Съвременни гледни точки за евиденциалността
и за преизказването в българския език
Красимира Алексова (София)
Настоящото специално издание на списание Съпоставително езикознание осъществява идеята на редакционната колегия да представи съвременните изследвания върху една тема – преизказването, която не само че никога не е била периферна в българистиката, но появата на всяко ново проучване, посветено на нея, е давало повод за дискусии и противопоставяния на гледища.
Във фокуса на изследователския интерес в голяма част от статиите на този двоен брой на списанието е българският език, без обаче с него да се изчерпва обхватът от обекти на проучване и анализ. Засиленият интерес в последните десетилетия към езиковите средства в различни езици за изразяване на отношението на говорещия към неговото изказване, към източника на неговата информация и към нейната достоверност или правдоподобност включва проблематиката на българското преизказване в световната дискусия не само за кодирането на евиденциалността в езиковите системи, но и за отношението между евиденциалността и модалността. С ясното съзнание, че поместените тук статии не изчерпват всички дискусионни проблеми в тази широка област, можем да кажем, че една съществена част от тях са представени и анализирани при това от различни гледни точки: релевантните семантични признаци, терминологичният избор, особеностите на формалните парадигми, спецификата на употребите в различни контексти, включително при отчитане на жанровите особености на текстовете, взаимодействието с темпоралността, типологическите сходства и различия и мн. др. В тематичния обхват на настоящото издание са включени не само статии, представящи граматикализираната евиденциалност, но и работи, в които се изследват морфосинтактични и лексикални средства, обвързани с предаването на несобствена информация.
В първата статия – Преизказването, авторът Ив. Куцаров представя една цялостна картина на терминологичното и концептуалното разнообразие, белязали проучванията, посветени на преизказването в българския език. Съпоставката между термините, явяващи се в българистичната наука, се извършва във връзка с дефиницията на значението на явлението. Оценката на автора на статията за сполучливостта на даден термин е поставена в зависимост от основните положения на теорията на морфологичните опозиции и семантиката на преизказните форми. Като не твърде сполучливи еквиваленти на българското ‘преизказване’,за разлика от добилия популярност в западната наука термин ‘ренаратив’, Ив. Куцаров посочва термините ‘evidential’, ‘имперцептив’, ‘narration indirecte’ и др. За най-неподходящ (дори вреден) от гледна точка на същността на преизказването авторът определя термина ‘несвидетелски’ форми. В статията е направена съпоставка на типовете мнения, изказани за същността на преизказването в българския език: от възрожденските автори на учебници и граматики до настоящия момент.
В съпоставителен план са разгледани вижданията на множество автори, като анализът следва типовете гледни точки не само за преизказните форми, но и за други членове на перфектовидния комплекс в българския език. Критически представени са мненията за преизказването като наклонение (у Т. Шишков, Ал. Т.-Балан и др.), като явление със самостоятелен категориален характер (от времето на Ю. Трифонов и Л. Андрейчин в ранните му трудове до наши дни); изказано е отношение към становищата за наличието на свръхнаклонения в българския език (в работите на Е. И. Дьомина и Св. Иванчев) и за наличието на хиперкатегории, в които преизказването се включва (напр. вижданията на Г. Герджиков за хиперкатегорията ‘глаголен модус’ и на Р. Ницолова за хиперкатегорията ‘характеристика на предаваната информация’). Ив. Куцаров представя и собствената си гледна точка, привежда доказателства в подкрепа на виждането, че преизказността не е грамема от категорията наклонение, за разлика от конклузива, а част от морфологичната категория ‘вид на изказването’, чиято семантика се изгражда върху отношението на говорещото лице към изказването.
В статията са актуализирани и множество спорни въпроси, свързани със семантиката, терминологичното назоваване, произхода, формалните особености и категориалния характер на конклузивните и дубитативните форми, без да се подминава и спецификата на адмиративните глаголни употреби в българския език. С основание може да се каже, че тази публикация представлява обобщение на историята на научния интерес към преизказването в българския език с критичен авторски анализ на концепциите.
Към проблемите в българистиката, които не са преставали да бъдат обект на изследователски интерес, може да се присъедини и въпросът за генезиса на евиденциалността в българския език и отношението между индикативния перфект и евиденциалните форми. В статията си Перфект и связанная с ним грамматическая категория эвиденциальности в болгарском языке Р. Ницолова търси аргументиран отговор на въпроса кои семантични признаци на индикативния перфект лежат в основата на протеклия процес на граматикализация, в резултат на който се създава българската евиденциална глаголна система.
В началото на работата си авторката се спира върху спецификата на граматикализацията като явление, за да подчертае, че в конкретния случай – създаването в българския език на евиденциалността от съществуваща вече граматическа категория – перфекта, става въпрос за процес на субектификация. По-нататък в статията Р. Ницолова изяснява виждането си за евиденциалността – изразяване с езикови средства на когнитивно състояние на говорещия, свързано с информация, получена от определен източник, а също така с нейната когнитивна класификация. Въз основа на тази дефиниция авторката извежда семантиката на отделните евиденциали, с което се изяснява обвързаността им с някои от семантичните признаци на индикативния перфект.
В статията индикативният перфект е представен чрез един модел, отчитащ взаимоотношенията между момента на речта, интервалите на референтност, интервала на глаголното действие и момента, в който е налице резултат от действието. Р. Ницолова разглежда няколко разновидности на перфекта, за да проследи кои от тях са способствали за граматикализацията на четирите вида евиденциални форми (вкл. и адмиратива): инференциалният перфект (предположение чрез абдукция въз основа на наличен резултат) лежи в основата на конклузива; вариантът на перфекта за констатация без спомагателен глагол е идентичен с ренаративния аорист; резултативният перфект може да се интерпретира като семантична основа на ренаратива. Според авторката възникналите по-късно дубитативни форми представляват преплитане на модалността и евиденциалността, а адмиративът, също възникнал на основата на перфекта за констатация без спомагателен глагол в трето лице, е семантично продължение и на перфекта за констатация, и на перфекта за предаване на „горещи новини“. В заключението си Р. Ницолова посочва, че граматикализацията, довела до създаване в българския език на евиденциалните субсистеми от перфекта, е един от най-сложните въпроси в историческата граматика, нуждаещ се от още изследвания.
В статията си Médiativité ou ‘evidentiality’? Alternance de référentiels temporels dans la narration en bulgare след кратък критичен преглед на вижданията за евиденциалността в натрупаната богата литература Зл. Генчева-Декле посочва, че липсва солидна концептуална основа и ясна дефиниция, които да позволят очертаването на богато нюансираните значения, които покрива наложилият се в последните десетилетия термин ‘evidentiality’.[1]Според авторката е необходимо да се дефинират базисни и производни от тях оперативни понятия, които да гарантират изграждане на адекватна концепция за евиденциалността. Като изходна в изследването си Зл. Генчева-Декле е избрала Теорията на изказването (Тhéorie de l’énonciation), приложена последователно към семантиката и употребите на формите от типа чел/четял и чел е/четял е в българския език, като базисни са понятията ‘l’état’, ‘l’événement’, ‘le référentiel spatio-temporel’, ‘lanotiondepriseencharge énonciative’.
Във втората част на статията Зл. Генчева-Декле коментира редуването на темпоралните референциали като повествователна стратегия в различни видове текстове. Чрез интерпретация на конкретни примери авторката се стреми да докаже виждането, че чрез медиатива в българския език се сигнализира липса на ангажираност на говорещия по отношение на пропозиционалното съдържание на изказването, докато чрез конклузивните форми говорещият изразява ангажираност с правдоподобността (а не с истинността) на една хипотеза, в основата на която лежи инференция чрез абдукция. И двата типа форми обаче дават възможност на говорещия да изрази по-ниска степен на ангажираност с предаваното в изказването, отколкото чрез индикативните форми.
Семантиката и употребите на евиденциалните форми със и без спомагателен глагол съм в 3 л. ед.ч. и 3 л. мн.ч. са в центъра на вниманието на още един изследовател – Б. Зоненхаузер. Авторката на статията Evidentiality’ and point of view in Bulgarian е избрала като изходна теоретична основа, която достатъчно ясно да обяснява семантичните различия, а оттам – и прагматичните функции на двата типа форми, понятието ‘гледна точка’. Кодирането на една от двете гледни точки – на ‘narrator’ или на ‘non-narrator’ (свързани със семантичните опозиции, ‘speaker’/‘observer’ и ‘witnessing’/‘knowing’), зависи както от контекстуални фактори, така и от жанровите особености и спецификата на текста. Изборът на една от тези гледни точни има определящо значение за изпускането или задържането на спомагателния глагол съм. Формите без спомагателен глагол според авторката изразяват индиректна и не от първа ръка евиденция, докато л-овите форми, задържащи спомагателния глагол съм, маркират директна, но не от първа ръка евиденция. При анализите на емпиричните данни Б. Зоненхаузеротчита конкретните вариации в отношенията между няколко основни понятия, между които водещи са: ‘точка отчета’ (вж. термина у Падучева 1996) и ‘time of utterance’ (вж.Клайн 1995). В заключение авторката твърди, че отчитането на гледната точка дава възможност да се интерпретират успешно употребите на двата типа форми, въпреки че някои от тях изглеждат дискусионни или необосновани.
Следват статии, посветени на употребите на евиденциалните глаголни форми в българския език.
Интересът на авторите на статията OnembeddingandevidentialityinBulgarian У. Зауерланд и M. Шенер към тази тема е мотивиран не само от научната актуалност на въпроса за спецификата на езиковите явления в подчинените конструкции, но и от виждането им, че анализът на евиденциалните употреби в подчинените изречения дава възможност да се изясни същността на евиденциалността включително и в типологически аспект.
Отправна точка при изследване на евиденциалните форми в подчинените изречения е отношението между две понятия: актуален говорещ и субект, задаващ евиденциалната оценка в подчиненото изречение (наречен от Е. Гарет ‘evidential origo’ – вж. Гарет 2001). Случаите, при които т.нар. ‘evidential origo’ не е актуалният говорещ, се дефинират като ‘evidential shift’. Една от основните задачи на У. Зауерланд и M. Шенер е да изследват дали в българския език се наблюдава ‘evidential shift’ и при какви условия. Чрез конструирани примери, отчитащи комбинациите между нивата на два релевантни фактора: ‘evidential origo’, с реализации актуален говорещ и субект на предиката (главно за каза, но също и за зная, мисля, вярвам и виждам), и ‘източник на информацията’ с варианти директна или недиректна (reportative) евиденция, двамата съавтори проучват възможността за поява в подчиненото изречение на ренаративни и на дубитативни глаголни форми. Според авторите предикатите в главното изречение в българския език се различават по това дали позволяват поява на различни типове евиденциали в подчиненото изречение – докато при предикатите каза и знае това е възможно (напр. Мария каза, че Тодор има/имал/бил имал червена коса), то при вярва и вижда – не.
Данните от българския език са съпоставени с функционалната ограниченост в тибетския на евиденциалните форми в подчиненото изречение, появяващи се само след глаголи за речева и мисловна дейност при наличие на т.нар. ‘evidential shift’. За разлика от това в българския език в генералния случай евиденциалите в подчиненото изречение не изискват ‘evidential shift’, за сметка на това обаче евиденциалните маркери могат да варират независимо от други индексални елементи в изречението.
В статията се подчертава, че за да се направи коректен анализ на реализацията на евиденциалите в главното и подчиненото изречение в българския език, трябва да се анализират пресупозициите, а не да се отчитат единствено комуникативните цели или модалността.
От статията Съобщенията за Русия в българския печат от втората половина на ХХ век (към въпроса за използването на евиденциалността) на М. Макарцев става ясно, че авторът разглежда евиденциалността като функционално-семантична област, в която българските преизказни форми функционират като част от противопоставянето ‘свидетелство : несвидетелство’. Според М. Макарцев достоверността : недостоверността са част от семантичните нюанси на българските свидетелски и несвидетелски форми, към които принадлежат още учудването, противопоставянето собствена : несобствена реч и др., чрез които се предава степен на дистанциране на говорещия от предаваното събитие. Чрез дискурсивен анализ в статията се проследява как извънезиковата реалност, вкл. идеологическите нагласи, водят до промени в „използването на граматичната евиденциалност във в. „Работническо дело“ (от април 1990 г. – в. „Дума“) в периода 1988 – 1991 г. При анализите на конкретни журналистически материали се акцентира върху избора между: свидетелски форми (аорист и имперфект), означаващи според М. Макарцев лично засвидетелствана информация или информация, която говорещият иска да представи като такава; несвидетелски форми със спомагателен глагол съм, предаващи лично твърдение, незасвидетелствана лично информация, „за която говорещият не иска да носи отговорност, но от която също така не иска да се дистанцира прекалено“; несвидетелски форми без запазен спомагателен въпрос, означаващи дистанциране от съобщаваната информация, а в дадени контексти и съмнение, недоверие, несигурност, ирония и по-рядко – изненада.
Емпиричните данни дават основание на М. Макарцев да открои една ясна тенденция във функционирането на евиденциалните глаголни форми в журналистическите материали от в. „Работническо дело“, предаващи информация за СССР: докато преди „перестройката“ доминират изцяло свидетелските форми, то в началния й период свидетелските форми (независимо от свидетелската или несвидетелската позиция на журналиста) преобладават предимно в текстове, представящи идеологически важни събития, а в съобщенията за събития от по-малък мащаб или с по-малка значимост са налице и несвидетелски форми. Появяват се и несвидетелски форми със запазен спомагателен глагол, предаващи „по-малка дистанция от информацията“, дори и в официални съобщения за значими политически събития. По време на опита за преврат през 1991 г. несвидетелските форми изцяло доминират. Извеждането на тази тенденция е основното доказателство, подкрепящо тезата на автора, че измененията в обществено-политическия живот динамично въздействат върху употребата на несвидетелските форми.
Няколко от авторите разглеждат семантиката, формалните особености и категориалния статус на адмиратива в българския език. Според Р. Ницолова адмиративът е възникнал на основата на перфекта за констатация с изпуснат спомагателен глагол в 3 л. В съвременния български език адмиративът представлява контрастна транспозиция на ренаратива. Чрез него говорещият изразява учудване от „внезапно установен факт преди самия момент на речта, като новото знание контрастира с предходното състояние на незнание“. Ив. Куцаров споделя мнението на Р. Ницолова, че адмиративът е употреба на преизказните форми, но отхвърля становищата, че става въпрос за употреба на индикативния перфект, че адмиративът е употреба на умозаключителните форми с изпуснат спомагателен глагол в трето лице. Противоположно мнение за статуса на българския адмиратив може да бъде открито в статията на Кр. Алексова Българският адмиратив в типологическата класификация на езиците, притежаващи евиденциална глаголна категория. Според авторката семантиката на адмиративните глаголни форми ясно показва връзката му с конклузива, а не с ренаратива. Това становище се защитава чрез аргументи, извлечени от типологически данни за евиденциални системи, които притежават адмиративни употреби. Прегледът на два основни типа евиденциални системи: с две субкатегории (т.е. системи с по-голяма степен на семантична обобщеност) и с повече от две субкатегории (с по-висока степен на семантична конкретизация), доказва, че адмиративните употреби в евиденциалните глаголни категории възникват на базата на инференция, заключение, извод, оказали се изненадващи за говорещия поради неочаквано опровергаване на предходни представи.
В две контрастивни изследвания един от обектите на съпоставка е българската евиденциална система и нейните употреби. В статията си EvidentialityinBulgarianandJapanese Ел Йовкова-Шии, за разлика от повечето автори в това издание, поддържа тезата, че формите със спомагателен глагол съм в трето лице и -л причастие (напр. ходил е), включвани в българската глаголна система и като индикативен перфект, и като конклузивен аорист, всъщност не принадлежат към две различни парадигми, не са омонимични, а полисемантични – изразяват немодални значения (перфектност) и модални значения (инференция и изненада). От друга страна формите от типа писал, дошъл, за които авторката посочва преизказни и адмиративни употреби, са винаги субективно модални – изразяват отношение на говорещия към информацията/знанието в изказването. В статията се подчертава, че с евиденциалните форми в българския език се предава преди всичко отношение на говорещия към информацията в изказването, но не и задължително източник на информацията, тъй като при наличието на препредавана информация (report) говорещият може да избере между асертивните форми (формите за директна евиденция) и формите с -л причастие. Перфектовидните форми се предпочитат, когато говорещият иска да изрази дистанцираност спрямо информацията за събитието (или самото събитие) или липса на ангажираност с достоверността на информацията.
Чрез съпоставка между семантиката и употребите на евиденциалните глаголни форми в българския език и функциите на четирите евиденциални маркера в японския език се стига до извода, че и в двата езика с евиденциалните глаголни форми се маркира не толкова източник на информацията, колкото отношение към информацията, т.е. определена степен на ангажираност на говорещия с истинността на информацията. А това мотивира дефинирането на евиденциалните глаголни форми в двата езика като принадлежащи към езиковите средства за изразяване на епистемични модални значения. Въпреки наличието на близост по отношение на изразяваните значения (инференция, слухове, достоверност на информацията и др.), евиденциалните форми в двата езика се отличават съществено, тъй като според Ел. Йовкова-Шии не може да се твърди, че в българския език, за разлика от японския, евиденциалните глаголни форми представляват отделна граматична категория, тъй като са полисемантични и изпълняват функции в три граматически полета: време, вид и модалност.
Противоположно мнение за статуса на евиденциалните глаголни форми в българския език застъпва в статията си The meaning of the Bulgarian and Turkish evidentials“ А. Смирнова. Авторката подчертава, че както в турския, така и в българския език те представляват самостоятелна глаголна категория, която е възникнала на базата на перфекта, но в семантичен план е неоснователно тя да се редуцира до неговото значение. Това контрастивно изследване има за цел да докаже, че значенията, изразявани от евиденциалните глаголни системи в двата езика, очертават едно трикомпонентно семантично поле, включващо кодиране на източника на информация, епистемична модалност и темпорална ориентация. Възможността за употреба и на евиденциални, и на индикативни форми в контексти, от които става ясно, че говорещият не е свидетел на предаваните действия, доказва според авторката, че различията между двата типа форми не могат да се сведат до противопоставянето индиректна : директна информация. Освен това А. Смирнова дава примери, които сочат, че в контексти, изразяващи директна евиденция, могат да се появят както индикативни, така и евиденциални форми и в двата езика в зависимост от отношението на говорещия към истинността на пропозицията. За разлика от някои изследователи (напр. В. Фридман) авторката смята, че евиденциалните форми в двата езика кодират връзка с източника на информация, но при наличието на ограничение, което очертава спецификата им в сравнение с други езици, притежаващи евиденциални системи с такъв семантичен компонент – и в двата езика евиденциалите могат да се появят само в контексти, в които става въпрос за евиденция извън вътрешния (психологическия) свят на говорещия (напр. сънища, халюцинации и под.). Този тип евиденция е наречена от авторката ‘външна евиденция’ (инференция на базата на опит, на чужди думи или на директна перцепция). В четвъртата част от статията А. Смирнова разглежда темпоралните особености на евиденциалните форми в българския и турския език, прилагайки вариант на Райхенбаховата концепция. Основното виждане, определящо насоката на анализите, съпоставките и изводите, гласи, че в евиденциален контекст може да се говори за т.нар. релативно време, чието отчитане не е спрямо момента на говоренето, а спрямо контекстуално релевантно време, наречено ‘Evidence Acquisition Time’ – „the time at which the speaker acquires the relevant evidence“. Темпоралните значения, изразявани от евиденциалите в двата езика не могат да се редуцират до антериорност, тъй като с евиденциалните форми могат да кодират бъдещи, сегашни и минали темпорални релации между ‘Evidence Acquisition Time’ и ‘Reference Time’.
В няколко от статиите в настоящия брой на списанието може да бъде открит един дискусионен въпрос, особено актуален в типологическите изследвания (вж. напр. Айхенвалд 2004, Генчева 1996) – степента на граматикализация на евиденциални значения в отделните езици. Както беше посочено, в работата на Ел. Йовкова-Шии се представя виждането, че в българския език формите със или без спомагателен глагол съм и елово причастие не представляват самостоятелна граматическа категория за разлика от японския. В статията на В. Фридман се споменава наличието на евиденциални стратегии, акцентира се върху семантичната трансформация на заетата славянска интерогативна частица ли за изразяване на недоверие в ромския арлийски диалект от Крива паланка. Авторката на статията Граматични средства за изразяване на несвидетелски съждения в съвременния испански език М. Китова-Василева аргументира становището си, че в съвременния испански език, както и в други индоевропейски езици, непритежаващи облигаторна евиденциална категория, съществуват граматични структури, които изразяват “по съвместителство“ и ‘несвидетелственост’. В други терминологични системи този тип явления биват назовавани ‘евиденциални стратегии’ или евиденциални разширения на неевиденциални категории (вж. напр. Айхенвалд 2004: 105–151).
Испанският език, подчертава М. Китова-Василева, притежава обособени формални средства, организирани в две микросистеми, чиято семантика ги отвежда към модалното поле на относителната достоверност,представляваща скаларна логико-оценъчна модална субкатегория. В нейните рамки двете микросистеми се разграничават (и от езикова, и от логическа гледна точка) като вероятностна предположителност и възможностна предположителност. Първата микросистема според авторката включва три перифрази: „deberde + инфинитив, haberde + инфинитив и tenerque + инфинитив“, чието семантично съдържание обособява т.нар. от М. Китова-Василева ‘вероятностен епистемичен статус’ в испанския език – „в процеса на вторичното оценяване на пропозицията говорещият изгражда недоказани, но доказуеми умозаключения констатации с различна степен на относителна мотивираност“.
Втората микросистема изразява възможностна предположителност. Тя включва четири форми: cantaré, habré cantado, cantaría и habríacantado, които са бипартиципиални, тъй като участват и в темпоралната индикативна парадигма (cantaré1, habré cantado1, cantaría1 и habríacantado1), и в парадигмата на вероятностния епистемичен статус (cantaré2, habré cantado2, cantaría2 и habríacantado2). Бипартиципиантите, изразяващи немотивирани или относително мотивирани проблематични съждения, напълно основателно се отделят в статията като различаващи се от наклонението и като „нямащи нищо общо с темпоралната реализация на омонимичните им индикативни двойници“.
Общото между вероятностния и възможностния епистемичен статус като членове на скаларната логико-оценъчна модална субкатегория ‘относителна достоверност’ е изразяваната от тях степенувана несигурност, което е свързано с оценка за адекватността на отношението „действителност – действие”. Върху тази основа М. Китова-Василена заключава, че в съвременния испански език „двата епистемични статуса изразяват неангажираността на говорещото лице относно достоверността на пропозиционното съдържание, а оттук – по съвместителство – и значението ‘несвидетелственост’“.
Несъмнено важен и от контрастивна, и от типологическа гледна точка е изводът на М. Китова-Василева, опиращ се на данни от испанския и българския език – в езици, неморфологизирали опозицията ‘несвидетелственост : свидетелственост’, е възможна появата на морфологични парадигми, маркирани с модалните значения ‘вероятност’ и ‘възможност’, докато езици, граматикализирали тази опозиция, рядко разграничават субективномодалните значения ‘вероятност’ и ‘възможност’. Тази констатация се подкрепя от преводаческата практика, която сочи, че при превод испанските средства за изразяване на вероятностна и възможностна модалност се предават на български чрез различни модализатори, при това твърде интуитивно, без ясно различаване.
В статията The use of li as a marker of evidential strategy in Romani В. Фридман разглежда случаи на дубитативна употреба на частицата li в арлийския ромски диалект от Крива паланка. Заетата славянска въпросителна частица според автора е претърпяла семантична реинтерпретация в диалекта, личаща в съобщителни изказвания, в които се изразява недоверие, съмнение, а не учудване или преизказване. Доколкото интерогативността представлява търсене на информация за нещо непознато, т.е. за нещо, което говорещият не може да потвърди, в дадени контексти според В. Фридман тя може да изрази „активна неконфирмативност“, т.е. недоверие. Авторът съпоставя своите наблюдения върху дубитативната семантика на liв арлийския диалект в Крива паланка с данните на Костов (Костов 1963, 1973) и Игла (Игла 2004, 2006) за употребата на li като евиденциален маркер в ромския сливенски диалект, както и с дубитативните употреби на заетата турска въпросителна частица miв барутчийския арлийски субдиалект в Скопие, за да аргументира извода си, че става въпрос за паралелни в типологически аспект явления, които имат ареална основа (доколкото заемането става между езици в непосредствен контакт), но са независими помежду си. В. Фридман подчертава, че употребата на въпросителни маркери като дубитативни или евиденциални се появява в условия на пряк контакт с език, в който съществуват евиденциални стратегии в граматиката.
Въпреки че сред публикуваните работи доминират изследванията, посветени на морфологичните средства за изразяване на евиденциални значения, има и две статии, в които интересът е насочен към морфосинтактични средства за предаване на чуждо съобщение или към лексикални маркери, които имат реинтерпретираща функция при предаването на чуждо съобщение.
Според С. С. Скорвид (О некоторых морфосинтаксических средствах передачи сообщения с чужих слов в славянских языках центральноевропейского ареала в сравнении с немецким) към съвкупността от явления, доказващи общността на езиците, съставящи ядрото на централноевропейския езиков съюз, може да се добави още едно – близостта на морфосинтактичните средства, използвани за предаване на съобщения, съдържащи чужда информация. Във всички разглеждани в статията езици – немския и западнославянските езици, тези средства за изразяване на евиденциалност са се развили вторично – в резултат на транспозиция на единици, притежаващи първично модално значение. Конструкциите с модалния глагол sollen в немския език, както и конструкциите с глагол с първично посесивно значение – mít в чешкия, mať в словашкия и mieć в полския и др., както и конструкциите в словенския език с частицата najплюс конюнктивни глаголни форми, са придобили тази вторична евиденциална функция на базата на значението „долженствования, подразумевающего чужую волю“. С. С. Скорвид анализира конкретни примери в немския, чешкия и словашкия език, като коментира темпоралните характеристики и наклонението на глагола в евиденциалните употреби на посочените конструкции.
Специфичната употреба в българския език на някои маркери за преформулиране е в центъра на вниманието на Б. Вимер и В. Кампф. В статията Gesten und Mimik als semiotische Substitute für Sprechakte oder umgekehrt? Zur speziellen Verwendung einiger Reformulierungsmarker im Bulgarischen авторите повдигат теоретични и прагматично ориентирани въпроси, свързани с възможността „лексикални единици да бъдат използвани за насочване към невербални действия със семиотична интерпретация“, включително и в българския език. Авторите посочват няколко вида маркери: репортивни маркери, цитатни маркери и ксенопоказатели. От тях ксенопозателите (напр. дескать и мол в руския език), както и т.нар. „new quotatives“ (от типа на like в английския), се употребяват понякога за коментиране на невербални действия. Това явление е онагледено първоначално с примери от руския, полския и чешкия език. Без да бъдат маркери за предаване на чужда реч (репортивни маркери), те се отнасят към цялата пропозиция, като изпълняват според думите на авторите (ре)интерпретираща функция на фрагменти от дискурса. Подобна функция в корпуса, с който разполагат авторите, имат в българския език частици с реформурилаща функция като демек, санким, сиреч, както и маркери като един вид, в смисъл, в стил, а освен тях и прагматични маркери като видите ли, вижте ме. Авторите посочват още, че в българския език не се срещат „единици с евиденциална функция, които същевременно да могат да се използват и като цитатни маркери“ поради факта, че липсват репортативни маркери, ако се изключат остарелите кай и каже.
Този кратък обзор представя само част от богатата проблематика в публикуваните статии. Надяваме се, че съдържащите се в тях мнения и аргументи ще послужат като основа за бъдещи ползотворни научни дискусии.
Библиография
Айхенвалд 2004: Aikhenvald, Al. Y. Evidentiality. Oxford: Oxford University Press, 2004.
Гарет 2001:Garrett, E. J. Evidentiality and Assertion in Tibetan. PhD dissertation,UCLA, Los Angeles.http://www.bib.convdocs.org/docs/36/35179/conv_1/file1.pdf
Генчева 1996: Guéncheva, Zl. (Editeur). L’Enonciationmédiatisée. Louvain-Paris: EditionsPéeters, 1996.
Игла 2004: Игла, Б. Спрежение на глагола в сливенския ромски диалект. – Andral, 35–36. 2004, 19–50.
Игла 2006: Igla, B. Zur Renarrative im slivener Romani. – Балканско езикознание, 40, 1. 2006, 55–63.
Клайн 1995:Klein, W. A time-relational analysis of Russian aspect. –Language 71/4, 1995, 669–695.
Костов 1963: Kostov,K. Grammatik der Zigeunersprache Bulgariens: Phonetik und Morphologie. Doctoral dissertation, Humboldt University of Berlin. 2006.
Костов 1973: Kostov,K. Zur Bedeutung des Zigeunerischen für die Erforschung Grammatischer Interferenzerscheinungen. – Балканско езикознание 16,2. 1973, 99–113.Семантические исследования. Москва, 1996.
Падучева 1996: Падучева, Е. В. Семантические исследования. Москва, 1996.
[1]С тези разсъждения е свързано и предпочитането на термина ‘медиативност’(‘médiativité’) пред ‘евиденциалност’(‘evidentiality)’ не само в това изследване на Зл. Генчева-Декле.