моменти в него. Спомените от миналото се превръщат в подслон срещу действителността, те дават обяснение за моралното деградиране и психическо объркване на Бледи Терзиу. За онова време той говори от първо лице. Домът му от детството – кибритена кутия, в която все още живеят неговите родители, с две стаи, кухня и едно мазе – неговото убежище. Като дете, до 8-годишна възраст той спи в семейната спалня, а след това във всекидневната, където започва да чува своя „Хор на червеи”. За дома си казва: „В онази къща започва и завършва всичко мое. Извън нея се чувствам като охлюв, който е излязал от черупката си, изгубил я е и напразно се опитва да я преоткрие. Един охлюв в търсене на изгубената си черупка.”(с. 27) Сестра му Анила е с 8 години по-голяма от него. В начинът, по който Бледи говори за нея, усещаме отчуждението, липсата на духовна и емоционална връзка между двамата – тя „бе постоянно готова да ми направи живота невъзможен”(с. 56). А онзи „хор” е негов спътник, светът му се намира в старото мазе: „в онази нощ не можах да заспя. Чувствах се в един свят, който не беше мой. Целият ми свят сега се намира в мазето. Заедно с хора на червеите.”(с.69)
Често повтарящ се рефрен е :„Горките ми родители!”. В началото той ги боготвори, но постенно усещаме неговото отчуждение и разочарование от всички хора в живота му. „Горките ми родители, искаха мир, търсеха хармония и там, където не съществуваше” (с.91) „Горките ми родители, не издържаха на думите, бяха готови да дадат половината мазе, само и само да затворят устите на хората” (с.162).
Сивотата като светоусещане обхваща не само мрачната Тирана, но и съзнанието му. Разбираме, че единственият му приятел от детството е съседското момче Елтон. Бащата на Елтон е авантюрист, оберкелнер в „Тайван”(известно заведение в центъра на Тирана), който изневерява на жена си Мери. А тя е първото влечение на Бледи, присъства в сънищата и мечтите му. Суела, приятелка на Елтон също обсебва съзнанието му – „да я разсъблека с очи” (с. 151). Духът на героя е объркан още от детството му. В юношеските си години той си представя „червеи с вратовръзки”, а по-късно и, че всички край него са без дрехи: „Моето същество витаеше във въздуха, в един разсъблечен свят” (с. 154)
Смяната на режима в Албания разтърсва цялата държава -политическата икона е заменена с религиозна в дома му. Анила и мъжът й, Димитър Микели, бивш вече прокурор, остават без работа и заминават за Гърция. „Блокът, в който живеехме, отиваше право към всеобща деградация” (с. 163), „канализацията в плачевно състояние, хората не таят надежда” (с. 164). „А мен това никак не ме интересуваше. Живеех във въздуха, в един разсъблечен свят. Между Мери, която нямах смелост да назова по име. И Суела.” (с. 164) С идването на модерната епоха хиляди бежанци бягат с трансокеански лайнери през Дуръс. (с. 171) „Декор на колективна истерия…”(с. 171), оберкелнерът, с упадъка на „Тайван”, заминава за Гърция, приватизация, безработица, „семейна трагикомедия”. Сменят иконата на властта с иконата на Богородица. (с. 173) ”Не мога да кажа дали и бившият прокурор, скришом, ако не на Богородица, се молеше на самия Бог” (с. 178) И „всички станаха бивши …”(с. 178)
Първата му годеница е Ариана/Яна. С нея се запознава в кабинета на един шарлатанин, който уж лекува със своите свръхестествени сили. Той я вижда с еротичното списание „Ерос” в ръце. „За времето, в което продължи нашата връзка, около година, не прочетох нито един друг вестник или списание. Като цяло се отказах от четенето. Яна и „Ерос” ми стигаха. Даваха ми баланс, вътрешен и със света.” (с.198) „Яна беше като списанието: обикновена и цялата розова.” (с. 200), „Беше първото момиче, с което правих любов.” (с. 202) „Март 2004, няколко месеца след като се бяхме запознали, тя изрази желание да се запознае с родителите ми. Подобна възможност не ми бе минавала през ума, дойде ми неочаквано.” (с.202), „родителите ми не я харесваха.” (с.204). Баща й го разпитва за семейството му, за политическите им възгледи, а Бледи това никак не го вълнува.
„Някои глави (от живота ни, б.а.) се отварят и затварят безсмислено, без никаква причина. Както безсмислено идваме на този свят и така безсмислено си отиваме, без да разберем нищо.” (с. 212) С Яна се разделят заради зет му Димитър Микели, тъй като баща й мрази комунистите, а Микели е бивш прокурор. За нея Бледи казва: „Яна беше изгубеният ми шанс”(с. 217)
Бледи започва да работи като журналист за списание”Ерос”, за да комуникира през страниците му с Яна, но това го отвежда до Суела. С нея започва отегчителна сексуална връзка, която завършва нелепо.
Работата му като журналист е радост за родителите му: ”Горките ми родители, не вярвам някога да съм им поднасял по-радостна новина от тази за работата ми, въпреки че, разбирате, списанието не им харесваше. За да ги зарадвам, реших да им давам половината си заплата. Те не приеха. Приеха само два подаръка, шал за мама и риза заедно с вратовръзка за баща ми.” (с. 245)
Фатос Конголи ни описва и друг кризисен етап в албанската държава – рухването на пирамидите, стачките – „Искаме парите си!”(с. 270). Суела заминава за Италия. „Епоха на изолация. През цялото време стоях вкъщи. Ако излезех, родителите ми щяха да се разболеят. Щяха да полудеят от страх.” (с.273) Въоръжени бандити нападат хората, влизат в къщите. „Всеки, който можеше, се въоръжаваше”, „новият вирус, въоръжаването” (с. 274), проституция (с. 282). В мазето се настаняват бездомни роми, но с оръжие ги гонят оттам.
Запознава се с Вероника през 2000 година, в Новогодишната нощ в хотел Тирана. Тя все още не е била известна, четяла е рубриката му в „Ерос” и е знаела името му. След първата им среща Бледи вижда Вероника година по-късно, седнала на тротоара на изхода на „Вила Шампаня”. Той се приближава, за да й помогне. А тя ухае на алкохол и парфюм: „Защо, изръмжа тя, нима има на този свят още хора, готови да се притекат на помощ на някого другиго?!” (с. 266) Тогава е и началото на тяхната връзка, тази, която обсебва неговото съзнание и не му дава покой.
Миговете на отчаяние и безизходица, които карат главния герой да се върне в миналото така силно, личат в неговите вътрешни диалози: „Кой може да ми обясни защо човешкият мозък избира месец юли, за да полудее? Не ми противоречете! И сега е юли. Един вонящ юли, изпълнен със сексуални страсти.” (с. 105). Към бутилката с уиски: „Сър, обърна се към шишето, съжалявам, днес не искам да ти се предам.”(с. 70). „И направи едно разкритие: това беше един друг свят. Той не живееше вече в този свят.”Защо се намирам тук, попита себе си, какво искам?””(с. 76)
Интересен е моментът, когато отива при семейството на Изабела, уж за да разследва случая. Говори с майка й и баща й, с годеника, който е заподозрян. Пропит от миризмата в ромския квартал, той се прибира омърсен в дома си.
Когато отива при родителите си, сякаш е двама души в едно тяло. Сестра му го нарича пияница, паразит. (с. 144). Обръща се към себе си „Поисках да повикам човека, на когото работите му вървяха сякаш няма по-добре. Напразно. Беше изчезнал.” (с. 147)
Посещава инспектор Сабит Курти. Видът му напомня на отшелник, казва му, че не вярва в нищо, изнася му тирада: „Родителите ми, каза, продължавайки фикс-идеята си, са набожни. Религията е образование, взема се от млякото на майката. Когато се родих аз, преди и за Бог не бях чул да се говори, нито вкъщи, нито в градината, нито в училище. Чух да се говори, на възраст, когато за мен беше прекалено късно.” (с.184), „Каква стойност може да има за богатия човек вярата в нещо или някого? Никаква стойност. Достатъчно е да направиш една грешна стъпка и всичко се обръща срещу теб. Ще ти сложат етикет, ще бъдеш наречен палячо, престъпник.”(с. 185)
Той самият е така объркан, сякаш вече не е част от реалността: „историята за извършеното от мен убийство не е моята история. Моята история е друга, без връзка с престъплението. Тя е недовършената история на един охлюв, който е излязъл от черупката си, изгубил я е и напразно се опитва да я открие.” (с. 188)
Дина иска да му върне ключа, след като той се е държал странно, хладно с нея. Решава да се качи в апартамента му, но там няма никого. Говори си с блондинката от портрета: „не ме е страх от теб” (с. 223) Влиза в кабинета му, там, на бюрото, вижда черно досие с име Исабела Демири. (с. 224) Дина си заповядва да се овладее, но любопитството е по-силно. Отваря папката и там има статии, изрязани от вестниците, снимки. Седмица преди това в спалнята тя е видяла одеало с петна кръв.
Дина още след напускането на дома му се терзае от кошмарни въпрос: ”Какъв бе онзи човек?”(с. 253), „освен луд, той вероятно е и убиец”. (с. 254) Ужасена, уплашена, тя решава да отиде в Комисариата.
В един от моментите на отчаяние Бледи казва: „Настръхвам. От страха и двуличието. Остава ми само един път. Да избягам. Да се върна назад, в къщата от детството. Като охлюв. В търсене на изгубената си черупка.” (с. 269). „Аз съм заложник на нерешителността. Понякога осъзнавам най-противното: аз съм мерзавец, страхливец, когато трябва да избера едно от двете и да се измъкна от дилема, уж хамлетовска. Когато моето деяние е от най-низките… Извинете ме, какво има тук за разбиране? Не знаете нищо за моето престъпление? Странно! Не ми говорете измислици, че не съм ви казал. Да ви разкажа какво ми се случи една нощ на този свят, в който идваме и си отиваме без да разберем нищо, както не разбра нищо моята жертва, момиче от ромски произход на около осемнайсет, която ми остана в ръцете, с очи, широко отворени от ужас. И в онази черна нощ, когато от небето се спускаха само порой и светкавици, аз бродех надолу-нагоре с трупа й в багажника на колата, не можейки да открия подходящо място, където да го изхвърля.”(с. 288)
Той е сигурен, че няма кой да го хване, а дори и някой да тръгне по следите му, Микели, зет му, ще го измъкне, заради психическото му състояние.
Рамката на романа се затваря, на вратата се звъни, но не е Дина. Прекалено късно той осъзнава, че тя е най-близкият му човек. Отвън са полицаите с инспектор Сабри Курти. След като влиза в апартамента му, придружен от двама други, затваря врата и казва: „Чаках те. С теб оставихме един недовършен разговор. Той (Бледи, б.а) замълча. Известно време стояха един срещу друг, в очакване на цивилните, от които единият отиде в кабинета, а другият в спалнята. Той не разбра защо отидоха, какво търсеха там…. В очакване да се върнат цивилните усети изтощение. Облегна се на стената и сякаш се задушаваше, сърцето му се качи в гърлото.
Горките ми родители, помисли си, горките ми родители…” (с. 294)
Романът не се затваря зад решетките на наказанието на убиец, а описва една среда, сива и стерилна, която спомага за падението и лудостта, без нито един лъч надежда. И последната клечка кибрит изгаря….
* Fatos Kongoli, Jetë në një kuti shkrepësesh, 2009, Botimet Toena, Tiranë. – По-долу цитираните откъси са в наш превод – С. Н.